Разговор с Радоил Серафимов, Руди Нинов и Станимир Генов
– Да започнем от очевидното: за тази изложба не ви събра куратор, а вие сами се “намерихте”. Как се случи това?
Р.С.: Подобни срещи често се случват спонтанно чрез разговори и обединяващи интереси. Наблюдаването на това кой какво върши, как се изразява събужда отношение към работата на другия и желание за диалог. Диалог не само на вербално равнище, но и в изложба, където материализирани, идеите общуват.
Р.Н.: След няколко от поредните посещения в студиото на Станимир ни стана ясно, че споделяме едно и също вълнение към дадени проблеми в езика на живописта: процес, материалност, цвят и т.н. Просто намерихме един общ стимул в това да обсъждаме последните завършени работи в ателиетата си… И двамата се съгласихме за липсата на такъв вид срещи досега.
Тогава си спомних, че бях виждал някъде в интернет едни от последните картини на Радоил, малко след което той участва в обща изложба в галерия Стубел, където ги видях на живо. Носеха заряд, който ме накара да се замисля за по-телесни и перформативни понятия в неговата живопис. И така се установи един постоянен дискурс между тримата… макар дистанционен по Скайп.
С.Г.: Не веднъж в главата ми се е въртял въпросът как художниците, работейки/показвайки заедно, могат да умножат смисъл, аудитория и т. н. В локалния контекст – особено по отношение на живописта, общите изяви имат по-скоро каталожен характер. Това за мен е и една от причините да запазим така крайно тесен кръга на своя диалог. Диалог, който започна между мен и Радослав и в който открихме споделен интерес по отношение на медията и процеса, интерес, който ярко се чете и в работите на Радоил. Впоследствие стана ясно общото желание да оставим работите си да продължат започнатото в едно пространство, като използват маниакално премерения си език. Нещо, което, учудващо или не, не ни се е случвало досега.
– Кои са вашите “герои” в изкуството и по-специално в живописта?
Р.С.: На този въпрос може да се отговори с много имена и различни по отдалеченост периоди във времето, затова ще се спра на най-близките до настоящето автори, които са важни за мен. Герхард Рихтер с оглед на цялото му творчество, неговата изключителна последователност да изцеди нещата докрай, да навлезе в широк кръг от проблематики. Харесва ми един въпрос, който той си задава: „Как мога да рисувам днес и най-важното: какво?“ Хелмут Мидендорф и Карл Хорст Хьодике с експресивния език на боята и цвета, жеста и енергията на изразяване. Марк Ротко и особено неговата „капела Ротко“, едно пространство, което работи за картините в него. Те заедно със средата създават усещането за поглъщане на зрителя в картината. Джаксън Полък и боята, която лети, контролирана във въздуха, един танц с боя над повърхността. Дейвид Хокни и лекотата, с която рисува. Лекота, която лично на мен ми напомня за детската непринуденост, ведрост и цветна изразителност.
Р.Н.: Винаги са ме вълнували работите на Филип Густон. Обожавам начина, по който работи с плоското пространство на платното, сякаш перспективата е издърпана до най-горните нива на платното и цялата тази какофония от абсурди в неговите „приказки“ се случват на секундата. (Този удар ми харесва.) Приказки, в които мотиви, предмети и елементи сякаш подсказват собственото си чувство за обем и гравитация. Сергей Айзенщайн е също важен герой за мен. Най-вече с неговите изследвания в еволюционните процеси и разклонения растеж на фигурата в контекст на анимираната рисунка. Като форма на рециклиране на самата фигура в един калейдоскоп от цветове и линии.
С.Г.: Интересно е колко са различни „героите“, на които се възхищавам, от авторите, които влияят или стартират процес в практиката ми. Ще се съсредоточа върху вторите и то тези, за които се сещам в момента.
Отношението на Матиас Вайшер към боята и ръба на платното е нещо, което ме интригува от край време. В частност, как с напластяване успява да създаде една едновременно трептяща и дрезгава повърхност, която дори е в услуга на пространството и светлината. Напоследък особено ме впечатлява минималистичният и безкомпромисно премерен жест, с който Адам Хенри и Лукас Дюпюи успяват да създадат интригуващо пространство.
Все пак, излиза, че ще трябва да споделя и част от авторите, на които се възхищавам. Като Даниeл Рихтер, който продължава да се променя и да е интересен. Поведението на Йонатан Мезе. Трептящите изображения на Питър Дойг и мащабите на Катерина Гросе. Удивително високата резолюция на картините на Вермеер и остротата на Матиас Грюневалд. Спирам дотук…
Все пак, най-силно влияние ми оказват различни аспекти от отношението и поведението на даден мой „герой“ и като гледам написаното по горе, се чудя дали не е малко измислено това разделение, което правя в началото на отговора си.
– Как конкретното обкръжение, средата, в която живеете, в нейните локални и глобални измерения, влияят на изборите ви? Има ли граница между ателието и света навън?
Р.С.: Обстановката на съществуване носи в себе си множество влияния, много от които действат подсъзнателно и човек не винаги може да си даде ясна представа за това. Има обстоятелства в самото живеене, които, без значение от измерението (глобално или локално), ограничават възможностите. Средата на живеене също е избор. Определям локалната ми среда като по-затворена и дистанцирана, на което може да се погледне от положителната страна – като възможност за поглед от разстояние. По-скоро обкръжението, което сам си изграждам, е вид избор. От друга страна, интернет като виртуална среда, предоставяща информация, която е глобална, става част от личното пространство. Можем да изберем как да го използваме, но и биваме използвани, увлечени от едно постоянно наблюдаване. Средата, в която живея, включва по-близко до мен обкръжение, което мога да контролирам.
Ателието е пространството, което е режисирано изцяло от мен. То е един вид отблъскване на заобикалящата ме среда, капсула, в която се абстрахирам от всички други проблематики. Често в ателието си пускам музика, която допълнително да заглуши натрапчивия шум на улицата и така успявам да фокусирам мислите и работата си. Както домът загражда вътрешния свят от външния, така и ателието, но в по-духовни измерения. Разбира се, може да се разсъждава и за това как аз привнасям част от външния свят в ателието – като идеи, образи, но това е по-скоро филтриране на средата. Ателието, това съм аз, колкото повече картини се осъществяват, толкова повече архивирам и отразявам себе си в различни години, идеи, желания и т.н.
Р.Н.: Мисля, че днес значенията на „глобално“ и „локално“ все по-често се сливат и това е свързано с факта да бъдеш художник в среда на свръх осъзнатост и постоянен обмен на информация.
Изборите се влияят от възможностите за достъп. Осъзнавам това все повече и повече, тъй като през последните четири години се преместих на три различни места, за да живея и работя, и моята перспектива продължи да се променя с всеки ход.
Що се отнася до границите между ателието и външния свят… мисля, че започват там, където осъзнатостта спира.
С.Г.: Знаете, случва се да попаднете в ситуация, в която хора с умиление, хумор и възторг разказват спомените си от казармата. Не съм бил войник, не съм разказвал такива истории. Но си представям, че подобно на казармена история, ежедневието се преобразува, когато влезе в ателието. Романтика.
– Съществува ли абстракцията днес? Има ли място за разказа и сюжета в нея и ако да – по какъв начин се проявяват?
Р.С.: Трудно бих дефинирал абстракцията днес, още повече глобално погледнато. Зараждането на абстрактното изкуство е било напълно обосновано от времето на бурни промени, трансформацията на възгледите за картината и изкуството въобще. Живописта и изкуството като цяло следват път на надграждане и доразвиване на идеи в контекста на новото време. В този ред на мисли, разлики има, когато нещо се е появило като фундаментална идея, а продължението я утвърждава и обогатява с различни чувствителност и убеждения.
Непрестанен е личният интерес на множество художници да придават нови и други значения на живописната дейност, да фокусират вниманието си в различни проблеми, важни за тях. Живописта има склонността да всмуква в себе си всякакви други идеи, влияния от медии и да ги завихря в своя собствен език. Още повече това е валидно в епохата на все по-всеобхватните канали за информация и значението на образа днес.
Р.Н.: Не мога да отговоря какво представлява абстракцията днес. Донякъде имам затруднения с тази дума, защото за мен лично говори за една повърхностна входна точка към дадена творба, която често се основава на понятия, идващи от конкретни тълкувания и движения в историята на живописта, като Нюйоркската школа, например. И тогава се навлиза в една безкрайна самореферентност към „неописуемото“ или „отвъд платното“, което в днешни дни, в една глобална политическа главоблъсканица, ред кризи, свързани с околната среда и какво ли не, някак звучи за мен „романтично“… Което само по себе си е интересна тема за разговор, като вид „бягство“.
(Темата за абстракцията често отиваше в леко нагорещен разговор между мен, Радо и Станимир.)
Интересувам се повече от въпроси, свързани с различната отговорност към „абстракцията“, която за мен трябва да се има предвид като практикуващ художник днес. Също как и защо, според мен, е някак невъзможно днес една творба да бъде активна само като абстрактна.
С.Г.: Да определям работите си като абстрактни оставя в мен усещане, че мамя. Значително по-комфортно се чувствам да опиша процеса на преработване на реалността в платната си като романтизиране, отколкото като абстрахиране.
Може би основните разлики, които намирам в днешната и класическата абстракция, са отношенията и с дизайна. Затруднявам се да дам генерален отговор. Ако оставя настрана генералните заключения, мога да продължа, говорейки строго от моята призма. Разказът почти винаги е основна отправна точка в моята работа, но не фактологията в дадено събитие, а неговите отражения, рефлексии и периферно сияние. Това лишава историята от нейния положителен или отрицателен характер. Като й дава широко поле да е красива, без да бъде съдена.
– Как виждате мястото на живописта днес сред другите медии? Как й влияят и как тя влияе на тях? В собствената си работа можете ли да отличите подобни връзки?
Р.С.: Разглеждам различни албуми за изкуството днес и забелязвам във всяко следващо издание все повече живопис. Това е живописта като конгломерат от всички свои същности, разпростирайки се от фотореализма, абстрактното, попкултурата, декоративното и достигайки до самобитност и наивизъм в други търсения. Глобализацията и миграцията на хора, в това число и художници, търсещи по-добра среда за реализация, създава микс от отпечатъци в полето на съвременното изкуство и културата въобще. Фотографията е несъмнен спътник на живописта, още повече с нарастващата възможност за фотографиране във всеки един момент. Компютърните възможности за манипулиране на изображения и за създаване на изображения оказват влияние и върху образа в живописта. Принтирането на изображение и рисуването върху него обединява две медии върху една повърхност. Различните медии като видео, фотография, компютърни технологии и т.н. притежават свой характерен отпечатък, който бива лесно присвоен и обърнат в живописта. Бих дал пример с портретите на Чък Клоус, изградени от растерни фрагменти всеки, от които абстрактно поле в своята същност. Същевременно цялостната картина препраща и към филтър на компютърна програма. От друга страна, в работи като на Катерина Гросе можем да наблюдаваме живопис, излязла от границите на платното. Това е живопис, която е много по-инсталативна и разгръщаща се във всякакви пространства и материи. Там пространството е “платно” с неочаквани измерения.
За влияние на живописта върху други медии в момента се сещам за някои от видео творбите на Бил Виола, в които има препратки към класически живописни произведения. Въздействат ми като живи картини, в които светлината и драмата препращат към бароковата живопис. Относно собствената ми работа в предишни мои произведения, мога да отчета използването на фотография, изображения от филми и интернет, но те са по-скоро посредник на същината за създаване на картина.
Р.Н.: Нещо, което ме интересува, е понятието за съседството на живописта с другите медии и до каква степен това е поддържало определена жизненост и смисъл в живописта през годините. Живопис и кино, живопис и музика, живопис и дизайн, живопис и скулптура и т.н., и т.н.Не знам каква е практиката на такива форми на обмен, но понякога мисля, че това е просто грабване на нещо, за да продължи да се движи напред, а в контекста на живописта има много такива примери през цялата й история.Аз лично се вълнувам, когато гледам анимационно кино от началото на XX век и мисля за приноса му към ефектите на тишина, продължителност и движение в преживяването на образа.
Изминаха няколко години, откакто правя скулптурни работи заедно с картините. Странната връзка е, че някои скулптури провокират създаването на нови картини, а някои картини – нови скулптури.
Напоследък рисувам много върху глина в работилницата по керамика, работейки понякога едновременно върху десет скулптури. Бързо е и рециклирането на формите и фигурите може да се осъществи лично, което дава възможност за различна чувствителност и реакция в процеса, каквито нямам в живописта или рисуването върху хартия.
Този отговор за мен е свързан с начина, по който се преживява скулптурата. Нейната времева линия е много по-обоснована и екзистенциална. Рисуването е точно обратното… неговата времева линия е вечна и картината има способността просто да взривява нещата във въздуха, което я прави интересно и напрегнато място, в което да бъда.
С.Г.: От една страна понятието „медии“ ми изглежда доста размито. Не намирам разлика между кофти живопис и кофти видео например. От друга страна живописта има странно присъствие, поставена в едно пространство с други „по-съвременни“ медии, малко като да прозвучи класическа пиеса в дискотека 🙂
Поради сложността на въпроса пак се налага да огранича отговора си до своето гледище. Богатството от изразни средства ми дава възможност да подбера най-подходящия език за даден израз, което ме кара да бъда крайно специфичен в използването на този език. Старая се казаното да е невъзможно да прозвучи ясно в друга медия. Това е притискащата страна във взаимоотношенията на живописта с останалите медии, което пък й дава особена концентрация. Тези взаимоотношения имат и друго измерение, което води до обратния процес на разширяване. Например ужасно ми е трудно да не мисля отговорно за начина на показване на една картина, защото не си я представям като затворен правоъгълник в който се случва всичко необходимо. Което си е резонанс от инсталативните форми на изкуство.
Разговаря Мария Василева
