Моника Попова (р.1968 г.) е керамик и живописец. Завършва НХА София, специалност Керамика при проф. Красимир Джидров. Преподавател в департамент „Изящни изкуства“ на НБУ . Доктор по египтология. Майка на три дъщери. Наскоро, по повод 50 годишния си юбилей, Моника Попова откри последователно три изложби с живопис ( галерия „Червената точка“), керамика (галерия „Аросита“) и рисунки (галерия „Арт алея“).
– Кога реши, че ще ставаш художник?
– Ами когато се влюбих. При мен всички важни неща са свързани с любовта. В гимназията се влюбих в едно момче, на което му крадях рисунките от стените в коридора, докато не ме хванаха и не ме разобличиха. Когато разбрах от него, че ще кандидатства в някакъв Техникума по керамика, за който дори не бях чувала, реших, че трябва да го последвам. Много бързо се подготвих за изпитите, макар че моите родители от край време ми забраняваха да се занимавам с изкуство. Бях добре подготвена по химия, за да кандидатствам, но всъщност тайно се готвех за Техникума.
– Защо родителите ти са били против да се занимаваш с изкуство?
– Защото за тях това беше лека професия, не изискваща сериозни усилия. Художниците бяха хора, които те не разбираха. Никога не са ме водили на изложби, не са били свързани по никакъв начин с изобразителното изкуство. За сметка на това, искаха много да се науча да свиря на някакъв инструмент, така че съм свирила на седем инструмента. Изобразителното изкуство обаче беше за тях недостойна професия.
– Въпреки това обаче, ти кандидатстваш и те приемат.
– Да, аз влязох в Техникума, но не и момчето, в което бях влюбена. Затова след години помолих директора на Техникума да ми даде рисунката от изпита и я подарих на това момче. Казах му, че той ми е предначертал пътя. В техникума обаче се запознах с бъдещия си съпруг Методи. Макар че се познавахме от три или четири години, едва след завършване на Техникума започна емоционалната връзка между нас. И тогава, пак заради любовта, трябваше да правя решаващ избор – да кандидатствам живопис или керамика. И, разбира се, избрах керамиката, защото Методи кандидатства там. В Академията се запознах със Светлин Русев, защото ателиетата ни бяха едно до друго. Той ми каза, че съм рисувач и много искаше да се прехвърля да уча при него живопис, но аз и на него заявих, че съм влюбена и няма как да се прехвърля. Тогава той на един конферанс се пошегува, че съм била единственият човек, който заради мъж е отказал да учи живопис.
– Имаше ли други личности в Академията, от които си била повлияна?
– В моя живот има двама души, които силно са ми повлияли. Това е Светлин – най-вече като творческа подкрепа. И Методи като мой основен гръб, за да мога да издържа в изкуството, но той също е и много качествен пластик. Аз не съм пластик, аз имам двумерно виждане. Дори и керамика да правя, в нея рисунката е по-активна, отколкото формата. Това са двама души, на които дължа почти всичко. Спомням си, че веднъж, няколко години след завършването, бях казала на Светлин, че положението ни с Методи и с трите деца е много тежко; че няма как да издържим; че това безпаричие и тая мъка са прекалени; че трябва да се хващам с нещо друго. Той стоеше почти в ступор и накрая каза: Моника, всичко, което досега си градила, сега с лека ръка ще го зарежеш, така ли. Тогава усетих, че него повече го боли от мен и това ми подейства силно. Той ме подкрепяше през всичките тези години. За мен неговото мнение за нещата ми беше много важно.
– Какви бяха представите ти за изкуството тогава, в ранните 90-те? Кои бяха образците ти?
– Много ме вълнуваше живописта. По това време не бях пътувала извън страната. Информацията беше доста ограничена. Освен това, както казах, аз не съм от артистично семейство, но посещавах много изложби. От българската сцена харесвах много Николай Майсторов. За мен той беше номер едно в живописта в България. Светлин също го приемаше като такъв. Не знам дали сега мога да кажа това за Майсторов, но тогава цялата тази брутална живопис, това неконформистко поведение бяха много важни. Наоколо всичко беше доста комерсиално, лустросано и красиво, а аз нито в изкуството, нито в живота обичам прекалено красивото. Има нещо абсурдно в мен, защото като видя нещо прекалено красиво, искам нещо да му причиня. Аз обичам нещата да са леко дефектни. За мен красотата не е в буквалната хубост и Майсторов ми показа една такава гледна точка.
– Имаше ли други формиращи събития и срещи в твоя живот по това време?
– На първо място – пребиваването ми в Сите дез’ Ар. Това беше първото „изкъртване” на цялото ми усещане за нещата. През 96-а година, веднага след завършване на Академията, слава Богу, отидох там. Тогава в регламента на конкурса имаше отделна квота за двама млади автори, но по-късно я премахнаха. Това беше грешка, защото винаги съм мислила, че конкурсът трябва да е преди всичко за млади автори. Тогава в Париж като че ли прогледнах – много, много силно бях повлияна.
– Какво те порази най-много?
– Всичко, цялото отношение към изкуството, към съвременното изкуство. Дори представата ми за професионализъм, за академично изкуство беше преобърната. Тогава видях изложба на една чилийска художничка – Виолета Пара. Тя вече не беше жива; една революционерка, която почти е правела знамена. Едни „ковьорчета”, 5 на 6 метра, шити на ръка, но изглеждащи неръкотворно. Цялото това бродирано изкуство ме порази. Нито Лика Янко, нито други български художници, които се бяха опитвали да бродират, нито някакво традиционно изкуство ме е поразявало така, както бруталните революционни „бродерии” на тази жена. И тогава, още с връщането си в България, започнах да използвам това изразно средство в работите си.
– Как ти се видя от Париж ситуацията България тогава?
– Много различно, разбира се, но аз никога не съм копняла да напусна България. Не съм имала проблем да си изкарвам прехраната тук, защото преподавам. Иначе съм непродаваем художник; продавала съм картини голям формат един или два пъти. Първия път човекът, който си купи картина, зазида едни прозорци в дома си, за да може да я окачи, а картината я качи с кран. Затова предупредих с есемес купувачите на картините от последната ми изложба да внимават какво купуват и им разказах тази история.
– Твоята позиция е необичайна, защото много художници от твоето поколение опитаха да емигрират на Запад?
– Аз не съм имала никакви пречки тук. Нито някой ми е забранявал да рисувам това, което искам, нито съм зависила от някой, за да го правя. Същевременно, както стана дума, аз си намерих работа като преподавател и печелех от заниманията си с изкуство. Мисля, че правилното място е там, където мога да случа моето изкуство. Това е клише, но за мен е вярно. Едва ли на друго място щях да реализирам тези неща в годините, които са ми били най-силни, най-жизнени – между 25 и 50. Може би щях да се забавя на друго място. В България успях да се занимавам с изкуството си максимално, постоянно. В този смисъл аз нямам претенции към страната си.
– Спомена за шока, който си преживяла в Париж. Какво реши, че трябва непременно да промениш, когато се върнеш?
– Разбрах, че не трябва да съм в никакви групи, в никакви творчески зависимости. Разбрах, че за да стигна там, където исках, трябва да упорствам сама. Пък и аз съм човек, който не може много да общува с хората, въпреки че и преподавам. Има една дистанция, която винаги поставям. Разбрах, че пътят трябва сама да си го извървя. Дори в семеен аспект Методи не винаги ме е разбирал. Децата ми също. Имало е моменти, когато съм се събуждала и съм виждала автопортрет, прерязан през устата с нож. Мъжът ми понякога сритваше картините ми, защото целият дом беше задръстен с тях, т.е. аз дори у дома бях сама с творчеството си въпреки подкрепата, която получавах. Може би така трябва.
– Защо тогава си струва да се плати тази цена?
– Защото съм такава, защото това е начин да сублимирам, да изследвам себе си. Иначе ще гръмна.
– Какво научи от това изследване?
– Научих, че има нещо много андрогинно в творчеството ми, че има нещо брутално, което не е характерно за женското изкуство. Когато човек започне да проявява и двете си същности в работите си, защото ние ги носим у нас, тогава нещата стават много интересни. Цял живот съм се стремяла към този баланс. И в живота е така. Аз съм много жена, но не мога само по женски, липсва ми нещо. Хем майчинството е извънредно изнесено в мен, хем в реалността действам като войник. Никога не мога да проявя слабост, никога не мога да се оплача. Винаги казвам, че всичко е наред. Това личи и в работите ми.
– Това не е ли задушаващо понякога, не е ли изтощаващо?
– Да, изтощаващо е, но аз имам крайна цел. Моята крайна цел е всички около мен да са живи и здрави, за да мога да реализирам това, което искам в изкуството. Знам, че ако едното се продъни, и другото се проваля. Те са изключително свързани неща. Когато съм пред изложба, правя всичко възможно никой да не се разболее. Всичко трябва да е под тотален контрол. В такъв момент имам чувството, че нищо не може да ме докосне. Някаква войнишка енергия нахлува в мен.
– Много често споменаваш майчинството, то присъства и в картините ти, при това по един амбивалентен начин.
– Когато при откриването на изложбата ми в галерия „Аросита“ ти каза, че в картините ми майчинството, раждането е като изнасилване, веднага се сетих за второто си раждане. Не знам откъде се появиха, но тогава изведнъж видях, че над мен са се надвесили една дузина арабски стажанти, над петнайсет. И аз лежа и не мога да повярвам, че това ми се случва. А бях почти дете, на двайсет години; и трябваше да понеса всичко това. Толкова са силни обаче животът и смъртта в този момент, че си готов да понесеш всичко. В този момент не ти пука дали раждаш, дали те изнасилват, дали умираш. Важното е да се свърши. При друго раждане асистирах на лекарката. Винаги, когато раждах, лекарите бяха на обяд и аз оставах с някой дежурен. Така единия път направих зверски разкъсвания и лекарката не можеше да спре кръвта. Тя трябваше едновременно да държи щипките, които притискат артерията, и да шие. Същевременно не можеше да натисне и паник бутона и да повика някого на помощ. Тогава хванах щипките и казах: „шийте”. А тя почна да крещи: „Това не ми се е случвало, родилка да ми асистира”. Толкова много съм научила от майчинството. Единия път се опитах за момент да излъжа живота. Усетих, че когато се обърнах настрани, болката намаля; и реших, че някак си този път ще успея да родя без болки. Свих се като мишок и се отпуснах. Взе да ми става едно хубавичко… Мина обаче една акушерка, плесна ме по задника и извика: „Обръщай се. Ражда се с много болка, мойто момиче.” Майчинството е аналогично на изкуството. Не може просто така да рисуваш за удоволствие, да ти е кеф и то да стане хубаво. Трябва да си го изстрадаш зверски. Затова, когато забележа, че на студентите им става едно такова уютно и приятно и започват да си говорят, и вече нямат никаква връзка с работите си, им казвам, че всяка точка, всяко парче глина, което слагат, трябва да го правят будни. Заспиш ли, с работата е свършено.
– В работите ти двойствеността на майчинството се превръща и в двойственост на отношението към мъжа.
– Да, разбира се, във всичко го има този дуализъм. И майчинството, и любовта към мъжа са източник на конфликти, но и на огромен потенциал, който съм успяла да трансформирам в изкуство. Същевременно, не може да има удовлетворение и в двете посоки. Така сме изградени. Хората са жертва. Ние не сме пълни, не сме цели.
– Следиш ли какво се случва на артсцената в България? Има ли художници, които са ти интересни?
– Аз много харесвам Петер Цанев. За мен той е по-скоро изкуствовед или културолог; човек, който се занимава с анализ. Той показва едно многопластово поведение във всичките си прояви – като артист, като мислещ човек. Нямам много директен контакт с него, но следя всичките му прояви. Малко хора са близки до моята чувствителност и затова повече общувам с поети, с артисти от други изкуства. Истината е обаче, че съм и малко егоистична; доста съм свързана с работата си, със студентите си. Времето ми става все по-ограничено.
– А следиш ли какво се случва извън България в областта на изкуството?
– Винаги посещавам Венецианското биенале, напоследък и квадрианалетата по сценография. Последния път във Венеция ме впечатлиха работите на Деймиън Хърст, мой любим автор, макар че той ги показа извън биеналето. Хареса ми заигравката на Хърст с мита; цялата тази прекрасна гавра, която ни спретна; бруталността на мащаба, на количеството образи, които се изсипват върху теб. Той надхвърля всяка моя представа за възможности на съвременен автор. Харесвам много и Абрамович, защото нещо от нейното поведение усещам и у себе си. Тя казва в „Авторът присъства“, че целият този стоицизъм при нея е резултат от огромния линч, на който е била подложена от своята комунистическа фамилия. Ако са я наказвали два дена да не излиза от стаята си, тя сама си ги е удвоявала и не е излизала четири дена. При мен също го е имало този момент. Родителите ми много ми “помогнаха” в това отношение. Не че са ме наказвали по този начин, но цялото това отрицание, отрицание, отрицание… Когато три поредни години не ме приеха в Академията, баща ми каза, че очевидно нямам дарба. Не можех да повярвам, че това може да го каже един родител на детето си, дори и да е така. Затова никога не съм си позволявала да употребя тази дума. Може да не мога да науча студентите на нищо друго, но искам поне да внуша на всеки от тях, че може да направи това, което иска; че може да го направи дори по-добре от този, който има голямо самочувствие.
– Много често говориш за опита си на преподавател. Ти преподаваш от почти 20 години. Кое е най-важното, което научи от преподаването?
– Категорична съм, че студентите искат да им говориш със сърце. Всичко това, което научих от египтологията, от египетската ритуалност отпреди 4000 години, може да се приложи и сега. За древния египтянин всичко е свързано в сърцето – и разумът, и емоцията, всичко. Сърцето е бог, то остава в тялото завинаги. Всичко друго се маха от тялото при мумифицирането. Маат, богинята на истината, е свързана със сърцето. Щраусовото перо от нейната корона е равно на сърцето. Не се ли говори на ученика със сърце, той не може да стигне до теб, нито ти до него. Колкото по-човешка е тази емоция, толкова по-бързо се случват нещата.
– Ти имаш дисертация по египтология. Какво в тази древна култура е толкова инспириращо за теб?
– Най-важното за мен в тази култура е, че всичко, което се случва в Древен Египет; всичко, което е свързано с религията, преминава през образа. Художниците са поставени много високо в йерархията – веднага след царя и жреца. Египтяните са строяли цели градове, за да може да настанят там художниците. На художниците е трябвало да им е уютно, спокойно. Те са били обгрижвани, както и семейства им, за да могат да създадат паралелната реалност, да създадат отвъдния живот. Каквото е на земята, това е и в отвъдното. Паралелният живот не е някаква имагинерна структура. Той е същият като тукашния, но е обърнат наопаки. Не че египтяните не са харесвали реалността си. Напротив, те толкова са я харесвали, че са искали да я вземат със себе си. Единствените хора, които са могли да им дадат това спокойствие и този шанс, че този живот ще бъде прехвърлен и в отвъдното, са художниците. Художникът е бил „сеш“ – дума, в която се съхраняват едновременно седем или осем понятия. „Сеш“ е и писарят, и графикът, и живописецът, и скулпторът, и архитектът. В древността всичко това е било едно. И слава Богу, че съвременното изкуство почва да върви в тази посока, на тази единност в изкуството.
Въпросите зададе Кирил Василев
