Кирил Кадийски. „Бавен джаз. Експериментална поезия”. С., Нов Златорог, 2018
Кирил Кадийски присъства уж отдавна в настоящето на литературата ни, но всеки път по един амбивалентен начин. Той умее да събужда към себе си контрастни чувства: има хора, които го ценят много, и други, които въобще го игнорират като присъствие. По средата между двете публики стои и трета, която го смята за преводач-версификатор, включително и в рамките на собственото му поетично творчество. Мисля, че разбирам и трите публики. И затова ще се опитам да очертая какво ги свързва, за което тази стихосбирка ми дава обилен материал.
Музикалното заглавие е добре избрано, защото водещото изкуство в „Бавен джаз“ е музиката, не поезията. Книгата е своеобразно приложение към едно друго съчинение на Кадийски, този път теоретично – „За поезията“, цикъл лекции, включени явно в рамките на някоя магистърска програма на българска или славянски филологии в Софийския университет. Теорията вътре е доста тънка и няма как да е иначе, след като авторът смята, че в поезията всичко е талант и мистерия на съзиданието и за наука няма място. Това щеше да е вярно, ако целта на науката за поезията беше да учи поетите как да си пишат стиховете. Тя обаче няма такива претенции – а ако някой неин представител ги има, нещо в него явно е сбъркано, я знанието, я здравето му. Така и науката езикознание няма за цел да учи хората по света да говорят своя български, шведски или виетнамски език. Но тези доводи са известни отдавна и никоя наука не е отговорна пред поредния невежа, който не се е запознал с тях.
Както и да е. В „За поезията“ се обсъждат главно композицията на строфите и метриката. За свободния стих само се споменава, че го има. Съответно, „Бавен джаз“ се състои от стихотворения, които запълват илюстративно схеми на вербална музика. Наречени са „експериментални“ заради необичайността им (класическа метрика в разчупени версии), а и защото Кадийски е решил да докаже, че сложните ритми в стиховете на руския футурист Семьон Кирсанов са преносими и на български език. Дава и свои варианти, понякога по няколко за една метрична схема. Предлага също свои калиграми (по Аполинер), палиндроми (по Хлебников) и сонети в интересни композиционни версии (например 4 терцини + финален куплет).
Искам да подчертая, че Кадийски владее виртуозно класическия стих и това заслужава уважение, особено в днешно време, когато всеки сульо и пульо смята, че като е начупил едно изречение на няколко къси реда, е произвел стихотворение. Кадийски е „майстор“ – не в подигравателния смисъл на „жалък занаятчия“, а в онзи превъзходен смисъл, който Т. С. Елиът влага в посвещението си към „Пустата земя“: „на Езра Паунд – il miglior fabbro (по-големият майстор)“. В музикално-композиционно отношение той няма равен на себе си в нашата поезия. В същото време, това негово умение (заедно с умението да се строят пищни метафори) е развито сякаш несъразмерно много спрямо всичко останало, което влиза в инструментариума на поетичното изкуство. В резултат, поезията му страда от пренаплив на формата спрямо съдържанието: виртуозна архитектоника, ярък словопис и тривиални („вечни“) смисли и внушения.
Най-очевидната липса в поезията на Кирил Кадийски е липсата на актуалност и биографизъм. Стихотворенията му биха могли да бъдат написани и преди два века, в тях няма грам съвременност. И нищо не казват за автора си, освен във формален план – че е специалист в областта на звуко- и образословесната бродерия. Днешната поезия е друга, в нея се сгъстяват или подриват значения, а формата е спомагателен фактор. Оттам и философията на свободния стих, без той, разбира се, да е единствено изискуем.
Кирил Кадийски, странно, ми прилича на поет, който някак се е разминал с епохата си. Мисля, че щеше да е щастлив, ако се беше родил в едно ранно модерно, по-куртоазно време. Стихотворенията му отговарят на онази стара дефиниция на поезията, която изисква от поета да облича в изящни думи и форми това, което неговият благодетел и спонсор би се радвал да чуе. Съгласно тази дефиниция, задачата на поета е да украсява, да реторизира; темата и смисълът идват отвън, като наложителност на момента. Уви, в днешната поезия такива наложителности липсват. И Кадийски има вид на самотен по неволя бард, ронин на българската поезия, който държи да възпява по задание, но понеже отвън задания не идват, си ги формулира сам и прецизно стяга в калъпа им наличната си езикова субстанция. Резултатът е дълъг ред от незаземени стихотворения, лишени от актуален контекст, но изпипани поотделно до съвършенство, своеобразна „предварителна класика“ – сякаш първо са били увековечени и чак след това са били пуснати за прочит сред простосмъртните. Пътят не е този. Но поетът има право на пътя си.
