Повод за този скандал беше едно отворено писмо до Президентството, Министерски съвет, Министерството на културата и медиите, в което група художници, куратори, колекционери и интелектуалци, сред които има както достойни хора, така и видни доносници на ДС, изразяват загриженост за съдбата на колекцията на Светлин Русев. Подписалите писмото са категорични, че колекцията е изключително ценна и че нейният създател приживе е искал тя да бъде съхранена във вида, в който я е замислил. Те споделят, че са разтревожени от факта, че от няколко месеца сградата на ул. „Врабча”, където се помещава Ателие-колекция Светлин Русев, е затворена за посетители. Заявяват публично и това, че не оспорват правата на собствениците върху колекцията и са готови да помагат за нейното опазване.
Ателие-колекция „Светлин Русев“
Не се съмнявам в добрите намерения на голяма част от подписалите писмото, но у мен то оставя усещане за форма на публичен натиск върху законни собственици на една частна колекция. Зад думите в него се прокрадва съмнението, че наследниците на Светлин Русев имат намерение да разпилеят колекцията. От какво е породено това съмнение, не е ясно. Това, че сградата на ул. „Врабча” е затворена от няколко месеца, не е достатъчен аргумент в тази посока. Освен това, наследниците са в правото си да правят с колекцията каквото намерят за добре. Това трябва да се приеме, независимо дали ни харесва или не. Ако едно общество смята за изключително ценна една частна колекция, най-логичното е да настоява институциите, ангажирани с културното наследство, да предложат на колекционера да я откупят или да му предоставят изгодни условия, при които тя да бъде показана публично. В случай че държавата няма достатъчен финансов ресурс за това, тя на свой ред може да се обърне към обществото за помощ, за да бъдат събрани необходимите средства. Има достатъчно такива прецеденти по света.
Законът за културното наследство в България, въпреки всичките му недостатъци, предоставя възможности за сътрудничество на държавата с колекционерите. Същественият въпрос обаче е дали колекцията на Светлин Русев е идентифицирана и регистрирана по Закона за културното наследство. Ако това е така, то произведенията от колекцията са защитени от Закона и наследниците на Светлин Русев могат да разчитат на сериозна помощ от държавата за тяхното съхраняване и показване в държавните и общински музеи. Припомням Член 111 от Закона за културното наследство, който гласи:
(1) Юридическите и физически лица, собственици или ползватели на колекции или отделни движими културни ценности, регистрирани по реда на този закон, имат право:
- (изм. – ДВ, бр. 54 от 2011 г.) на безплатни консултации, експертни съвети и препоръки от компетентните органи за опазването на културната ценност;
- да ги предават за временно съхранение в музей, ако по обективни причини не могат да осигурят правилното им съхранение;
- да ги експонират временно в държавни, общински и частни музеи; отношенията между страните се уреждат с писмен договор;
- да получават възнаграждение при предоставянето им за участие в национални и международни изложби;
- да кандидатстват по международни и национални програми за финансова помощ за опазването им;
- да поискат съдействие от компетентните органи за тяхното възстановяване или връщане в случай, че са били откраднати или незаконно изнесени;
- на данъчни облекчения, определени със закон.
Това са доста широк кръг от възможности. Сигурен съм, че наследниците на Светлин Русев са наясно с тях. Ако колекцията все още не е идентифицирана и регистрирана, то нищо не пречи това да се направи сега. Разбира се, законът не задължава собствениците да го направят. Инициативата трябва да дойде от тях. Това ще отнеме известно време и ресурс, за което подписалите отвореното писмо могат наистина да помогнат, но не е кой знае какво препятствие. В случай, че собствениците все пак решат да продават част или цялата колекция, ако тя е регистрирана, то първи купувач ще бъде държавата. Това също е важна защита.
Трябва обаче да припомня и нещо не особено приятно. С очите си съм виждал колко лошо са съхранявани през годините произведения от колекциите на Националната галерия и на някои общински музеи. Това се знае от колекционерите и е много сериозно препятствие пред желанието им да даряват колекциите си на тези музеи.
