Под това мото от 21 до 28 октомври 2018 в София се проведе Седмица на бразилското кино и култура, която е трета след промените (предишните бяха осъществени в „Одеон” от Бразилско посолство и Българска национална филмотека). Тази седмица обаче е по-мащабна, защото е тематична – посветена е на 130-ата годишнина от премахването на робството в Бразилия и универсалния порив към свобода. Този порив усетихме и видяхме да се проектира в различни артистични дейности и епохи.
Освен киното, Седмицата включи и множество други изкуства и инициативи. Любителите на живописта и фотографията видяха 4 изложби в присъствието на авторите: „Оба – между боговете и хората” на Жулиана Песоа в Културен център Г8; „След татко” – живопис на Марсиа Костов в галерия „Нюанс”; фотоесето „Калунга” на Орестес Локател в галерия „Пентименто”; „Иеманжа” – фотоизложба на Тадеу Бианкони и Габриел Лордело във „Фотосинтезис”. Там се проведе и ефектно афро-бразилско модно ревю с костюми от „кандомбле” (афро-бразилска религия) на Марсия Костов, придружено с дегустация на питието „кентао”. Сериозност внесе срещата с писателя, журналист и поет Адилсон Виласа, която се проведе в СУ „Климент Охридски”. Разговорът на тема „Следи от афро-бразилската култура в литературата” бе с водещ изтъкнатият преподавател, преводач и поет проф. Румен Стоянов, който коментира преводите на бразилските писатели Машадо де Асис, Бернардо Гимараес и Лима Барето. Естествено, за бразилска култура не може да се говори, без да чуем музика. Организаторите – посолството на Бразилия в България – бяха поканили пианиста Диого Монзо, който обединява класиката и джаза, имаше уъркшоп на тема „Бразилска музика и импровизация” в Музикалната академия „Панчо Владигеров”, както и клавирен концерт „Диого Монзо – син на Бразилия”. Ритъмът и танците са в кръвта на бразилците, затова не можеше да се пропусне едно „Представяне на капоейра” (капоейрата e бразилско бойно изкуство, първоначално практикувано от черните роби, което днес е разпространена по целия свят, включително и в България), както и „Самба шоу”-то с Меги Гюрова и приятели в Евросинема, „Бразилска фиеста: карнавални танци” с песните и китарата на Дин Рамос и заключителното събитие – открит урок по самба с Меги Гюрова в Г8…
Като каже Бразилия, българинът разбира карнавал и празник. Вижда танцуващи жени с пера, чува възбуждащ ритъм, настройва се на самба вълна. Естествено, тук е и футболът, амазонската джунгла и за финал – гордостта и тъгата по Дилма Русев. Филмовата програма обаче отиде далеч отвъд тази банално-туристическа представа. Селекцията беше тематична – свързана с важната годишнина от премахването на робството и с подчертан акцент върху афро-бразилското наследство. Имаше два филма на живата емблема на Синéма ново Карлос Диегес – единият от славното време на възхода на движението, другият доразвиващ темата от първия в един по-популярен стил. Какá Диегес, както фамилиарно го наричат бразилците, първи показва на екран бунта на робите от средата на ХVII век в историческия „Ганга Зумба” (1963 ). Със средствата на модерното кино той проследява осъзнаването и пътя към свободата на чернокожия водач Ганга Зумба – историческа фигура, но и обект на множество легенди, митове и интерпретации. Филмът е чернобял, снет от ръка и много далеч от клишираната представа за костюмно кино в епоха. Верен на централната тема на Синема ново да покаже истинската Бразилия и народа й през киното, да бъде ангажиран и критичен, Диегес всъщност говори за съвременните проблеми на чернокожите. Така е и във вторият филм „Киломбо” (1984) – много по-зрелищен, с песни, танци, красиви цветове, напрежение и трагизъм, който не търси историческата достоверност, а се базира повече на фолклор и легенди и през алегорични и експресивни кадри разказва втората част на историята на Ганга Зумба. След като избягва от тежкото си битие на роб, „кралят” Ганга Зумба оглавява Палмарес, най-голямото киломбо, което ще бъде жестоко смазано и унищожено от португалските колонизатори, но остава завинаги като символ на свободен живот. „Киломбо” означава общност от избягали роби и според някои източници, там са живели свободно в продължение на почти целия ХVII век между 11 000 и 20 000 човека. Диегес разказва, че при изграждането на филма се е ръководил от логиката на карнавала и карнавалните шествия, търсил е да се доближи до народната наративна форма.
„Мадам Сатана” (2002, реж. Карим Аиноуз), познат от първата бразилска панорама в „Одеон”, показва нестандартна картина на 30-те години в Рио през портрета на една противоречива градска легенда – „мадам Сатана”, чернокож травестит, любовник, баща, герой и затворник, който оставя следа в колективната памет като нонконформист, отчаяно борещ се с демоните си, но и със средата, която го отхвърля.
В богатата програма имаше документални филми и три програми късометражно кино. От документалните може да отбележим филма на откриването „Клара звезда” (2017, реж. Родриго Алзугир и Сузана Лира) за изключително популярната през 60-те самба певица Клара Нунес, живяла само 41 години. Филмът впечатлява с богатия архивен материал, документирал лъчезарното присъствие на певицата и съзнанието й за мисията да популяризира самбата. Седмицата закри друг документален филм, посветен на самбата – „Паулиньо да Виола – моето време е днес” (2004, реж. Изабел Жагуарибе) – портрет на забележителен певец-композитор, работил с вдъхновение и за самба-школи в Рио. Класически портрет, филмът запознава с биографията на един от най-софистицираните музиканти в жанра (избран е да изпее бразилския химн на Олимпийските игри през 2016), с учителите му в музиката, с хобитата, семейството и приятелите му. Виждаме как от най-голямата баналност се раждат оригинални мелодии, стигащи до нас с мек и нежен тембър. „Раса – филм за равенството” (2013, реж. Жоел Зито Араухо и Меган Милън) е ангажиран филм, който през борбите на трима души – жена от днешно киломбо, певец и сенатор – повдига въпроса за расовото равенство и оспорва мита за „расовата демокрация” на Бразилия. „От другата страна на Атлантика” (2015, реж. Марсио Камара и Даниеле Елери) рисува групов портрет на студенти от Африка, които учат безплатно в различни бразилски университети, но бързат да се върнат у дома. Филмът изгражда шарен и динамичен мост между двата бряга на Атлантика, като показва истории на борба и израстване на едно модерно и интелигентно поколение.
