„Балканският ислям – бариера или мост за радикализацията” бе темата на конференция, организирана от фондация „Фридрих Еберт”, Института за икономика и международни отношения (ИИМО) и Българското дипломатическо дружество. Тя се проведе на 31 октомври в парк хотел „Москва”.
Присъстващите посланици на отделни балкански държави, дипломати и изследователи бяха приветствани от д-р Хелене Кортлендер, директор на Бюро „България” на фондация „Фридрих Еберт”, от посланик Филип Боков, председател на Българското дипломатическо дружество, и от д-р Любомир Кючуков, директор на Института за икономика и международни отношения.
Организаторите на конференцията канят специалисти по отделните балкански страни – бивши посланици, представители на академичните среди, журналисти – да разработят темата за влиянието на исляма в тях, след което издават проучванията им в книжно тяло „Балканският ислям – бариера или мост за радикализацията?”. Именно най-важните резултати от отделните изследвания бяха представени в рамките на конференцията, разделена на две части: 1. „Ислямските общности на Балканите – между традициите и промените”, водена от Филип Боков, и 2. „Вносът на радикален ислям – колко реална е заплахата”, водена от Валентин Радомирски, изпълнителен директор на ИИМО.
Ислямът в Турция
Посланик Петър Воденски започна с това как по днешните земи на Турция ислямът е наложен към втората половина на XI век, когато селджукските турци извършват експанзия в Източен Анадол. Днес около 80% от мюсюлманите са сунити, а 20% – шиити-алевити. През 1517 г. османският султан Селим I пленява последния абасидски халиф, след което титлата халиф принадлежи изцяло на Османската империя. В Османската империя халифът е бил наместник на Пророка Мохамед в целия ислямски свят. След края на Първата световна война група патриотично-националистически настроени офицери и интелектуалци, начело с Мустафа Кемал Ататюрк, отказват да приемат Севърския мирен договор и започват въоръжени действия, прераснали в националноосвободителна война. Те успяват да победят, в резултат на което е подготвен Лозанският мирен договор през 1923 г. и на власт идва Ататюрк. Той прави реформи в цялата обществена сфера – ликвидира султаната, халифата, шериатските съдилища. Отменя длъжността на Шейх-ул Ислям и всички религиозни въпроси се отнасят до Дирекция по религиозните въпроси – Дианет. Дава равни права на мъжете и жените, забранява носенето на фесове и хиджаб (през 1925 г.). След смъртта на Ататюрк, особено в периода на поява на реална многопартийност (1946 – 1950), ислямът започва да играе все по-засилваща се роля, при това, не само в личната вяра, а и в държавното устройство.
Всеизвестно е, че военните и по-конкретно военните преврати са праг пред разпространяването на исляма в Турция, но те са изтласкани в периферията не без участието на Европа, искаща да наложи цивилно управление в Турция. Как обаче тя възприема днешното управление в Турция, имайки предвид, че социологическите проучвания показват, че 56% от турците смятат Турция не за светска, а за ислямска страна.
От 2002 г. до 2013 г. в Турция са построени 17 000 джамии, съществуващата забрана за носене на хиджаб от работещите в публичните сектори е премахната, в училищата се въвеждат задължителни религиозни курсове, през 2002 г. за имами се обучават 65 000 студенти, а през 2013 г. – 658 000.
Ислямът в България
Историкът проф. Искра Баева цитира данни, според които преобладаващата част от българските мюсюлмани са сунити (546 004), а останалите – шиити (27 407). Мюсюлманите в България намаляват с малко по-висок темп, отколкото другите български граждани, тъй като по-лесно намират работа в Европа, най-вече заради тамошните си общности. Баева обърна специално внимание на понятието „български етнически модел”, появило се в годините на прехода и използвано за политически цел. Тя опроверга политическата теза, че заслуга за безконфликтното съжителство между мюсюлмани и православни след 1989 г. има лидерът на ДПС Ахмед Доган и даде пример с Възродителния процес, при който, въпреки сътресенията, не се стига до ексцесиите, разкъсали съседни държави.
Говорейки за бъдещи опасности, Баева отбеляза най-вече подготовката на имамите – в България има Висш мюсюлмански институт, но той не е акредитиран като висше училище. Именно затова част от преподавателите по ислям идват от Дианет, а друга – от по-далечни страни, изповядващи радикален ислям.
Ислямът в Сърбия
Историкът Бисер Банчев говори за мюсюлманските общности в Сърбия, които според преброяването от 2011 г. са малко над 3% (222 828 души), а плюс албанските общности в Южна Сърбия, които традиционно бойкотират преброяванията, броят им се увеличава с 60 000 души и стига 4%. Важна особеност при изповядващите ислям сръбски граждани е тяхната етническа и териториално-религиозна концентрация. Историческата област Санджак с главен град Нови Пазар обичайно се определя като мултиетническа и в нея живеят близо две трети от всички мюсюлмани в страната. Традиционно те се чувстват обвързани със своите единоверци в Босна и Херцеговина и до разпадането на религиозното единство на мюсюлманите в бившето югославско пространство през 90-те години на ХХ век се подчиняват на върховния глава на югославските мюсюлмани с център в Сараево. Жителите на Санджак са съпричастни с процеса по трансформацията на идентичности, протичаща в Босна и Херцеговина, и също се определят като бошняци. Освен това, мюсюлмани в Сърбия са и албанците от общините Прешево, Медведжа и Буяновац.
В политическия живот на сръбските мюсюлмани доминират две партии. Най-силната политическа фигура е зъболекарят Сюлейман Углянин, който през 1991 г. организира непризнат от властите референдум за автономия на Санджак. В този период той създава Партията на демократическото действие. Тя възниква като клон на голямата босненска партия със същото име, но под натиска на властите започва самостоятелен живот. Биографията на Углянин включва кратко политическо изгнание в Турция, след което се завръща в Сърбия, където многократно е избиран за народен представител, а от 2004 г. до 2008 г. е кмет на Нови пазар. Понякога Углянин е наричан „Санджакският Милошевич”. Политическата роля на Углянин се оспорва единствено от бившия му заместник по партия Расим Ляич, който създава самостоятелна формация още през 90-те години. Той провежда по-мека политика по отношение на властите в официален Белград и по тази причина е абониран за министерски пост във всички правителства в периода след демократичните промени от 2000 г.
Двамата лидери ревностно си оспорват контрола над Санджак, като в някои случаи се стига и до физически сблъсъци между привържениците им.
Във връзка с чуждестранното влияние върху местните ислямски общности, Бисер Банчев обясни, че най-често погледите на сръбските мюсюлмани са насочени към Турция и Босна и Херцеговина. От началото на ХХI век има тенденции за навлизане на уахабизма в Сърбия и през 2011 г. уахабит от Санджак обстрелва американското посолство в Сараево, а негови привърженици (49 бойци) заминават да се бият на страната на Ислямска държава в Сирия.
Ислямът в Албания и Косово
Посланик Боби Бобев обърна внимание на факта, че и в Албания, и в Косово живеят основно албанци – над 90%, но в различните държави те имат различно отношение към религията. През Средновековието албанското население в Косово принадлежи към католическото вероизповедание, но в периода XVI – XVIII век масово се ислямизира на доброволен принцип, най-вече по финансово-икономически съображения. Освен това, преди да бъде завладяно от Османската империя, Косово е влизало в състава и на Византийската империя, и на Българското царство, и на Сръбското кралство, които са били православни. В същото време, косоварите са били католици и при тях тъкмо религията ги е правела по-различни от останалите. Това продължава и до днес, когато, макар и вече мюсюлмани, албанците в Косово смятат себе си за най-религиозни в сравнение с останалите балкански народи. В същото време, Боби Бобев увери присъстващите, че предприетите мерки в Косово и в Албания – и в сферата на законодателството, и в сферата на сигурността – са достатъчно адекватни, за да предотвратят радикализацията на населенията им.
Ислямът в РМакедония
Журналистът Любчо Нешков подчерта, че към днешна дата никой не знае точния брой балкански участници в боевете в контролираните от „Ислямска държава” територии, но със сигурност е известно, че броят на загиналите е няколкостотин. Само от РМакедония техният брой е 33-ма души, като, макар и да не се съобщава официално, от имената им става ясно, че те са етнически албанци.
В РМакедония, която има население 2.1 милиона жители, православните са около 65%, а мюсюлманите, предимно албанци, са 32%. РМакедония е единствената бивша югославска република, в която ислямският екстремизъм няма местни корени и собствени радикални лидери.
За участието на македонски граждани на страната на ислямски или муджахедински групировки за пръв път започва да се говори през 2010 г. Тогава местни медии съобщават, че около 50 доброволци, които се подготвяли да участват във войната в Афганистан, са били наблюдавани от службите за сигурност в Македония. Осем години по-късно в РМакедония е създаден Национален комитет за справяне с екстремизма и борбата срещу тероризма.
Любопитното е, че радикализмът започва да навлиза в РМакедония още по време на войните в Босна и Херцеговина и Косово чрез ислямски благотворителни организации от Саудитска Арабия и Катар, които, за да прикрият целите си, използват имена като „Майка Тереза”. Наред с водата, ориза и останалите продукти, които раздават, благотворителните организации разпространяват и религиозна литература. Всички тези организации преминават първо през Албания, където си създават структура, а след това влизат в РМакедония. Ето защо, ако трябва да се говори за потенциален ислямски екстремизъм в РМакедония, то той би бил възможен само ако Албания и Косово получат целева външнополитическа подкрепа.
Ислямът в Босна и Херцеговина
Посланик Любчо Трохаров акцентира върху факта, че коренното бошняшко население в Босна и Херцеговина, мюсюлманско по вероизповедание, не е приемало и следвало екстремистка идеология, застрашаваща другите етноси и религии.
Точно обратното – самите бошняци в продължителни исторически периоди са били изложени на дискриминация, насилие, омраза и изселване, а в последната война в Босна и Херцеговина (1992-1995 г.) – и на геноцид. Малко се знае, че в изпълнение на Сръбската национална доктрина, между двете световни войни БиХ става поле на идеологическа и политическа конфронтация между сърби и хървати. За кралския режим и Сръбската академия на науките бошняците мюсюлмани са етнически сърби, които са се отчуждили етнически и верски, турцизирали са се, заради което следва да бъдат изселени от БиХ. За това свидетелстват Програмата на Сръбския културен клуб (1937 г), изработена от професори и академици, както и договорите, които Сръбското кралство сключва с Турция за изселване на бошняците. В резултат на това, над 200 хил. бошняци от БиХ и Санджак са изселени в Турция.
Днес бошняците и партиите им са си дали сметка, че правата им могат да бъдат защитени само с промени в Дейтънското споразумение, конкретно с нова конституция на държавата, с власти на три равнища на цялата територия, премахване проявите на сепаратизъм и сецесия. Основният проблем пред бъдещото развитие на БиХ е, че на територията й в момента, образно казано, действат три държави – едната БиХ[1], другата – федерация Босна и Херцеговина и третата – Република Сръбска.
Ето защо, според Трохаров, БиХ е един заплетен възел, който може да се развърже единствено с външна намеса и помощ.
В доклада на Любомир Кючуков „Балканският ислям и радикализацията: бариера пред моста” бяха обобщени най-важните изводи от проучваните: Балканският ислям се характеризира с това, че е: 1. умерен; 2. достатъчно толерантен; 3. с достатъчно дълга история на съжителство с другите религии; 4. исторически свързан с Турция; 5. следващ етническите разделения между и в отделните държави, като в повечето случаи мюсюлманските общности са териториално и етнически обособени, което ги прави вътрешно консолидирани.
В същото време, обектите, към които се прицелват разпространителите на радикален ислям, са: 1. ислямските мнозинства, както в държавите, получили своята първа независимост в резултат на етнически конфликти (Босна и Херцеговина и Косово), така и освободеното от атеизма обществено пространство в Албания; 2. мюсюлманските малцинства в християнските държави; 3. етническите малцинства (ромите) и социално маргинализираните слоеве (най-вече младежите).
Кючуков идентифицира две нива, на които се осъществяват опитите за проникване на радикалните идеи сред мюсюлманските общности. Първото се характеризира с намеса в традиционните вярвания чрез трансформация на характерната за региона умерена версия на исляма в по-консервативна и схоластична. От една страна, това би довело до капсулиране на ислямските общности, а от друга – би засилило усещането за различност. Второто ниво е свързано с опита за създаване на благоприятна среда за изкуствено привнесеното по-фундаменталистко тълкуване на исляма, което има за цел да трансформира в агресия социалната фрустрация и отчужденост.
Накрая Кючуков направи извода, че борбата срещу радикализацията на исляма може да бъде успешна само и единствено при взаимодействие с широките ислямски общности в региона. А отговаряйки на основния въпрос на конференцията – дали балканският ислям е бариера или мост за радикализация, Кючуков бе категоричен, че до момента умереният балкански ислям играе важна възпираща роля срещу преноса на радикализъм от Близкия изток към Европа. Но тенденцията не е задължително необратима. Трите ключови фактори, които могат да създадат рискове за вдигане на възпиращата бариера, са вътрешната дестабилизация на страните от региона, избуяването на национализмите и превръщането на Балканите в арена на геополитическа конфронтация.
–
[1] В административен план БиХ е разделена на две части: Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска.
