Разговор с художничката Текла Алексиева, тук и поетеса
– Неусетно стигнахме годината, / когато вместо пролетта, дойде отново зимата… Стихосбирката „Неусетно“ (издателство „Захарий Стоянов”, 2018 – бел. ред.) опит за ваша житейска рекапитулация ли е? Или панорама на стореното през годините?
– Всичко е случайно. Неусетно растем, неусетно се влюбваме, неусетно разлюбваме, неусетно дългият пръст на съдбата ни бута нагоре, надолу, наляво или дясно, неусетно се свързваме с хора или ги губим. Най-притеснителното е, че неусетно стареем и натрупаният живот започва да тежи, и хоп — излиза стихотворение, като заек от цилиндър…
– Дали бе отплата, дали бе разплата, / но знам – бях изядена от любовта. За кого бяхте по-апетитна храна – за изобразителното изкуство или за поезията?
– Мисля си, че само любовта може да изяжда. Изкуството върви с човека, откакто свят светува – и ето, че още има човечество, пък и силно се увеличава, май е стигнало критична точка. И като нищо човечеството ще изяде и изкуството, и поезията. Както се пее в една стара градска песен: „Любовта е страшно нещо, Ленче бе…“
– Почакай, хубаво момиче,/ ще те попитам само/ колко е часът./ Часовникът ми изостава/ от астрономическото време… Какво за вас беше времето на библиотека „Галактика“ на варненското издателство „Георги Бакалов“? Какво промениха над 120-те легендарни корици в самата вас? Какво промениха те в българския читател?
– Беше прекрасно време: млад човек, гледа си работата, тя е интересна, върви къде добре или още по-добре. Като погледна назад — що да видя, не съм имала някакви определени амбиции, нито цел в живота, май съм се оставяла безропотно да ме бута онзи дълъг пръст; благодарности, че ме е бутал в благоприятна посока.
Впрочем, колегите от гилдията гледаха извисоко на моите корици, това не го считаха за стойностно изкуство, както е много модерно сега да се казва — тогава времената бяха други. Но сто и двадесетте корици неусетно са ме променяли в посока да си правя каквото ми се иска, без много да преживявам факта, че ги недолюбваха някои колеги. Хората ги харесваха. Пък си рисувах картини, които бяха забелязани.
– Вале върху дама,/ дама върху вале./ Не излиза. Как може да излезе пасиансът на една книга? Какви условия трябва да са налице, за да съответстват форма и съдържание?
– Всяко произведение на изкуството трябва да излезе, иначе не става! Много обичам, от край време, да си редя пасианси, но те са непреодолима даденост — в тях или има заложено решение, или няма. Не зависи от играещия. Обичам да не ми излизат пасиансите. Така мога да ги редя, докато уцеля този, в който случайността е заложила да излезе. А една илюстрация е пасианс само външно, видимо. Трябва аз да залагам подредбата на елементите така, че да излезе. Да рисуваш неставащи рисунки и отново, и отново – това не е работа, а мъка. Господ ми е помагал да не се мъча много.
– На квантовата физика ще бъдем войската. Какво е за вас научната фантастика? И продължава ли тя да бъде същото?
– Голям интерес имам към астрономията и физическите теории на умните глави. Моята глава не е особено умна, но е безумно любопитна. Какво ме е научила фантастиката? Не знам. Вероятно ме е научила да мисля повече и по-бързо, дала ми е много теми, но това важи за всички книги, които съм чела и чета. Хората са петимни да узнаят бъдещето си, затова от край време процъфтява врачуването, ясновидството, гледане на боб и кафе, тълкуване на сънища… фантастиката е пар ескеланс ясновидство и този жанр не напразно стана любим на човечеството от ХХ век. Век, много опасен и богат на бурни промени. Хората се плашат от промени. Колко е било спокойно „тъмното средновековие“! Векове наред никакви промени – Бог, цар, войни, глад, злато, чума и холера, нищо не се променя коренно. Всяка промяна крие опасности и хората искат да узнаят какво би им се случило. Оказа се, че писателите първи провидяха нещо напред и сега виждаме колко са били прозорливи. Нови технологии чукат на вратата, нови социални отношения, Космосът ни зове, Бог е забравен… Кой ще ти чете социологически проучвания! А фантастика – о, да, това е толкова интересно и красиво, дори в най-страшните прогнози на немалко прекрасни фантасти.
– Кое е по-важно/ Римата или истината/ Се пита поетът захапал молива… А какво се пита художничката?
– На това горко стихотворение се е затрил последният стих, а той беше важна поанта, та то е иронично. На някои приятели го дописвах в книжките, които си бяха взели, но на всички да допиша е невъзможно, за съжаление:
Ще стане светло като ден,/ в който всички ще крещят в рими/ и ще танцуват в такта/ на великото решение,/ така намерено случайно, /докато си смуча молива.
Печатните грешки са велика сила. Една печатна грешка във формула на един учен от миналия век е станала причина хората да вярват, че в спанака има много желязо, респективно е много полезен, особено за подрастващи. Майка ми ме тъпчеше с отвратителния спанак, след години баща ми, който беше химик, съобщи за откритата грешка, но беше вече късно, бях изпила до дъно горчивата чаша и пораснала без желязо.
Художничката нищо определено не пита, питам въобще, питам непрекъснато какво ли не, как ли не, но това няма нищо общо с рисуването. Когато рисувам, не питам, отговарям на зададената задача.
– Вървят – / Нахално млади, / Със свежа кожа/ И скъсани дънки,/ Глави навели/ Все по-ниско/ Над портативните икони… Вероятно имате предвид смартфоните, на които младите ви колеги дори рисуват. Какво е бъдещето на фотореализма, белязал вашето творчество?
– Лоша работа се получава. Тези чудесни играчки изпиват фантазията (или въображението, все е същото) на играещите с тях млади хора, защото фантазията е преди всичко занимание на разсъдъка, после може да се помага с визия. Едно дете си прави кукла от стари парцали с глава от картоф, но вижда в нея принцеса. Това дете с въображение обаче е изчезнало в далечното минало, сега едно дете има принцеса с всичките й атрибути – и дотук! Играта с нея бързо омръзва, защото няма накъде да се развива въображението. Нищо наготово не е полезно. Не казвам, че трябва децата да си правят парцалени кукли, този пример е иносказателен; казвам, че трябва да са освободени от чуждата фантазия, която запълва мозъчния им потенциал до дупка.
– Проиграх си живота. / Без да съм го залагала. А живописта, гобленът, монументалната стенопис – все области, в които сте работили – на какви трансформации в културата днес са заложници?
– Във вездесъщия интернет има снимки на великите сибирски реки. Гледам с възторг река Амур — водата тече толкова тихо, че небето се отразява в нея като в огледало, от двете страни на огромната й ширина има меки, прекрасно зелени хълмове. Чувство за вечност и чувство за сигурност. Нали съм художник, все визуализирам примерите си. Изкуството оприличавам на подобна река. То е било уютно – от началото на вековете до днес. През последния век вечната река стига някакъв праг и водите започват да бушуват, появяват се бързеи, водовъртежи, пяна, пръски и грохот на буйната вода. Изкуството става тревожно, несигурно, търси някакъв нов изказ, все още неопределен и неясен.Ето, че творците започват да обясняват с думи какво са искали да кажат с изобразеното от тях. Защо? Не е ли достатъчно ясно изображението, то не обяснява ли само себе си? Хората ли са престанали да разбират изкуството? Не достигат ли традиционните изразните средства?
Трите ли причини едновременно задействат тревогата. Или тревогата поражда причините?
Човечеството е имало тревоги от началото на вековете. На живот и на смърт.
Но през миналия век хората си загубват вярата в Бог. Хората все още са деца, изпуснали са Божията ръка, за която са се държали, и уплашено търсят друга, за която да се хванат. Ето защо се хващат за механичната ръка на зашеметяващо мощните технологии. Просто си мислят, че са хванали Господ за шлифера.
Нови технологии – нов късмет…
Но ние сме божии чада, отричайки се от Отца, оставаме във властта на антихриста, там никак не е добро място! И там се хвърляме в обяснения на нашата измяна, затова трябват постановки и думи, които уж осветляват битието, а всъщност замазват нашата вина.
Инсталацията и пърформансът – това е тревогата. Тя успешно се развива върху основата на зашеметяващо масов кич, разцъфнал буйно върху новите технологии.
Човекът не може да измисли нищо повече от това, което е създал Господ. Но едно нещо няма в мирозданието — това е стилизацията и това е другата дума за изкуство. Буквалното копиране е кичът, а пък 90% от копирането е бездарно. Талантът също е от Бога и оттам се извежда линията на стилизацията. Излиза, че стилизацията също е заложена от Бога. Не трябва да бягаме от него, следователно от себе си. Ако имаме една натура, например стая с мебели, и качим масата на тавана, прозорецът на пода или подобни прегрупирания – това не е стилизация, а по-скоро желание за смайване, с което авторът иска да разкрие някаква скрита същност на изображаемото, но затова се налага и писменото обяснение на авторовите намерения. От една стая, разбира се, могат да се направят хиляди неща – разбираеми или непонятни, нека авторите търсят своя изказ и своята тревога по свое усмотрение. Това е новата треска за злато.
– По-добре да заплачем заедно, скъпи… На какво обаче се смеете днес?
– Аз съм несериозен човек. Чувствам се на около 12 години, обичам пакости и лошо време. Смея се на всичко смешно, мога да се смея до сълзи на глупости. Когато синът ми беше ученик, четяхме една стара книга по астрономия. Като във всички стари книги, накрая имаше приложение със „забелязани печатни грешки“. Например: „на стр. 125 написано рлънце – да се чете млънце“. Двамата със сина ми почти се задушихме от смях, щях да си погубя детето… Само че има и много неща, над които плача, така че програмата е пълна. Все пак се различавам от поколението на моите родители, те бяха весели хора, но същевременно излъчваха една сериозност, която за мен беше и до ден днешен е плашеща. Не обичам сериозността, въпреки че е неизбежна.
– Снимките за нашия паспорт / намерих в кутия с надпис „разни“… Книгата ви е илюстрирана с аркани от Таро, към които сте подтикната от проф. Боряна Христова. Можем ли да ги третираме всички тях като ваши паспортни фотографии?
– Това стихотворение, за разлика от почти всички други, започна от конкретен случай. Намерих снимките случайно. За да не се загубят, ги залепих на един лист – и те мигом се превърнаха в стихотворение.
Измислила съм си една мисъл, професионалните писатели може да не се съгласят с нея, но ноншалантно, като художник, ще я кажа. Мисля, че лириката е зов за помощ. Поне за моята съм сигурна, въпреки че изобщо не съм мислила по въпроса, когато съм написвала някое стихотворения. Както споменах, те сами се написаха. Впрочем, старите също са зовяли… Но съм много впечатлена от огромното количество поетични книги на нашия пазар и почти съм убедена, че всички тези нови поети също викат за помощ.
– Боже, непотребни, / скрий Си смъртта -/ ние отдавна сме/ мъртви неща – така пишете през 1990 г. Почти 30 години по-късно какво ви кара да се чувствате жива?
– А-а- а-а, това стихотворение не е за мен, а за едни други хора. Аз съм си все жива, за сметка на това пък не съм здрава, но едни от най-прекрасните ми спомени са от лежане в някакви болници, стари или лъскави, дълго или кратко, обаче винаги ми е било леко на душата и преинтересно, дори без интернет и със стърчащи отвсякъде катетри. Ако това не е подходящо за финал на разговора ни, тогава ще кажа например, че съм била най-щастлива, когато синът ми ме взе едно лято, изписана като здрава от последното здравно заведение, в което се бях набутала.
Въпросите зададе Марин Бодаков
