„Бащата“ от Флориан Зелер, превод Снежина Русинова-Здравкова, режисура Диана Добрева, сценография и костюми Мира Каланова, музика Петя Диманова, в ролите: Владимир Пенев, Мария Каварджикова, Радина Кърджилова, Теодора Духовникова, Юлиан Вергов, Константин Еленков. Народен театър „Иван Вазов“. Премиера на 24 октомври 2018 г.
Младостта на Флориан Зелер (род. 1979 г.) е възможното оправдание за заглавието на тази пиеса. То е като да публикуваш днес роман на име „Братя Карамазови“ (иначе сред 12-те му драми има още „Майката“ – 2010 г. и „Синовете“ – 2018). Провокираното недоразумение не пречи „Бащата“ (Le Père, 2012) да е изумително успешна, да стане „най-награждаваната пиеса през това десетилетие“, шестваща, след Париж, Лондон и Ню Йорк, по сцени из целия свят. Напълно заслужено.
В центъра е 80-годишният Андре с неговата ескалираща болест на Алцхаймер. Действието се разгръща не точно през неговия поглед, но в изживявания от него свят, в неговия свят, без при, това да са спестени позициите на останалите основни персонажи. Това предполага категорично нелинеен ход на събитията, постоянно мутиране на състояния и идентичности, непредвидими размножавания на образи в непостоянна динамика. Резултатът е радикално навлизане в болезнени зони на екзистенцията и психиката.
Първото, което Диана Добрева прави, е да изключи психологизирането. Всъщност не, по-напред прави друго. Тя отстъпва от своя почерк, познат от работата й през последните години, и то екстремно. В пълен контраст с мащабните й, „бароково“ пищни представления, тук Добрева избира езика и пластиката на един фундаментален минимализъм.
Психосоматиката на действащите лица е сведена до по няколко съществени тона. Всичко е „прибрано“ до краен предел, до впечатляваща антропологическа „тишина“. За да я изведе докрай, Добрева принуждава актьорите да говорят на микрофон. Известни са плюсовете и минусите от такъв избор. Пренебрегвайки риска, тя слага ударението върху два ефекта.
Първият е прозвучаването на всеки звук и нюанс, изискващо максимална актьорска концентрация върху детайлите (превъзмогвайки и тероризма на масовата публика). Вторият е категоричното отстраняване, еманципирането на актьора от зрителя (усилвано от факта, че пиесата е реализирана върху голямата сцена на театъра). Отстраняване, което привлича като магнит. Безкомпромисното провеждане на тази програма се отплаща щедро. Поне, според мен, имаме работа с най-внушителната постановка на Диана Добрева.
Дебело трябва да се подчертае съратничеството на сценографията. Строга, пестелива, умно и ефектно следваща динамиката на събитията, тя доизостря оглушителната тишина. Единственото по-гръмко звучащо в представлението е музикалната картина. Добре подбрани класически фрагменти, с прецизни акценти, слагащи рамката на този деликатно дебалансиран свят.
Актьорите стриктно осъществяват заложената програма. Някои тръгват срещу личния си натюрел. Радина Кърджилова излиза от редицата нейни „екстатични“ роли напоследък, за да стигне дълбочини, непостижими в ключа на тяхната стилистика. Теодора Духовникова държи подобна линия, без да се съблазни и от една-две възможности за „пускане на цвят“, предложени й от сюжета. Същата отблагодаряваща се дисциплина белязва работата на Юлиан Вергов. За всеки от тях може да се твърди, че прави най-добрата си роля, с оглед на поне няколко сезона назад. В техния „хор“ отлично се вписва Константин Еленков със своето второ стъпване на професионална сцена и в първата си по-мащабна роля там.
Специално внимание изисква „показнόто“ по актьорска мощ, демонстрирано от Мария Каварджикова. В поверените й „миражни“ роли тя рискува да сведе себе си до един единствен тон. Каварджикова се плъзга по ръба на натурното в постановка, за която натуралистично тълкуваният реализъм е във висша степен противопоказен. Резултатът е постижение с качество, не често срещано и по най-солидните световни сцени.
И Владимир Пенев! Още веднъж: Владимир Пенев!!!! Не е тайна, че с „Бащата“ се чества неговата шейсета годишнина, а пиесата е избрана от него. Майсторът точно е видял възможността да представи адекватно своя талант и можене, своята театрална внушителност. Максимално концентриран в тясно очертаната структура на образа, виртуозно работейки с полутонове и дисонанси, Пенев изпълва извънмерни обеми, генерира неординерната плътност на действието, за да го изведе (заедно с Каварджикова) до мощен финал-синтез.
Силен, истински театър.
