“Свобода на печата не значи освобождение от полицейски закони, но освобождение от произвола на полицейски органи”, пише Йосиф Хербст. Големият вестникар изобщо не е обичал полицията. Нито явната, камо ли тайната. В романизираната биография на Хербст проф. Филип Панайотов влага в устата на журналиста внезапното осъзнаване, че най-хубавият негов фрагмент е следният: “Полицейските органи са снабдени с бели ръкавици. За да пипат по-чисто ли? Или да пипат по-меко? Тогава трябват кадифени ръкавици. За да се пипа умно, не са необходими никакви ръкавици. Белите ръкавици на софийските стражари много силно изпъкват в контраст с черните рамки на толкова некролози” (18 септември 1924).
След като на 16 април 1925 година Йосиф Хербст е арестуван в IV полицейски участък, на 17 април е отведен в Обществената безопасност – и следите му се губят завинаги. От Гео Милев поне е останало едно стъклено око. От Хербст – нищо. Абсолютно нищо. Обезумялата Виола Каравелова обикаля от врата на врата да търси съпруга си: “Къде е Хербст? Къде е Хербст!”. И така, дълги години.
Не, Хербст го няма никакъв и у Кеворк Кеворкян – същият този Кеворкян, на който преди дни Съюзът на българските журналисти присъди Националната награда “Йосиф Хербст” за цялостен принос към българската журналистика. Същият този агент Димитър, обявяван на три пъти от Комисията по досиетата като доносник, сътрудничил на управление VI-I-I и VI-С-V от 1973 г. Има ли нужда от повече думи?
Има. От думите на убития за пореден път Йосиф Хербст: “Свобода на печата ли? Оная ли свобода, която позволява на всеки нехранимайко да издава и да пише вестник, неграмотен, отровен, невежествен? Че тази свобода – за жалост – я има, тя именно е осветена от Конституцията. Покрай тази свобода страда и добрият печат, страда и името на вестникарското звание”.
И тук трябва да попитаме: кого всъщност награди СБЖ? И за какво точно? Добре е съюзът да намери сили и да отговори.
