В нашия изключително интензивен количествено концертен живот професионалният слушател предпочита провокиращи програми, изпълнени с музика, която не се чува всеки ден – нито в концертна зала, нито от която и да е медия. Обикновено това са по-рехаво посетени концерти поради намаляващите слушатели, които не се уморяват да откриват за себе си нови явления и звучности в музика от всяка епоха. С този тип аудитория почти винаги кореспондират концертите на Камерния ансамбъл „Софийски солисти”; чиито програми с естетско внимание гради дългогодишният ръководител на ансамбъла Пламен Джуров. В поредния им концерт музика, завладяна от испански мотиви, бе съчетана с музика, породена от друго изкуство.
Испанската нишка бе жанрово противоположна. Тя бе „изтеглена” от великолепната и толкова рядко изпълнявана (предимно от „Солистите”) сложна шестчастна сюита „Дон Кихот” от най-прочутия за своето време съвременник на Бах Георг Филип Телеман. Днес съдбата на творчеството му не е така завидна като тази на Йохан Себастиан по посока на повсеместното й изпълнение. И у нас, като изключим бароковия фестивал, много рядко се изпълнява музика от Телеман. В сюитата музиката е със специфичен бароков аромат и колорит, наситена с осезателен хумор, който се проявява в характера и съотношението на темите, в ритъма и щриха, в темповата асиметрия. Пиесата е запазена територия за ансамбъла, който сякаш всеки път „отработва” текста с още по-отчетлив, по-ярък щрих в услуга на парадоксалното, на комичното, което тази музика предполага. И с освободеност, с добре демонстрирано любопитство относно тембровото комбиниране, играта с музикалното време – симетрия, асиметрия, което в късно бароковото въплъщение на „Дон Кихот” привнася нови възможности в звука.
Естетически и жанров обрат в испанския модел донесоха трите пиеси за соло тромпет и струнни от репертоара на солиста на концерта, испанеца Висенте Кампос – известна фигура в родната си страна, явно пристрастен към най-популярни испански звукови шевици, както образно може да се определи инструменталната роля на тромпета в популярните танцови движения пасо добле („Дева Мария от Макарена” от Бернардо Монтерде и „Марибел” от Ферер Феран) и фламенко („Мидата” от Бернардо Артола) – музика, която може да „облече” подходящо всяка филмова лента, в която испанският ландшафт доминира. От тримата автори най-известен днес е съвременникът ни Ферер Феран (1966). Кампос е ефектен инструменталист, с майсторски отработен звук, свири леко, с впечатляваща инструментална ловкост, с артикулирана бравурност, с точен и бистър щрих, предпочита да импровизира и да стопява дистанцията с публиката – често чрез атрактивно поднесени, бързи пасажи, почти глисанди. Този традиционно обагрен дял от концерта по някакъв странно притаен начин си кореспондира с Телемановия „Дон Кихот” – може би хедонистичните вълнения някак ги приближиха, независимо от различните проявления на стил, жанр и характер.
Кулминация на концерта бе изпълнението на сюитата „Новият Вавилон” от Дмитрий Шостакович, която е за малък симфоничен оркестър – там „Солистите” бяха в основата. Историята на произведението е почти детективска. Шостакович е 23-годишен, когато Григорий Козинцев и Леонид Трауберг през 1929 г. го канят да напише музиката към немия филм „Новият Вавилон”. Случва се в последните години на немия филм в ленинградското студио „Совкино”. За първи път тогава ръководителят на студиото решил да замести клавирния озвучител на лентата със симфоничен оркестър, което направил Шостакович, създавайки една внушителна партитура. Филмът разказва за трагичната любов на двама млади в Париж по време на Парижката комуна – 1871 г. Нататък с две думи: филмът е пълно фиаско, според създадените вече комисии за наблюдение, изисква се преработка – историята е дълга, тягостна и вече позната. Вследствие на което „Новият Вавилон” потъва в забрава. След смъртта на Шостакович през 1976 г. диригентът Генадий Рождественски намира оркестрови щимове от първия вариант на филмовата музика и прави от тях партитура на оркестровата сюита, която изпълнява през 1976 г. И това е възкресението на тази великолепна музика, изпъстрена със страхотните звукови провокации на Шостакович (през 1929 г. той вече е написал и „Нос”). Сюитата е водопад от идеи по отношение на материала (позволява си да съчетае в едно Марсилезата и канкана на Офенбах) в инструменталните изяви (особено медни), в тембровата екстравагантност и в проявата на един сарказъм, който в по-нататъшния, твърде трагичен житейски опит на композитора, стига до зловещи гротескни жестове. Силна, изненадваща музика, в която Пламен Джуров естествено не тръгна само да подчертава ефекта от парадоксалните инструментални идеи, а предпочете логиката на графичния подход и уплътняването на драматургичните внушения, което подчерта още по-въздействащо фантастичните идеи на композитора. Този леко събран подход „осветли” всеки важен детайл от музиката, която всички свириха с удоволствие. И това е разбираемо: винаги е приятно да откриеш какво още могат да направят заедно два инструмента, два тембъра? Това радостно стъписване от композиторските открития зареди с енергия и музикантско вълнение изпълнението на сюитата.
