Разговор с преводачката Меглена Боденска по повод току-що издадените от „Лист” киноповести на Ингмар Бергман „Сцени от един семеен живот. Сарабанда. Есенна соната. Персона”
– Какво книжовно наследство оставя Ингмар Бергман – и какво от него вече фигурира на български?
– Ингмар Бергман е бил от хората, способни истински да обичат книгите. Литератор по образование, той е един от най-пишещите режисьори. Автор е на сценариите на почти всичките си филми. „Официалното“ му творчество обхваща приблизително 60 филмови сценарии, 12 пиеси, автобиографии, есета и стотина статии. Написал е хиляди писма и си е водел личен дневник. Освен това, от 1938 до 2001 г. има запазени около 60 т.нар. „работни тетрадки“, където, най-общо казано, е пишел за това как пише. Както самият той казва на едно място: „Без лист и химикалка самотата е пропиляна, защото аз никога не мисля, когато мисля. Ако говоря или пиша, с тромави думи мога да опиша причудливия поток, който наричам свои мисли, но който всъщност представлява зле преведени чувства.“ Творецът завещава огромния си личен архив на Шведския филмов институт, като волята му е той да бъде управляват от независима фондация. През 2007 г. архивът му е включен в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Бергман „дебютира“ на български език през 1967 г., когато сценарият „Дивите ягоди“ е публикуван в сборника „Избрани сценарии на световното кино“ в превод на кинодееца д-р Александър Тихов, вероятно от немски език. Куриозен е фактът, че този сценарий е публикуван в целостта си на шведски едва през 2018 г. Досега на български са публикувани около 10 от най-знаковите сценарии на Бергман, както и двете му автобиографии, а като негов интерпретатор се откроява Васа Ганчева.
В периода 1981-84 г. издателство „Народна култура“ публикува „Есенна соната“, както и сборника „Лице срещу лице“, който включва още „Сцени от един брачен живот“ и „Из живота на марионетките“, всички в превод на Васа Ганчева. През 1995 и 2004 г. тя превежда съответно житейската автобиография на Бергман „Латерна магика“ и творческата „Образи“. Неин е преводът и на „След репетицията“ (2000), като този текст е публикуван и в превод от френски в сп. „Кино“ (1993). През 2004 г. Васа Ганчева превежда и „Сарабанда“ за сп. „Съвременник“. Светла Стоилова е превела и издала „Лични разговори“ (1999), а Теодора Джебарова е превела от английски една глава от същото произведение под заглавие „Изповеди“ за сп. „Съвременник“ (2001).
През 2000-2001 г. преведох автобиографичната повест „Родени в неделя“ и пиесата „Болки на душата“ за сп. „Панорама“, а през 2018, по повод Бергмановия юбилей, във вестник „Култура“ излезе есеистичният текст „Монолог.
– В един том са събрани преводи на Васа Ганчева и вашият превод на „Персона”. Има ли разлика в преводаческите ви подходи? Какво научихте от нея?
– Чела съм с молив в ръка преводите на Васа Ганчева на „Латерна магика“ и „Образи“, както и на пиесите на Стриндберг. Тя пресъздава изключително ярко духа на оригинала, без да прави компромиси с точността и прецизността на изказа. Стремила съм се да постигна същото. Нейните преводи вдигат високо летвата със своята богата словесна палитра, увереност и артистизъм, което бих била много щастлива, ако съм успяла да постигна. Що се отнася до „Персона“, подходих към текста като към музикално произведение, вслушвах се в чувството, което той „превежда“, и то ми служеше за ключ към него.
– Какви са спецификите в превода на този особен жанр – киноповест. Вие самата как ще го дефинирате? Сравнявахте ли с филма „Персона” (1966)?
– Съвсем условно, киноповест е белетристичен текст, послужил за основа на филм, който обаче е достатъчно жизнен естетически и като послание, за да има самостоятелно литературно битие. Едно от предизвикателствата при превода, естествено, е „сянката“ на филма и неминуемите сравнения. В България шведските филми най-често се превеждат през английски. Това е очевидно дори при превода на имената – Елисабет Фоглер от киноповестта е Елизабет Воглер на екрана. При превода на филмови субтитри репликите обикновено се предават максимално икономично предвид по-бавната скорост на четене. В това отношение, преводачът на художествен текст е облагодетелстван. При превода на текста се постарах максимално да се абстрахирам от екранния му двойник и при разминавания между двата съм давала превес на писаното слово. Въздържах се от гледането на филма, докато не завърших превода. Разбира се, след това го гледах с огромно любопитство. От техническа гледна точка ми беше полезен на места по отношение на ритъма и пунктуацията, тъй като при Бергман тя е доста своеобразна – и той е държал да не се променя, – а това може да е източник на двоумение.
– Какво от досегашния ви преводачески път ви подготвяше за превода на Бергман?
– При първия превод на Бергман, който направих през 2001 г., изключително много ми помогна моят редактор, проф. Вера Ганчева, от която, освен много практически тънкости, научих колко е важно да си самокритичен. Тъй като дотогава нямах опит, приемах като нещо естествено редакторът да е съмишленик на преводача, докато сега разбирам, че всъщност това е било истински лукс. Щастливо съвпадение се оказа и книгата, която преведох преди „Персона“, а именно „Маркюрелови от Вадшьопинг“. Този роман е смятан за шедьовъра на шведския писател, драматург и сценарист Ялмар Бергман (1883-1931). Досега този автор не е издаван на български и причината да се заловя с него беше изключително тази, че много ми допадат неговото трагикомично чувство за хумор и словесният размах. Оказа се, че той е бил любимец и на Ингмар Бергман. Това ми даде увереност за сходно светоусещане, което ми помогна да разгадая текст като „Персона“. Ингмар и Ялмар не са роднини, но Ялмар – наред със Стриндберг – е бил един от литературните идоли на младия Ингмар. В ранното си писателско творчество – защото преди да се посвети на киното и театъра, през 1940-те години Ингмар Бергман пише и дори има публикувани няколко разказа и две книги – по собствените си думи, той е силно повлиян от Ялмар Бергман. Като театрален режисьор Ингмар е поставял няколко пиеси на Ялмар – първият му телевизионен филм от 1957 г. е всъщност излъчена директно постановка на великолепната едноактна пиеса „Господин Слеман идва“. Поставял е и други пиеси на Ялмар, измежду които „Приказката“ – цели три пъти, включително на сцената на Кралския драматичен театър. Проектът, по който първоначално са възнамерявали да работят заедно с Ингрид Бергман (също липсва роднинска връзка), е било екранизация на романа на Ялмар Бергман „Шефката госпожа Ингеборг“. Пътищата на двамата съименници се пресичат задочно и житейски – именно вдовицата на Ялмар, Стина, открива Ингмар Бергман и през 1941 г. го взима под крилото си в новосъздадения сценарен отдел на шведската кинематография, който тя оглавява. Както казват, останалото е история.
– Кои морални колизии от киноповестите прилягат на вашия натюрел?
– Трудно е да отделя моралните колизии от личността на техния създател. Познавачи на творческия път на Бергман казват, че ако той не е бил постигнал международен успех с „Усмивки от една лятна нощ“ (1955), вероятно е щял да отпадне от киното поради мъчния си характер. Международният успех обаче прави възможно за него след 1955 г. да прави филми за това, което е искал – а именно за себе си. Образите, които Бергман създава след 1955, материализират страни от неговата личност и негови дилеми.
Много ми допада един парадоксален контраст. Различните Бергманови alter ego често са представени в тривиални житейски ситуации (например, един развод). Въпреки това, текстовете и филмите му не са отегчително банални, защото героите се занимават не с материалната, а с философската страна на своя живот. Търсят отговорите на въпроси, като: “Осмелявам ли се да се вгледам в себе си, да бъда себе си? Какво е да си възрастен човек? Дарование ли е чувството за реалност? В какво вярвам? Способен ли съм да обичам?“. Но това, което навярно най-много ме привлича у Бергман, е стремежът му към искреност, независимо от нейната цена.
– Какво от творчеството на гениалния режисьор е живо – и кое от него започва да потъва във времето? Има ли нови начини, по които го четат в Швеция?
– Ингмар Бергман е гениален и като театрален режисьор. Някои от неговите постановки са заснети, но не са достъпни за широката публика. Мисля, че, за съжаление, тази проява на неговия гений ще е в най-голяма степен загубена за поколенията. Приживе Бергман е бил обект на сурова критика, дори смея да кажа, че е недооценен в родината си. Считан е за твърде буржоазен, твърде егоцентричен, твърде елитарен, извън духа на времето. Все пак, Бергман твори в периода, когато Швеция се превръща от едно класово общество в дом на народа. Бергман е капсулиран в изкуството си, обсебен от проблеми като „мълчанието на Бог“ и своите „демони“ (които простосмъртните наричат страхове и фобии). Мисля, че, както често се случва, в Швеция започват истински да оценяват величието му едва след смъртта му. Преоткриват го и като писател. По повод 100-годишнината се издават 34 киноповести, някои от които непубликувани досега (отчасти поради нежелание и злопаметност от негова страна заради хладните рецензии, които е получавал на младини), работните му тетрадки от периода 1955-1974 г. и 1975-2001 г. в два тома, както и негови статии, есета, лекции и дори непубликувани, непоставени и незаснети текстове.
– Какво особено забелязвате в българската културна интерпретация на Бергман?
– В България Бергман е възприеман като кино-икона, образ с дори стряскаща интелектуална величина. Като цяло, това е типично за възприемането му извън Швеция. Възприеман от света като гений и обсипван със суперлативи, самият Бергман е изтъквал, че трудно се припознава с публичната си персона. Подобно възвеличаване е логично и навярно неизбежно, но ви прави слепи за пленителните нюанси, за неговия магнетизъм, скромност и самоирония. Уверете се сами – ето как описва самият той това, с което се занимава, в една известна, но непревеждана досега на български лекция, озаглавена „Да правиш филми“ от 1954 г.
„Разбира се, аз се занимавам с фокусничество…
…Ако използваме най-елементарния принцип на киното, перфорираната лента, ще видим, че тя се състои от 52 кадъра на метър, отделени от дебели черни ивици. Разгледаме ли я внимателно, ще забележим, че тези кадри – привидно еднакви снимки на един мотив – се различават по незначителна промяна в неговото изражение. Захранващият механизъм на прожекционния апарат показва на киноекрана всеки кадър за една двайсетичетвъртина от секундата и у нас се създава илюзията за движение.
Между всеки кадър блендата се измества над отвора на лещата и ни потопява в пълен мрак, след което бива осветен следващия кадър. Когато бях десетгодишен хлапак, горд собственик на една тракаща ламаринена кутия с комин, газена лампа и кръгли като обръчи филмчета, които се превъртаха отново и отново, без начало и край, гореописаното действие ми се струваше тайнствено и възбуждаше въображението ми. И до ден днешен се случва с искрица детински възторг да си напомня, че всъщност се занимавам с фокусничество, тъй като киното се основава на едно несъвършенство в човешкото око: невъзможността да възприема бързата смяна на приблизително еднакви образи.
Пресметнал съм, че, ако гледам едночасов филм, през двайсет и седем минути ще седя в непрогледен мрак. Следователно, показвайки филми, аз извършвам акт на измама. Служа си с апарат, конструиран, за да се възползва от едно физическо несъвършенство на човешкото тяло, апарат, с чиято помощ карам публиката да се люшка от една емоция в друга – да се киска, да пищи от ужас, да се усмихва, да вярва в приказки, да се възмущава, да се шокира, да бъде очарована, прелъстена или пък да се прозява от скука. Тоест, аз съм или чиста проба измамник или – ако публиката участва в измамата – фокусник. Правя фокуси, като имам на разположение най-скъпата и несравнима машина за измама, притежавана или използвана от някой маг.“
Въпросите зададе Марин Бодаков
5 ноември 2018 г.
Бел. ред. Между по-важните преводи на Меглена Боденска са: Ингмар Бергман, „Персона“, (Лист, 2018); Ялмар Бергман, „Маркюрелови от Вадшьопинг“ (Матком, 2018); Микаел Ниеми, „Поп музика от Паяла“ (Жар, 2005); Ларш Густафсон, „Деканът“ (сп. Съвременник, кн. 3/2004); Пер Улоф Енквист, „Посещението на придворния лекар“ (Хемус, 2004); Ингмар Бергман, „Душевен въпрос“ (сп. Панорама, кн. 2/ 2001); Ингмар Бергман, „Родени в неделя“ (Хемус, 2000); Ларш Нурен, „И ни дай сенките“ (Театър Българска Армия, 1999)…
