– Когато четох проекта през 2014 г., той се казваше „Сделка”. Беше неимоверно черен. А филмът е „Ирина”. И въпреки че започва твърде угнетително, въздейства като просветление. Как се стигна до тази трансформация?
– Абсолютно съзнателно филмът тръгва от тъмнина и стига до светлина. Не ми се живее в тинята на тъжната констатация за мрака на нашето настояще. Нито в приказната утопия, че мракът не съществува. Иска ми се да се изправя и да кажа – надежда има. В мрака. За всеки. Този патос ме е водил през всички етапи на филма. С него се опитах да заразя и актьорите, и екипа. Мечтая зрителят да я усети.
– Сурогатното майчинство е важна актуална тема не само у нас, а и в глобален мащаб. Интересна е нейната амбивалентност – от една страна, е сделка, т. е. бизнес акт, от друга – начин бездетни двойки да станат родители, т.е. хуманен жест. Въпреки че вече имаме „Отчуждение“ на Милко Лазаров, „Ирина” предлага друг, интимен ракурс върху темата – облагородяването и опрощаването. Как се сети за тази тема? Имаше ли някакви реални наблюдения върху жени в тази ситуация?
– Съществува още една амбивалентност на темата, която е важна. Тя съчетава в себе си архаичното женско, майчино начало и настоящето на модерния човек, способен да надскочи човешкото – да сътвори живот. Вярвам, че всяка възможност за създаване на нов живот е добра възможност, но въпреки това, не съм се стремяла филмът да е дидактичен, да констатира дали сурогатното майчинство е “добро” или “лошо”. Темата за сурогатното майчинство във филма е само повод за разкриване на определени човешки характери и взаимоотношения. Тя е арената. Същественото са хората.
– Представяйки сурово и безкомпромисно аспектите на българското живеене и отчаяние, в духа на т. нар. „нов социален реализъм”, филмът постига универсално внушение. Как работехте със съсценаристите Боян Вулетич и Светослав Овчаров?
– Първоначално работихме двамата с Боян. Идеята се развиваше и оживяваше, но усещах драматургична недостатъчност. След това към сценария се включи и Светослав Овчаров. С таланта, опита и чувствителността си той изцяло преобърна текста и героите. Вече знаех, че имам стабилен скелет, върху който мога да развия филма. Може би той е в духа на “новия социален реализъм”, но ми се иска да се оттласква оттам, да достигне до мечта за по-светло живеене.
– Решен в ключа на документалното наблюдение, „Ирина” продължава търсенията ти от късометражното кино в посока на сливане между документалност и фикционалност – важна тенденция в световното кино. Как се постига такава убийствена достоверност и в същото време – емоционалност?
– Мисля, че във всеки филм най-важното са актьорите. Ако те са достоверни, ако те преживяват емоция, то и зрителят ще го усети. Разбира се, важни са и историята, и посланието, и картината, и образът, и звукът, и монтажът, и музиката. Но актьорът е на първо място. Имала съм щастието да работя с великолепни актьори, като Светлана Янчева, Красимир Доков, Светла Цоцоркова, Стефан Щерев, Мартина Апостолова, Ирини Жамбонас, Касиел Ноа Ашер, Иван Савов, Александър Косев. Те носят и емоцията, и достоверността на филмите.
– Интересно е изобразителното решение на филма – хем, реалистично, хем на моменти метафорично, хем мрачно, хем цветисто. Какви бяха изискванията ти към оператора Кирил Проданов и художниците Ивелина Минева и Виктор Андреев? Как избирахте локациите? А детайлите?
– Със сигурност усещането за достоверност, за автентичност идва и от комплексната работа на картина, цвят и звук (моля те, не забравяй звука, той е толкова важен). Метафоричността се създава от контекста, понякога от парадокса. Не съм изисквала нищо от екипа. Ние бяхме съавтори, съмишленици. Трудно ми е да отделя кой какво е измислил или предложил. Всички заедно следвахме Ирина. Всички заедно търсихме светлина в мрака. Ето, мога да ти дам за пример един детайл от филма. Този с порцелановото ангелче на бюфета. Ивелина Минева го донесе от някъде и го сложи на един от рафтовете. Аз исках да заснемем детайл на поклащането на шкафа при срутването на мината. Звукорежисьорът Момчил Божков много хареса звука от потракването на порцелана и започна голямото клатене. Докато записвахме звук, Кирил Проданов забеляза ангелчето и го заснехме. А Нина Алтъпармакова (режисьор на монтажа) му намери перфектното място в разказа – след изневярата идва срутването и ангелчето зазвучава като знак…
– Наистина ли в Перник има възможност за добив на въглища в двора?
– Нелегален добив има не само в Перник, а и на много други места. Слизала съм в такива “мини”. Това са дълбоки дупки с подземни тунели, укрепени лаишки. На земята кучета ги пазят от полицията. Отстрани са подпрени матрачни пружини – с тях отсяват въглищата. Преди години една нелегална мина беше “подкопала” влаковите релси край Перник. Много от самоделните мини се срутват. Хора загиват, други са осакатени.
– Музиката във филма е деликатна, но въздействаща. Всеизвестно е колко талантлив е Петър Дундаков, но как работехте заедно? Кога я написа – преди да е гледал филма или след това?
– Петър първо изгледа филма “чист” – без референтни предложения за музика. За мен беше важно той да го усети. Да чуе себе си. Движехме се по тънък ръб – музика без излишна мелодрама, милозливост или дидактика. Искахме тя да допълва филма, не да го коментира. Петър е изключително талантлив композитор и мисля, че успя да го постигне.
– Поразителна е дебютантката Мартина Апостолова в ролята на Ирина – съумява да извади цялата амплитуда в поведението и преживяванията на героинята си – от грубост до нежност. Как я намери? Как постигнахте този разтърсващ ефект?
– Мечтаех Ирина да е ново, непознато лице за българския зрител. Ходих на театър, много от преподавателите по актьорско майсторство ме допуснаха до часовете си. Благодарение на Снежина Петрова се запознах с Мартина. Още при първата ни среща знаех, че това е Ирина, но направихме много проби, докато си го докажа сама на себе си. Мартина притежава таланта, силата и борбеността на актриса. Тя прие истината, че камерата е безпощадна към всяка престореност и преднамереност, и успя да заживее Ирина. Повярва ми, надмогна суетата си и забрави за себе си. Веднъж, когато бях казала, че един кадър е заснет, тя дойде при мен до монитора, погледна ме и ме попита: “Сигурна ли си? Не искам да правиш компромис. Нищо, че е студено, нищо, че е трудно, нищо, че е 17-ти дубъл”. За преобразяването на Ирина от момче-жена в началото на филма до мека и нежна жена на финала заслуга имат и Виктор Андреев (костюми), и Петя Симеонова (грим).
– Точни са и другите изпълнители, особено страхотният Красимир Доков, но на мен ми е любопитна сестрата на Ирина в темпераментното изпълнение на Касиел Ноа Ашер – и грешна, и ексцентрична, и мързелива, и човечна.
– Исках сестрата на Ирина да прилича на нея физически, но да е пълна нейна противоположност. Когато реших Мартина да играе ролята, започнах да мисля кой да е Людмила. Срещнах се с няколко актриси, които физически приличат на Мартина, но само Касиел изпълни екрана с изненадваща чувствителност. Едновременно мека и безпощадна. Едновременно неприспособена към реалността и много прагматична в желанията си. Касиел е великолепна актриса.
– Доколко опитът в късометражното кино ти помогна за чудесния темпоритъм на пълнометражния ти дебют?
– Не знам колко е помогнал опитът в късометражното кино, но Нина Алтъпармакова със сигурност има голяма заслуга за това. Опитът в късометражното кино помага за вътрешния ритъм на всеки кадър, за вътрешния ритъм на отделните епизоди. Но има един друг ритъм в пълнометражния филм – този, който сглобява общото, голямото. Всеки епизод е отглас от предишния и отеква в следващия… Много е важен балансът между тях. Темпото, пулсът на цялото. С Нина ни водеше самата героиня. Усещахме какво се случва с Ирина. Когато й е тревожно, кадрите, монтажът ставаха тревожни. В мигове на покой – всичко примира, затихва.
– Заедно със Светла Цоцоркова имате успешната продуцентска компания „Фронт филм” – продуцирате филмите си една на друга, но заставате и зад чужди проекти: „Буферна зона” на учителя ви Дюлгеров, „Кораб в стая” на Любомир Младенов, документалният филм „И България е една голяма грешка” на Георги Лозанов и Стоян Радев. Как успявате да помирите фантазията на режисьора с прагматиката на продуцента? Какъв е принципът на вашата заедност?
– Помиряват се сравнително лесно. Когато от самото начало на конкретния проект е ясно кой е режисьорът и кой – продуцентът. Тъй като това са две съвсем различни реалности, е много важно човек да знае къде е неговото място. Да се настрои. Принципът на нашата заедност със Светла е приятелството. И общата ни обич към киното.
– Защо продуцент на „Ирина” е Стефан Китанов?
– С Кита това ни е четвърти проект заедно. В годините сме изградили взаимно уважение и доверие. Съвсем естествено беше съвместната ни работа да продължи и в пълнометражния ми дебют. Кита хареса първоначалната идея и заедно започнахме да развиваме проекта. Много съм му благодарна, че застана зад мен във всяко мое решение, подкрепи ме във всеки риск.
– Една от най-компактните новели в омнибуса „8’19“ по разкази на Георги Господинов е твоята – „Старецът и морето” с Христо Димитров-Хиндо. Той присъства направо библейски. Как се сети за него? Как работихте?
– Още щом се спрях на разказа “Старецът и морето”, започнах да търся Стареца. Не исках той да е грохнал, безпомощен. По-интересно ми се струваше човекът да е силен, въпреки годините си. Тогава неговото рухване би било по-непредвидимо, по-страшно, по-вълнуващо. Хората, които живеят край морето и плуват в него, са различни. Солта и слънцето променят кожата им. Погледа дори. Това не може да бъде подправено. Така постепенно изплува образът на Хиндо, когото познавам от много години. В процеса на работа той ми разказа много истории и детайли от собствения си живот, които откраднах – къпането под дъжда, студа, който те принуждава да изгориш лодката си, наранения крак… Постепенно Старецът се приближаваше до Хиндо и Хиндо се приближаваше към Стареца. Докато се сляха напълно.
– За останалите ти колеги срещата с прозата на Георги Господинов е първа, но за теб – четвърта, доколкото си спомням. И освен това, ти вече си участвала в омнибус – с „Ритуал” в международната продукция „Поколение: Изгубени и намерени” (2005). После идват „Омлет” (2008, с награда от Сънданс), „Втори дубъл” (2011). С какво те привлича разказването на Георги Господинов?
– Не е точно така. Теодор Ушев има номинация за „Оскар“ с филма „Сляпата Вайша” по разказ на Георги. Привлича ме поетиката на Георги. Той е поет, дори когато пише проза.
– Имах предвид в игралното кино. На „Ирина” му тръгна още на „Златна роза” с наградите за дебют и женска роля на Мартина Апостолова, а след това последваха и много международни отличия. Как се възприема филма от чуждата фестивална публика?
– Навсякъде прожекциите бяха пред препълнени зали. Публиката гледаше внимателно. Дишаше с филма. Вълнуваше се с героите. Какво повече може да иска един режисьор…
– Досега филмът ти е видян у нас само във Варна. Какви са очакванията ти от зрителите на 23-ия София филм фест през март?
– Очаквания май нямам. Или поне се опитвам да нямам. Надявам се филмът да докосне зрителите.
– Спомняш ли си кой филм те заплени за киното?
– „Фани и Александър“ на Бергман.
– В момента имаш ли любими режисьори?
– Има много режисьори, от които се възхищавам. Но като че ли най-любими са ми Куросава, Бъстър Кийтън, Бергман и Кешловски.
– Какъв е основният урок, който си научила от Георги Дюлгеров в НАТФИЗ?
– Никога да не забравям кое е най-важното, кое е посланието на филма. Да го следвам и в същото време да държа всичките си сетива отворени за спонтанността на живия живот.
– Вече спечели субсидия за следващия си филм „Божек”. Той за какво ще е?
– „Божек” е филм за животинското в човека и за човешкото в животните. Историята на малкия човек Йово Божека (Руси Чанев), който се опълчва срещу системата. И я побеждава. Сценарист е Боян Папазов.
– За какво мечтаеш?
– Мечтая за толкова много неща, Геновева. Да мога да работя. Да поставя началото на моя детска киношкола и в нея да творят много деца. Да взема капитанска книжка. Като завърши синът ми гимназия, да направим околосветско пътешествие. Да снимам детски филм. Да прекося Ком – Емине…. И още, и още, и още…
Въпросите зададе Геновева Димитрова
30 януари 2019 г.
