Изпълнена докрай бе зала „България” с хора, дошли да почетат паметта на Кристиан Таков в навечерието на деня на неговото рождение – на 7 ноември би навършил 53! Почина миналата година.
Не познавах лично, за съжаление, този извънреден в думите и, както разбирам, в делата си юрист с класически блясък. Името му за мен стана по-близко в последните 5 години чрез медии и общи познанства, покрай политиката и създаването на движението „Да, България”, в което бе основна фигура. Започнах да следя появите му по медиите, привлечена от необичайната му словесност, която показваше не само впечатляваща култура, но рядко, лично негово съчетание между неумолимата логика и очарованието на романтичния жест. Невероятен, съблазняващ аудиторията оратор. Не можеш да се откъснеш, не спираш да се удивяваш на елегантната радикалност на мисленето, на метафоричното богатство на изразяване и същевременно на таланта за точно назоваване на проблема. Такива хора не си отиват. Не се забравят. Те са се впаметили още приживе.
Софийската филхармония с диригент Найден Тодоров откри концерта с Ария от Бах (от Трета оркестрова сюита); и с това очаквано начало припомни, че музиката му е била важна част от личния свят на големия юрист. В своето кратко изстрадано слово майка му, известната оперна певица Галя Йончева, разказа за връзката му с класическото музикално изкуство. И програмата на концерта бе съвсем класическа с присъствието на двама най-ярки български инструменталисти – Светлин Русев и Людмил Ангелов.
В Менделсоновия цигулков концерт изненади на прочита нямаше. Светлин Русев свири този концерт с присъщата му елегантност, красив звук, привлекателна неоспоримост на техническия му ресурс, придобил още аргументи с извънмерно бързата трета част на творбата, всъщност единствената изненада, която, според мен, не добавя, а отнема смисъл от същността на произведението. А тъкмо за смисъла на тази толкова популярна музика ми се иска да чуя повече звукови аргументи, повече плътност в отиграването на музикалната фактура, повече въображение в звука, което да се добави към красотата на популярния инструментален обхват. Тъкмо за това въображение говорихме преди години с Гидон Кремер („Култура”, бр. 12 от 28 март 2008), който бе категорично ясен: „За мен звукът е като най-искрената, най-дълбоката възможност да изразиш душата си. За мен звукът е истина, многообразие, чрез което се предава това, за което говорите. Ако нямате какво толкова да кажете, тогава можете да го кажете само с един красив звук. Но в истината има много повече страни, много повече дълбочина, много повече конфликти от всякакъв характер. Истината изисква и много повече откровение. И търсенето й за мен винаги е било свързано с инструмента, още откакто започнах да се уча – да намеря своята истина…”
В този концерт чух брилянтен инструментализъм, демонстриран с лекота; така, както сигурно леко се е случил темповият синхрон с опитния оркестър, особено в ефектния скоростен финал. Но работата е там, че съвременната визия за „бързо, лесно и вкусно” приготвяне на произведението води до шаблонно уеднаквяване на музикантските почерци. Техническите възможности са едно, а уплътняването на смисъла, мисля, е нещо съвсем друго. И не бих го писала, ако не ставаше дума за цигулар като Светлин Русев, който само преди 8 месеца, на фестивала „Мартенски музикални дни”, демонстрира великолепно как се добавя смисъл през звука към музикален текст в една френска програма. Впрочем, единствено красивият звук владееше и първата част на сол минорната солова соната от Бах, която той изсвири на бис.
Различен бе подходът на Людмил Ангелов в също толкова често свирения Първи клавирен концерт от Чайковски. За Ангелов индивидуалният ракурс към текста е най-същественото в личното му инструментално поведение. Често съм на негови концерти, защото ми предлага интересни прочити. Те не са революционни по отношение на стила и традицията, но винаги привличат с конструктивни идеи и подходи. Ангелов разказва чрез свиренето си, провокира въображението да разгадае същността на неговия разказ – така бе и в този концерт, от който рядко мога да извлека нещо ново за себе си в професионалната си обремененост. Но Ангелов ми го посочва, развива го с малки, но толкова съществени, откриващи нови възможности движения в инструменталната фактура. Присъствам на съживяващ, възкресяващ процес, който ме изненадва – разбира се, в това няма нищо чудно, нали животът на музиката се дължи и на различните нейни прочити. Но реално се случва толкова рядко! И в крупната форма, и в краткия бис от „Годишните времена” (Октомври), Ангелов остава все така внимателен към възможностите на субстанцията – обновява, като добавя, рискува, като променя съотношенията в музикалното с лична експресия, която назовава открития за автора, за стила му. Интересно е да се следи процесът, да се предугажда в почерка на пианиста. Този тип почерк, който, ако се върнем към Барт, носи отчуждението и бляна по историята, непривичен и дълбок, органично свързвам с невероятната (не само за България) фигура на отдадения приживе на правото във всеки един негов аспект Кристиан Таков.
