“Скулптурата сега“, галерия „Кредо бонум“, куратор Весела Ножарова, 5 октомври – 27 октомври 2018 г.
Изложбата в галерия „Кредо бонум” няма претенции да е представителна за актуалната ситуация в българската скулптура или в скулптурата изобщо. Експозиционното пространство в галерията не е особено голямо и броят на представените автори е оптимален, дори малко в повече. Има усещане за претрупаност, която обаче може да се възприеме не като недостатък на експозицията, а като своеобразен символ на липсата на пространство за съвременна скулптура в България. Тя е рядкост както в галериите и музеите, така и в публичните градски пространства. Това поставя авторите в много трудна ситуация. Те са принудени или да се откажат от заниманията със скулптура и да се захванат с друга медия, или да правят сериозни компромиси, за да угаждат на вкуса на политици, бизнесмени и „общественици“, които от няколко години започнаха масово да издигат в градовете ни пеещи и свирещи статуи. Това важи особено за средното и младото поколение скулптори. Те са в най-неизгодна позиция.
Както казах, изложбата в „Кредо бонум” не претендира за представителност, но подбраните автори и произведения са достатъчни, за да очертаят един кръг от важни въпроси за посоките на развитие на скулптурата днес. В изложбата са включени със свои работи Валентина Шара, Група „7+1“, Дан Тенев, Косьо Минчев, Николай Маринов, Павлин Радевски, Рада Букова, Радослав Нинов, Стефан Николаев и Тита Дренска. Веднага прави впечатление, че сред авторите има такива, които живеят в чужбина (Стефан Николаев, Рада Букова, Косьо Минчев), и чужденци (италианката Валентина Шара), които живеят в България. Общото между тях е, че активно присъстват на българската артсцена. „Българското“ на българската скулптура вече не е нито етническият произход на авторите, нито местоживеенето им, а причастността към определена локална артсцена и определена локална артобщност. Тази принадлежност не е единствена и не е окончателна. Един автор може да се изявява активно на повече от една локална артсцена и да принадлежи на повече от едни локални артобщности.
Тази подвижност по отношение на границите на артобщностите и артсцените е и подвижност по отношение на границите на самата скулптура в изложбата. Показани са работи, които са гранични и трудно могат да бъдат наречени скулптури. Това са инсталациите на Стефан Николаев „Модел“, 2015, и на Рада Букова „Скулптурата не е просто предмет“, 2009/2015. И в двете произведения скулптурата трябва да бъде мислена, въобразена, но не е нещо налично и очевидно. Те проблематизират естеството на скулптурата, но не са скулптура, защото не трансформират реално възприятие за пространство. При Рада Букова това е очевидно, но и при Стефан Николаев е така, въпреки пространственото измерение на инсталацията му. По-трудно стоят нещата с работата на групата 7+1, които показват скулптура от дървени летвички, върху които е опънат текстил. Резултатът е елегантна абстрактна форма, която обаче много напомня някои съвременни интериорни дизайнерски решения. Тук границата между скулптурата и дизайна е трудно да бъде прокарана. Меката скулптура на Дан Тенев „1/100“, 1997-2018, също е гранична. Какво е това – обект или скулптура?
Останалите произведения в изложбата по-лесно се вписват в обичайната представа за съвременна скулптура, но те също проблематизират отделни нейни аспекти. Валентина Шара с „Линия“, 2017, Павлин Радевски с „Проучване върху декапсулиране на формата“, 2018, и Руди Нинов с „Начинът, по който изглеждат нещата в двойки, тройки или четворки“, 2018, проблематизират представата за скулптурата като единичен обект, превърнат в пространствен център. И тримата създават композиция от обекти със сходна форма и големина, които подреждат статично върху лавица (Шара), маса (Радевски) и дървени стъпала (Нинов). Така скулптурите са превърнати в колекция от странни предмети, т.е. в нещо, което няма самостоятелна стойност, а придобива такава, доколкото напомня или отпраща към нещо друго. Понякога това изглежда сериозно, както е при Павлин Радевски, който сякаш показва резултати от геологическа експедиция, или с чувство за хумор, както е при Руди Нинов, който сякаш е подредил колекция от огромни желирани бонбони или локуми.
Сред всички показани работи бих отличил „Линия“ на Валентина Шара. Простота, деликатност, лиризъм, връщане към природата, но по необичаен начин. Скулпторът като реставратор, който „възстановява“ една природна форма, за да си я представим в пълнота, но без да заличава разликата между намерено и добавено.
