9 писателски отговора на един все още конфузен за българската литература въпрос
За мен млад автор означава в някаква степен непознат, току-що появил се на литературното поле; и това предполага един вид утвърждаване. Странно е, ако тази младост продължава „вечно“ в очите на реципиентите, това води до последователно омаловажаване на положените писателски усилия.
В нашата среда удобно се ползва това определение години наред… Като имаме предвид крайно инфантилизиращия се свят, който предизвиква хората да се чувстват млади и безотговорни, независимо от възрастта им, ми се струва „нормална“ реакция това отношение да се прехвърли и на други полета, включително литературни. По-лошото е, че видимо възрастта и полът у нас са решаващи за окачествяването на даден литературен продукт, ейджизъм и сексизъм в действие…
А самата литература не се интересува на каква възраст авторът/ката е написал/а дадено стихотворение или произведение, а дали то е добро и дали ще остане за по-нататък.
Нека само споменем: Мери Шели, По, Рембо, Крейн, Смирненски…
Белослава Димитрова
Писателите не са много по-различни от останалите хора. Те просто имат досадния навик да записват мислите си по-ясно и увлекателно от другите. Защо ни учат да броим годините си и да порастваме? Защо един ден трябва да крием от децата си, че ние също сме деца, макар и по-високи и скучни?
Малко по малко спираме да сме млади, когато свободното падане на ранните ни години премине в усещане за безтегловност. Когато започнем да пазим миналото си и растем повече навътре, отколкото навън. Докато растем, забелязваме как имаме по-точни думи за нещата около нас и вътре в нас, но по-малко въображение. Губим онова очарование от света и способността вълшебно да се взираме в обикновеното. Като деца не сме се плашили от толкова много неща. Не ни е било страх, че си губим времето и животът ни подминава. Тогава не сме се отдалечавали от мечтите си, защото тепърва сме пристигнали и започнали да се учим да мечтаем. И сме мечтали много по-различно от родителите си, та дори и от по-големите си братя и сестри.
Някои писатели издават тайната, че по някое време ние всички вътрешно си оставаме на същата възраст. Годините мълчат, а ние постепенно, неотклонно и неусетно се превръщаме в себе си. Губим и печелим качества, катерим се и слизаме, сменяме сезоните си. Приближаваме се до своето ядро, само за да осъзнаем, че то полека-лека се смалява и изстива. Може би за това имаме по-малко време, търпение и вяра, но знаем по-добре какво искаме, какво можем и в какво вярваме.
Независимо от времето, ние сме всичко, което някога сме били и ще бъдем, всичко, което помним и ще забравим. Ние сме и млади, и стари, глупави и мъдри, изключително внимателни и невъобразимо непохватни. Полюсите и всичко помежду им.
Времето лети. Може би писателите обичат да следят полета му по-внимателно и задълбочено. Странна птица е времето.
Вангел Имреоров
Сещам се за едно стихотворение на Илко Димитров, в което той пише: „…Отвътре се виждам млад и възторжен, а отвън изглеждам стар и нервен,…“ За мен тук се крие и отговорът на този въпрос. Независимо от възрастта, писателят е постоянно млад. Става дума обаче за една друга младост, бих я нарекъл младостта на духа. Звучи парадоксално, но точно това противоречие е движещото в писателя, моторът, който го движи. Тези непрестанни чувства, мисли, противоречия, моменти на лудост и спокойствие. Бунт. Бунт дори срещу себе си, срещу рутината, срещу лесното и удобното. Този бунт – без младостта на духа – става власт, която посочва и слага в рамки. Много често това, което се приема за етап след младостта, при писателите е маска, под която се крие садистично задоволство. Писателят е постоянно млад, той търси, любопитства, изненадва се, страда, боли го, открива, движи се, не му се свиква, обърква се, чуди се, може да бъде много нетърпелив и изключително издръжлив. Той вярва. Достига до нещо, осъзнава го и тогава пред него се открива друг хоризонт, към който да се отправи. Докато духът на писателя е млад, той е откривател. Но ако се запитам какво е тогава зрелостта на писателя? Бих отговорил следното: един писател е млад, докато е жив.
Радослав Чичев
В една дискусия с Дана Белева и Иво Рафаилов Дана сподели, че в България дори на 40 те считат за млад поет и те включват в антология на младите поети. Питам се, означава ли това, че пишещите поезия (за разлика от средностатистическия човек, който след трийсетата си година започва да клони към средната възраст) остаряват по-бавно? Предвид моите 27 и опита ми в литературата, това определено звучи добре.
Разбира се, младостта като понятие често прераства от възраст в литературно разграничение. Борба за новото и срещу останките от предишни канони в литературата. Сравнително скорошен пример за това е разразилата се дискусия относно Петър Чухов (Чухов е роден през 1961 г. – бел. ред.) и наградата „Иван Пейчев“ – на зададен въпрос издателят Иван Гранитски отговаря, че не познава Чухов, но е чул, че той е млад.
Самият аз съм ставал свидетел на това как автори, които са надвишили гореспоменатите години, биват причислявани към младите от хора, които не са ги срещали или не са добре запознати с тях. Писането, което е в синхрон със съвременния, жив и използван език (разбира се, изключвайки делничното и жаргонното), очевидно е в основата на тези приобщавания.
Немалко поети и прозаици (включително аз и мои приятели) издават книги още в периода на своите двайсет и няколко години. Тъй като книгата синтезира идеите и „личната философия“ на своя автор, тя може да бъде разгледана като част от личността му. Иначе казано – авторът се заявява чрез написаното и то застива след него – показва го такъв, какъвто е бил, докато я е пишел. Т.е. книгата, издадена през младостта, съдържа младостта на автора си у себе си.
Оказва се, че в един и същи момент могат да съществуват няколко версии на пишещия човек, представени от неговите книги. И къде в по-малък, къде в по-голям мащаб, тези негови версии могат да запазят присъствието на неговата младост.
Така отговорът на въпроса „Докога един писател е млад?“ има неясните времеви граници от достигането на 40 години до пълната забрава на писателя.
Христо Мухтанов
Ако говорим за младостта като за липса на зрялост в писането на поезия, според мен съзряването до голяма степен започва след внимателното долавяне на собствения пулс. За тази цел първо трябва да настъпи тишина. Тогава младият поет може да постави длан на китката си или на сънната артерия и да се убеди, че наистина има смисъл да доказва съществуването си. Външният шум ще заглъхне и той може да се вслуша в характеристиките на пулса – тип пулсация, честота, ритъм, вариативност и т.н. (чрез тях по-късно може да се определи като музикант или художник в поезията). После е време за дългата самотна разходка, по време на която може да размишлява за някои неща. Например, защо предпочита Марк Странд пред Бродски или възможно ли е пулсът да се превърне в негов глас. Непременно трябва да си записва нещата, които му правят впечатление по пътя. Може да се упражнява и в изговарянето на определени думи – имена на любими хора, богове, вещи или въобще неща, които го вълнуват и интересуват. Рискът да го помислят за луд е малък предвид масовата употреба на хендсфри устройства. Ако към края почувства, че се е промъкнал в кожата си, значи има шанс да „отплава към Византион“ (У.Б.Йейтс), по време на което пътуване автентичният поглед сам ще се разкрива през пролуките на ежедневието. Разбира се, в резултат на положените усилия и проявеното търпение. След разходката със сигурност ще е остарял почти до забрава, но тъй като ще е запазил младоликото, търсещо лице, някои хора ще се обзаложат, че се е подмладил.
Мирослав Христов
Писателят живее чрез словото, а литературата няма и не би могла да има давност. Движещата сила на думите държи духа на писателя високо – енергия, която те зарежда, извисява те, не се съобразява с правила, не познава никакви рамки. А кой друг, ако не писателят, притежава свободата да бъде, какъвто пожелае? Макар и самотен в това начинание, той умело се надпреварва с времето, сграбчил е всяко съмнение, което левитира в пространството, и отказва да го пусне, докато не открие търсения отговор. Процесът е непрестанен, а умората тук е несъвместимо понятие. Младостта може да бъде изразена в непрестанните опити на всеки писател да търси, да открива, да се докосва до непознатото, да чувства и мисли на високи обороти – емоционалност, която всяка младост носи без съмнение. Като такава, тя следва да остане завинаги у писателя. Или поне докато свети огънчето в очите, с които той наблюдава света. Докато има сили да понася тежката битка с думите.
Красимир Нейков
Дълголетието и възможността за вечен живот открай време са вълнували човешките маси, продължават да ги вълнуват днес, а без съмнение ще ги вълнуват и утре. Писателството, естествено, може да бъде и извор на вечен живот, но няма да се спирам върху тази „хлъзгава” тема. Писателството обаче може да бъде извор и на дълготрайна младост. Категорията „млад писател” по принцип има особеността да се проточва с години. Кой е младият писател? Младият писател е пишещият човек на възраст от 12-13 до 50-ина години.
Какво означава това в битов план? Млади дами, откажете се от кремовете за лице. Стига да потиснете пристъпите на суетност и да сте готови да се сдобиете с няколко бръчки, в дългосрочен план за вас е по-лесно да останете млади, ако започнете да пишете. Така винаги, когато ви попитат с какво се занимавате, можете да кажете, че сте млада писателка. Впрочем, същото важи и за представителите на мъжкия пол. Писателстването е универсално средство, което работи. И на всичко отгоре, него не го рекламират по списанията и телевизиите. Не изкарват клиширани реклами. То е доста по-ъндърграунд.
Но всяко нещо може да бъде видяно под различни мъгли. Като изключим групата на онези, които искат да останат млади колкото се може по-дълго, намират се и писатели, които страдат от това определение. Те се чувстват хванати в злощастната клопка на определението „млад писател”. Чувстват се узрели, доближават се до сериозните теми, дълбаят повърхността на деня с всяка нова книга, която издават. И в същото време, по формални признаци продължават да младеят.
Всъщност, в дългосрочен план времето ще реши кой е бил истински млад, кой само се преструвал на такъв и кой е бил млад по силата на материалното определение, докато отвътре е бил на възраст от няколко века. Всичко е относително, дори младостта в литературата. Затова и по-добре да млъкна и да оставя часовниците да свършат своето.
Иван Димитров
Разбира се, този въпрос далеч не предполага отговор в години, нито в брой книги или каквато и да била друга количественост. Човек – за да изпитва необходимост да пише – е поначало стар, но щом я задоволява с писане, остава завинаги юноша. Двете граници на живота са събрани в ума на онзи, който цени тази документалистика на измисленото. И то е измислено не защото не отразява реалността, а само заради това, че такъв един ум придава на себе си функцията да прецеди реалното, преди да го обяви за истина. Затова и там възрастта, ако съществува, е от друг порядък, възраст на думите – един път току що написани, и втори път образувани векове по-рано.
„Писателят е млад, докато има кой да го чете“, казва Маламир Николов. И както тялото остарява, когато не може да функционира, писателят остарява, когато няма какво повече да напише. За възрастта на пишещия може да се говори и в смърти, но прераждането отново е с двойно значение за осезаването й (а писателите обожават да умират), защото не се случва с безпаметност за миналото. Писателят е млад, докато продължава да умира. Да препредава себе си на себе си и да се извайва от последния си дъх. И тук нека се направи едно уточнение: казаното досега важи универсално за човечеството и всички хора, условната употреба на означението „писател“ разграничава само по един признак „него“ от другите – желанието тези вътрешномислено преживявания и усещания да бъдат снети от ума и записани, а както е било и преди да го разберем, с подобен акт тяхното възприемане и влияние върху човека се умножава многократно.
Писателят е млад, докато не държи на условното си определяне като такъв, до изричането на първото си „Аз съм писател“, защото да пишеш, е път без крайна точка и е по-добре друг да определи, че си стигнал някъде – някой, който те е чакал там и отдавна е казал всичко, за да те има и теб.
Георги Гаврилов
Иска ми се отговорът винаги да клони към това, че писателят е млад, докато продължава да пише. Струва ми се, че това няма как да бъде така. Вярвам, че има условия, които влияят на това – дали писателят е или вече не е млад.
От една страна, младият писател може да бъде мислен през неговата възраст. Тогава двайсетгодишният със сигурност е млад писател. Кога обаче преминава към зрелостта? Вероятно тук идва особеното в мисленето на края на младостта, защото двайсетгодишният писател може да представи пред публика книга, която показва зрялост, нетипична за възрастта му.
По-лесно биха могли да се изключват характеристики, показващи кога един писател вече не е млад. Но желаейки да посочим докога той е млад, трябва да търсим онези издаващи го състояния, като постоянна промяна, търсене, необремененост, неопитност. А когато те изчезнат от неговите произведения, тогава можем да мислим младостта, като отстъпила пред появата на нещо друго.
Феноменът в приключването на младостта е изключителен, защото е резултат от това, с което се сблъсква човекът. Когато в личния път на младия се изправят една или поредица от гранични ситуации, които неминуемо променят личността, необременеността, характеризираща младостта, си отива.
Един писател е млад, докато не се запознае със себе си и как би реагирал на всичко в реалността. А ние постоянно търсим и почти всичко е ново преживяване, не наподобяващо дори и сходното.
Валентин Славеев
