На 30 октомври известният литовски художник доц. Сергей Селеский откри изложбата “Точка, линия, петно” в музея на НБУ. Събитието бе организирано от департамент „Изящни изкуства“ с ръководител на проекта доц. д-р Моника Попова и със специалната препоръка от ректора на Вилнюския университет проф. Сергей Игнатов, ректор на НБУ между 2002 и 2009 г.
– Учили сте изобразително изкуство в Белорус. Преподавате го в Литва. Има ли разлика?
– Завърших белоруския държавен театрално-художествен институт, който впоследствие се превърна в Академия на изкуствата. Не бях лош студент, бях много весел. В катедрата по графичен дизайн гледаха да си тръгна колкото се може по-бързо. Но броени месеци след дипломирането ме поканиха от катедра „Интериор” да водя цели три предмета – композиция, шрифт и цветознание. Бях на пълен щат до 2000 г. После – на половин. Имах много изложби по света. Наистина, бяха весели времена. После, през 2006 г., ме поканиха за майсторски клас в Европейския хуманитарен университет във Вилнюс, харесаха ме, започнах да преподавам рисуване… Известно време работих и на двете места, сега съм само във Вилнюс. Между художественото образование в Белорус и Литва има принципна разлика. В Беларус моделът е класически – слагат пред теб модел и 70 часа го рисуваш… Представяте ли си? Днес! Когато пристигнах в Литва, предложих нова учебна програма, подчинена на разбирането, че да рисуваш, означава да мислиш какви точно следи оставяш, да виждаш какво всъщност рисуваш, защо го вършиш всичко това… Как ти самият се променяш и развиваш. Сега всички имат мобилни телефони – и всички, разбира се, вече са художници. Живописта от ХХ век загуби значение. Всеки може да щрака с телефона си, да разпечата за секунда изображението и да го окачи на стената. Всеки снима портрети, автопортрети – и ги показва в инстаграм. Свръхизобилие от изображения… Какво при тези обстоятелства да прави нашият студент, когато завърши университета? Само 20% от нашите възпитаници си намират работа. Но това са онези, които на практика умеят всичко – за тях формообразуването е смислообразуване. За тях рисунката е мисъл. Аз уча студентите да сложат точка. После линия. Две линии. Да разберат какво е плоскост. После пространство. Да схванат свойствата на материала. Започвам с най-най-простите неща: да анализираме какво оставяме на хартията. Постепенно всичко се усложнява. Не по обем, разбира се, усложнява се по смисъл. Няма гипсови модели като в Минск, няма портрет с ръце, после полугол портрет с ръце… Нима такива задачи дават представа какво е творчество? Идва при студентите мустакат старец, който някога е рисувал Брежнев или Сталин. Смешно е точно той да им разказва как трябва да се рисува. Пенсионер отвсякъде. Във времето на компютри. Рисунката вече зависи от концепцията. Рисунката е друга. Животът се промени. Сега на таблета мога да нарисувам за минути това, което иначе би ми отнело половин ден рисуване на ръка. Възможностите са безгранични. Ние трябва да се променяме, ако искаме да сме потребни някому. Никой не ти e длъжен. Никой не е длъжен и на изкуството. Аз просто искам студентите ми да обичат това, което правят, да се отнасят към него творчески. Да имат твърда художествена позиция към света още в първи курс. Да знаят какво искат да правят. Ръководя се в творчеството си от спонтанността, искреността, лекотата, непредсказуемостта, импровизацията – на тях искам да науча студентите. И точно тук е разликата. Вилнюският университет беше милостив да ме оставя да правя всичко, което си поискам. Вече знам, че ако увлека студентите, те бързо стават самостоятелни. Аз разрешавам всичко, стига да ми разкажат и обяснят защо го рисуват. И за две години са готови с изложба.
– Очевидно себеизследването е основният ваш педагогически модел…
– Да. Ако не обичаш това, което правиш, защо изобщо го правиш. Аз не искам да садя картофи или да правя ремонти, искам, като се събудя, с едната ръка да взема кафето, а с другата молива. И да рисувам. Ден без рисуване за мен е безсмислен.
– Вашите рисунки структурират вашето време, така ли? Като дневникова записка?
– Рисувам всеки ден. Мен ме интересува процесът. Не къде ще виси рисунката ми и не за колко ще я продам. Имам сигурно още 10 активни години като художник и ще гледам да ги запълня пълноценно. Постоянно нося със себе си своя “Молескин”. Фотографирам – и после рисувам. Рисувам по памет, по фантазия и по натура – това са три съвсем различни вида рисунки, на които уча и студентите.
– Ако имахте възможност да чиракувате в ателието на прочут майстор от миналото, кого щяхте да изберете?
– Брьогел. Като малък не понасях соцреализма – всичко беше страшно, особено нарисуваните войници. Но когато видях за първи път в албум на Брьогел картината „Ловци в снега”, започнах да я разглеждам с часове. Беше нереално красиво. После открих и какъв шегобиец е. Не понасям Рубенс, рококо, Фрагонар – какви нелепости. В музея профучавам край тях – и заставам пред смелия Брьогел. Или пред импресионистите, от които всяка зала става светла и радостна. Албин Бруновски, Йозеф Лада.
– Студентите разбират ли ви? Защото за мнозина млади хора Брьогел и Бруновски живеят в една и съща историческа епоха…
– Днешното поколение е удивително. “Чували ли сте за Тарковски?” “За ко-о-ой?” “Покажете ми художник, когото харесвате?” И когато намерят най-после картинката в телефона си, става олеле… Но до четвърти курс нещата много се променят… И всичко си идва на мястото.
– Един геополитически въпрос. Като гледаме от София, Литва, Латвия и Естония изглеждат пакетирани в едно…
– …Но това са абсолютно различни държави, езици, дори отношения към пространството. Естония е обърната към Финландия, Латвия е неразгадаема… А повечето старинни литовски документи са написани на белоруски. Литовците са много сдържани. И имат отлична живопис, керамика, фотография.
– А Литва не влиза ли в полското гравитационно културно поле?
– Не, никак. Има много сериозни исторически проблеми. Поляците казват: „Вилнюс е наш”. Белорусите казват: „Вилнюс е наш”. А литовците отговарят: “Оставете ни на мира.” Трудна работа. На едно място полска култура и руски език, полски, литовски – всички в странно взаимодействие. Какво ти гравитационно поле? Поляците са убивали литовците през 1921 г. Литовците са убивали всички – евреи, поляци, литовци. Руснаците са убивали литовците. Архивите продължават да са затворени. Нищо не знаем. Следващото може и да го изрежете от нашия разговор. До войната 200 000 евреи са живеели в Литва. По време на войната немските войници в Литва са 90. Къде са се дянали тези 200 000 души!? Кой ги е убил… Първи литовците ги убиват, после разпродават вещите им на аукцион. Литовците не са предали нито един нацистки престъпник на Израел.
– На какъв език преподавате на студентите си във Вилнюс?
– На руски. 90% от моите студенти са белоруси. Както казах, да учиш в Литва и в Белорус са две съвсем различни работи. В Литва сме ориентирани към интереса на студентите, към творческата им ориентация. Нашите студенти учат в началото и литература – Кафка, Толстой, Шимборска. Учат се да тълкуват, да правят изводи. Това засяга всички студенти – от политология до дизайн. Защото сама по себе си, рисунката не е важна. Важни са мисленето и ценностите. Ако не приемаш тези европейски нагласи, ако просто си тъп, иди да учиш в Монголия или Сибир.
– Но натискът върху този либерален образователен модел всекидневно се увеличава…
– Ние никого не заставяме да учи. Безполезно е. Искаме сътворчество. Сътрудничество. Мога да покажа на студентите сам какво умея – за да направят те своите избори.
– Аз всъщност имах предвид ставащото с Централния европейски университет в Будапеща…
– Не се безпокойте. Всичко се променя много бързо. Път назад няма. Ние искаме нашите възпитаници сами да се научат да ценят европейските ценности. Те са задоволени, не ценят материалното. Идва, например, девойка от малък литовски град, учи, отива да прави магистратура в Швеция, омъжва се за американец и почва работа в Гугъл. Обаче децата на състоятелни родители, които за 18-ия си рожден ден получават подарък кола, се връщат в Белорус. Сложна работа.
– Какво може да научи един студент за едва 4 години?
– Да мисли. Ние не знаем какъв ще бъде светът след 4 години. Затова искаме да научим нашите студенти да се самообразоват. Учим ги на метод и на перспектива. А и изкуството вече не е линейно. Съвременното изкуство, прочее, е много нелепо. Няма нищо за преживяване. Ребус някакъв. Е, тук изключвам Анселм Кифер. Марина Абрамович… Марина Абрамович маха с ръце. Изкуство ли е… Идва в Минск някакъв пърформър и строи кула от кубчета. И толкова. Значи на 6 години в забавачницата и аз съм бил отличен художник-акционист. Даже събарях композицията от кубчета с чукче… Когато бях на 30 години, си мислех, че зная всичко. Сега, на 56, имам чувството, че всичко започва отначало. Нищо не ме напряга. Просто живея с молив в ръка. Нямам нищо общо с художнически съюзи, нито с дизайнери. Не ме интересува хвалят ли ме дядовците. Искам само да рисувам.
Въпросите зададе Марин Бодаков
31 октомври 2018
