„Времето е наше“ (2018) на Петър Попзлатев е филмът за откриването на 32-то издание на Киномания.
– „Времето е наше“ се връща към генезиса на прехода – със заповедите от ДС, корупцията, куфарчетата с пари, препирането на съвести… Вече няколко български игрални филма интерпретираха този травматичен проблем от различни ракурси. Но, въпреки че киното ни се включи най-активно в обществения дебат за спецификата на прехода, все още оценката за него не е съвсем изяснена. Разбираемо е, че днешното ни сложно живеене е следствие от началото, но все пак, какво те тласна към заниманието именно с него сега?
– Струва ми се, че в нито един от тези филми проблемът не е интерпретиран в степен на достатъчност, щото да ни освободи от отговорност. Отговорността на свидетели, преживели емоционалния срив, съпровождащ увяхването на дошлата неочаквано надежда. Няма да е пресилено, ако наречем проблема угнетяващ, очакващ покаяние.
– Беше продължителен реализационен процес, макар и подчинен предварително на строга жанрова рамка на ниво текст. С добавен допълнително сюжет в режисьорска книга, който да изясни конфликта между основните герои. С постигната при реализацията на филма ясна мотивация в работата с актьори и екип в осмислянето на действие. С прилагането на доказано познат инструментариум от съпътстващи характеристики за времето, с които помним началото на прехода. Та на въпроса: Защо сега? Отговарям: Срещу забравата! Можем да умрем, преди да сме опитали да предадем емоционалните температури на преживяно и прочетено, слели се в едно.
– След „Аз съм ти“, в новия си филм отново представяш реконструкция на времето и атмосферата, изследваш паметта и греховете. С какво те изкушава миналото?
– С греховете. Нося името на офицер, ранен на румънския фронт през Балканската война. Юрист. Политик. Пряк участник в два преврата. Спасил десетки хора от Народния съд непосредствено след 9 септември. Републиканец, изгонен от политиката, заедно с всички инакомислещи, но поне останал жив. В примитива на селската хитрост, комунистите са имали нужда от имена, с които да оправдават безумствата си.
– В прогимназията срещах името си в учебниците по история, където пишеше: „Петър Попзлатев, член на ръководството на „фашистки ориентираното правителство на Кимон Георгиев“. Дядо ме дари в детството с безпрецедентна любов към България. След смъртта си бе прилежно „изтрит“ от всички фотографии и киноленти, запечатали в кинопрегледи обявяването на Републиката. Петър Попзлатев е създател на закони, които да изкореняват корупцията още през 30-те години на миналия век. Починал на шейсет и няколко. Говори се – от естествена смърт. Това е тайната на моето изкушение.
– С какво те вдъхнови романът „Разруха“ на Владимир Зарев?
– При Владо Зарев е уловена точно земетръсната атмосфера на подмяната. Изграден е достатъчно плътен образ на един от двамата основни герои в романа „Разруха“ – Боян Тилев. Правдив и художествено обогатен, в същото време и автентичен като звучене, диалогът в романа ни връща в неочакваните от гражданство и народ събития. 1989 година. Помня прилив на сили. Освободени от вериги хора. Мълчат и не вярват, че веригите ги няма. За съжаление, в “Разруха“ се чувства люшкане в рисунъка на другия главен герой – писател, с когото очевидно Зарев се идентифицира.
– На „Златна роза“ гледахме филма с подзаглавие „Разруха“. Защо впоследствие то падна?
– „Разруха“ е подвеждащо заглавие за филм, чието действие е фиксираното от романа време. 10 ноември 1989 г. – началото на прехода. В последната си книга „Митове и легенди за българския преход“ президентът Желев връща картината на разрушаващи държавността ни действия с 45 години по-рано. 9 септември 1944 г. Помня. Мога да кажа, че съм разумен свидетел на последните 10 години живот в зрял социализъм. С филмите, направени с мое участие в този период, по-скоро заставам на позицията, защитена от президента Желев. Що се отнася до заглавието, с което филмът се яви на „Златна роза“, заскобеното „Разруха“ е добавено само в каталога на фестивала, по-скоро за ориентация на колеги, които следят и/или са участвали в оценяването на проекта преди завършване на производството на филма. Въпреки известно колебание, той носи с раждането си заглавието „Времето е наше“.
– Известен си със своя нонконформизъм, но, като изключим документалните ти филми и игралния дебют „Аз, Графинята“ (1989), следващите не са директни в интерпретацията на действителността. И „Нещо във въздуха“ (1993) по сценарий на Константин Павлов, и „И Господ слезе да ни види…“ (2004) по сценарий на Станислав Стратиев, и „Аз съм ти. Адриана“ (2012) по недовършения „Роман без заглавие“ на Димитър Димов и своеобразното му продължение „Адриана“ на Теодора Димова, философстват над важни проблеми – политически, народопсихологически, екзистенциални. Защо „Времето е наше“ е така политически оголен?
– Напротив. Облечен е в определен жанр. После (надявам се), като във всеки по-зрял филм, в конкретни моменти опитвам да „счупя“ жанра.
– „Времето е наше“ е сакрален слоган на зараждащата се българска демокрация, завещан ни от Жак Сегела, но във филма смисълът му е обърнат. Не е ли това заглавие уловка за хора с носталгични нагласи? Или разчиташ на младите, които нямат хабер от нашите политически пристрастия и разочарования?
– Не гледам на слогана на Жак Сегела като на завещание от сакрален порядък. Изпитвам удоволствие от обърнатия смисъл. Заглавието остава отворено във връзка и с двете ти предположения за адресата.
– Показваш българската страст към далаверата още в „И Господ слезе да ни види…“. Разбра ли нещо повече за тези жалки „милионери“, докато работеше над „Времето е наше“?
– Да не забравяме, че Станислав Стратиев притежаваше трудно постижимо качество. Героите му се родеят с една симпатична, хитряшка, уж случайно прикрита самоирония… Иди да разбереш, че „Бизнес“ в буквален превод значи работа, в реплики като: „Ти по бизнес ли си тука… или по работа!“ Колко от сънародниците днес употребяват чуждицата по смисъл?
– Ти си от малкото български режисьори, които посягат към абсурдистката поетика, занимавайки се с аспектите на българския хаос, но сега действието, макар усложнено и разбито на четири сегмента, е доста по-конкретно в сравнение с „Нещо във въздуха“ или „И Господ слезе да ни види…“. Усеща се стремеж да бъдеш разбран от зрителите. Така ли е?
– Нормално е да имам осъзнат стремеж да бъда, по възможност, видян и разбран от сънародниците си. Поне от тези, които се интересуват от собствеността върху времето.
– Славиш се с педантичното отношение към монтажа. Нещо повече – помагал си на свои по-млади колеги да преструктурират дебютите си, например „Маймуни през зимата“ на Милена Андонова или „Прелюбодеяние“ на Явор Веселинов. Какво те предизвиква непрестанно да правиш нови версии на своите филми?
– Много дълги периоди седя без работа. Това е тежко. Когато колега, приятел се обърне към мен за съвет, мълчаливо инспектирам заснетия от него материал. В случай, че се „заразя“ от сходен талант и видя пропуснати възможности в структурирането, подавам ръка. Режисурата е доста обременена професия. Изисква във всеки момент да се съобразяваш с безброй условности, за да извървиш избрания път. Случва се да се загубиш. Ако колега ти помогне, шансът да се върнеш на пътя се увеличава десетократно.
– Повечето ти филми са заснети от Емил Христов. За разлика от действията на героите, визията на „Времето е наше“ е изящна. Какво те накара да се обърнеш към Стефан Иванов, с когото не си работил от „Нещо във въздуха“?
– Действията на героите са единственото нещо, което мотивира (съзнателно или несъзнателно) камерата да е небрежна или в други случаи – изящна. Изследвал съм и знам как да следя психологическо напрежение в разкриването на образа, в синхрон с мизансцен и мизанкадър. Имам самочувствие за развит опит в познанието, преподадено ми чрез „Психология и естетика на киното“ на Жан Митри. Това не се преподава в Москва, нито в НАТФИЗ.
– Във „Времето е наше“ мистичното момиче Невена (Елена Телбис), което ту е живо, ту – не, е единственото чисто. Защо тъкмо сега се върна към отколешния проект по разкази на Димитър Шумналиев?
– Отговорът се съдържа във въпроса. Без мистиката около Невена (образ, обогатен от разказа на Шумналиев “Руса капачка“), кинопроектът „Разруха“ би седял еднотипно. Лесно предсказуемо е, когато се изследва поведение, характерно при подобни обществени сътресения.
– В “Есенни градини“ (2006) на Отар Йоселиани Мишел Пиколи изигра фантастично майката на главния герой. Във „Времето е наше“ Ицко Финци също страхотно се превъплъщава в жена, но си има причина. Как работехте заедно над тази сложна роля?
– Не съм гледал „Есенни градини“, макар преди време да съм прекарвал в компанията на Отар Йоселиани и Хана Шигула. Знам, че Отар с лекота взима решения на снимки, сетне монтира филмите си по няколко години. Не знам каква е мотивацията на Пиколи, още по-малко на Йоселиани във филма, за който говориш. Моята мотивация е ясна. Хоризонталният разказ „Разруха“ се нуждае от конфликт, който да облече предлагания от режисурата жанр. Нуждае се от конфликт, който да проектира в миналото драмата на основните двама герои, а такова нещо в романа липсва. След поредица от сценарни опити във времето, проблемът остана за решение на ниво режисьорска книга. Така се стигна до използването на мотиви от втория разказ на Шумналиев “Бяло сладко“. В този разказ героят предава баща си, без да подозира, че това е неговият баща, за да спаси майка си. Това е действието, което ще тежи на съвестта му и признаването е провокирано от чистата Невена. А в случай, че тя е мъртва, в нейния образ писателят търси собствената си съвест. Как ме накара да ти издам всичко…
– Руши Видинлиев е прекрасен като Боян Тилев, но ти не се ли боеше, че вече е играл човек на ДС в „Цветът на хамелеона“ на Емил Христов по романа „Цинкограф“ на Владислав Тодоров, макар и в друг жанров ключ?
– Е, от какво да се боя? Отнасям се с уважение към гротесковия образ, който Емил успя да изгради виртуозно в работата с него. Руши е актьор с голямо бъдеще. Има право да се развива, опитвайки други жанрове, като този, който му предложих.
– Силен е и Леонид Йовчев, също играл в „Цветът на хамелеона“. Как го избра за ролята на писателя Мартин Сестримски?
– Правих кастинг с него на шест актриси заедно с Елена. На втория опит между двамата се роди това, което ми трябваше. Нито Лео с други актриси, нито Елена с друг партньор успяха да постигнат търсената от мен „агресивна прозрачност“. След избора на Елена и Лео, със Стефан определихме естетическата рамка – психологически ключ, мизансцен (действие), мизанкамера (синхронизиране на действието на камерата спрямо действията на актьорите), осветление… Концентрация… Камера! Синът на Стефан, Гео Иванов, стъпва върху нашия опит. Постигане на единство на всичките компоненти. Филмът се случва. Ние повторихме „Нещо във въздуха“. Снимахме дълго и много. Добре, че го има Отар, за да има с какво да се оправдавам за дългия монтажен период.
– Имаш ли обяснение защо толкова късно излезе на екран „Аз съм ти“? И защо с допълнението „Адриана“?
– Проблемите около разпространението на филма са свързани с множество условности и перипетии, с които предпочитам да не занимавам публиката. Това, което мога да изкажа, е констатация от по-генерален порядък, касаеща родното ни кино, а и не само. Трудно се разпространяват филми с такава жанрова специфика, доколкото те се стремят повече да изискват от публиката, отколкото да се съобразяват с нея. Това е не особено популярно кредо, което, ако жъне своите плодове, ги жъне в по-дългосрочна перспектива. В крайна сметка, историята е най-добрият съдник за ценността и трайността на творбите.
– На кого хрумна идеята за градската рекламна мистерия „Невена“, свързана с Киномания?
– Решихме я с пиарите. Идеята не е лоша. Необходима е допълнителна инвенция, за да се „развие“ в процеса на реализация. Но това е тяхна работа.
– Какви са очакванията ти за реакциите на публиката за „Времето е наше“?
– Да гледат филма, като обърнат гръб на съпътстващите клюки.
– Планове за „Времето е наше“ след откриването на Киномания?
– Надявам се този филм да постигне успеха си отвъд житейските хоризонти на неговите създатели.
Въпросите зададе Геновева Димитрова
7 ноември 2018 г.
