Сбогом
Отиде си проф. д-р Владимир Трендафилов, дългогодишен преподавател в катедра „Англицистика и американистика“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Академичната общност и българската култура загубиха високо ерудиран и обичан специалист с отчетлив принос в преподаването и изследването на англоезичната литература, в нейния превод и популяризиране, в теоретизирането и критиката на актуални български произведения и процеси. Не на последно място, отиде си поет със собствен, запомнящ се глас.
Владимир Трендафилов е роден през 1955 г. във Варна. През 1981 г. завършва специалност английска филология в СУ. След дипломирането си работи като редактор в издателство „Народна култура“, а през 1983 г. печели конкурс за редовен асистент в катедра „Англицистика и американистика“. През следващите години преподава стилистика и превод и води магистърски курсове по съвременна английска поезия и литературна антропология. Специализира в университетите в Лийдс и Улвърхамптън, Великобритания, съответно през 1990 г. и 1995 г., а през 2000 г. е Фулбрайтов стипендиант в Чикагския университет, САЩ.
През 1996 г. Владимир Трендафилов защитава докторат на тема „Актуалната българска рецепция на Англия, англичанина и английската мисъл през ХIX и началото на XX век“, публикуван под заглавието Неизличимият образ в огледалото (1996).
Динамичен и търсещ дух, през 2001 г. Владимир Трендафилов напуска СУ, за да започне работа като езиков мениджър в „Български текст“, а по-късно и като изпълнителен директор на издателство „Апострофи“. През 2004 г. той се завръща на академичното поприще като преподавател по английска литература в ЮЗУ. През 2006 г. се хабилитира с изследването Дебютът Дикенс: начална рецепция на английския автор и на творчеството му в България, а през 2011 г. е избран за редовен професор.
През 2013 г., след спечелен конкурс за професор по нова английска литература, Владимир Трендафилов се завръща в катедра „Англицистика и американистика“ на СУ като титуляр на лекционни курсове по викторианска литература и литературата на постмодернизма, както и на множество магистърски курсове в програмите на катедрата. През 2015 г. хабилитационният му труд излиза под заглавие Употребите на британския ментор: рецепцията на Чарлс Дикенс в България. Сериозен принос към българската рецептивистика, книгата утвърждава своя автор като проницателен изследовател, който не само съумява да чете литературно-историческите факти като алегории на социалното, но и успява да реконструира пораждани от рецепцията процеси в българското литературно поле.
В своите книги, сред които публицистичните сборници „През седмица в литературния аквариум“ (1999), За рамките на литературата (2005) и Кризата, която обнадеждава. Картографии на днешното литературно поле (2009), както и в над 150-те си публикации в научната и популярна периодика, Владимир Трендафилов изгражда и развива характерния си литературоведски почерк – експресивен, полемичен, с ярки, остроумни и запомнящи се обобщения. Той отстоява смело и твърдо неконвенционалните си тези – например, за функционирането на класиката като съвременна литература в условията на цензура, за особената важност на поезията при подобни условия, за травматично преживяната последвала загуба на престиж – като не се колебае да обяви равнопоставеността на високо и ниско и да деконструира представите за канон. Мненията му пораждаха разгорещени спорове – и в приятелските кръгове, и в публичното пространство, и той, както и повечето от нас, ценяха това.
Владимир беше талантлив преводач и поет. Неговите претворявания на Уилям Бътлър Йейтс (Кръвта и луната, 1990), Силвия Плат (избрани стихове, в Стъкленият похлупак, 1981) и Тед Хюз (Пещерни птици, с Александър Шурбанов, 1983) остават сред най-високите образци на съвременното българско преводаческо изкуство. Интелектуализмът и сдържаната елегантност на новата англоезична поезия, която изследва, превежда и преподава, оставят отпечатък и в неговото лично творчество. Там обаче също личи принадената стойност на оня стремеж към извънмерното, към чупенето на окови и рамки, който бележи критическите текстове на Владимир, а и неговото житейско поведение. В двете му поетични книги Четирите фокуса (1997) и Смъртният танц на фокусника и други стихотворения (1999) откриваме стихове, които звучат като напрегнати и плашещи прозрения за себе си и света.
Владимир беше чудесен преподавател. Раздаваше знания и мисли с щедростта на древен пророк, но и не пропускаше възможността да преобърне йерархиите. Защото, както гласи неговият двустишен „Увод в теорията на педагогиката“: Учиш ли някого, всъщност лъжеш че знаеш.
Отиде си Владимир Трендафилов. Остави ни извивките на думите си. Ще продължаваме да го търсим.
Евгения Панчева
Вътре сме той и ние
На осми май си отиде моят колега и приятел Владо Трендафилов. Напусна ни, след като повече от година се бори с болестта; все още съм изумена от смелостта и оптимизма, с които водеше битката. Беше на възраст, когато хуманитаристът съзрява: отвъд импулсивните крайности, към които е склонна младостта, натрупал богат запас от опит и знания, прозрял в смисъла на търпеливата и често невидима работа. Седмици преди края обсъждахме как върви подготовката на неговия „голям докторат“, щеше да бъде върху английските преводи и преводачи на Вазов. Опитваше се да ходи на работа, да следи новите български книги… Не мога да повярвам, че никога повече няма да чуя гръмкия му смях, няма да потъна в огромната прегръдка, с която започваха нашите срещи. Не вярвам, че е изчезнал от живота ни, защото тук са книгите, които издаде в продължение на четири десетилетия: поезия, преводи от английски, критика, литературна история… Ще дойдат поколения, за които Владимир Трендафилов ще бъде просто името на изследовател с важен принос към българската култура. Сега обаче Владо, когото познавахме, е все още тук, сред нас – част от живота, който сме водили, представа, която не можем да изтръгнем от себе си, защото в нея сме неразделно сплетени, защото вътре сме той и ние.
Почивай в мир, приятелю, всичко, което си направил, остава!
Милена Кирова
Ни се водеше, ни се караше
И благодарение на своя характер, премести оперативната ни литературна критика много, много напред. Не само нея, разбира се, но там бяха неговите най-видими битки за по-честно изкуство. А постоянно водеше битки, защото обичаше литературата – и винаги я поставяше над себе си. Изобщо не позволяваше на контекста да митологизира текста – и затова много прецизно анализираше и иронизираше динамиките, които изграждаха публичния авторитет и на творците, и на произведенията.
Владо чукваше по носа всеки, който се е самозабравил. Не понасяше фалша. Неговите статии и студии – а той не може да пише кратко – бяха като внезапно отворен прозорец в спарена стая. Твърденията му бяха свежи, оригинални, лишени от самоцелност… Беше последният човек, който можем да определим като провинциален – той имаше собствени мерки, собствено самочувствие, не слугуваше на никаква конюнктура, беше непредсказуем и в съгласията, и в несъгласията си със света. Беше личност. Изследваше в стиховете си сенките, които го карат да бъде колкото може по-откровен. Да играе ва банк. Имаше достатъчно противоречия, които да спояват неговото поведение. Грешките му бяха на показ – при него нямаше литературно всекидневие под сурдинка и литературно лицемерие на повърхността.
И се смееше. Смехът му кънтеше. Смехът кънтеше дори в лабиринтите на неговите истини. Там, където другите ще видят стена, той виждаше трамплин. И работеше едновременно на високо теоретично, и на микроезиково равнище.
Пишеше така, че текстовете му пререждаха всички други текстове – и бяха публикувани веднага. Беше наистина независим литератор. Могъщ литератор – тук са не само монографиите му, сериите му от статии, стихотворенията му, редакциите му, конгениалните му преводи… Остроумните му беседи, щурите му дискусии, хапливостта му и нежността му.
Къде си сега, Владо? Ти, който беше прям приятел. Мислехме те за непукист, но твоята чувствителност те изяде. А с теб изчезва едно мислене, което враждуваше с конюнктурата, но читателите знаеха, че в литературните си текстове си добросъвестен и най-вече искрен. Че в тях има не само гениални формулировки и феноменална ерудиция, но и ослепителна любов. И точно тя ще ги пренесе във времето.
Ти, Владо, воюваше за все по-голямо поетическо самоотваряне, за все по-голямо самоформулиране. И ни даваше трудния си пример: изразяваше неизразеното, отказваше да се професионализираш…
Какво ще правим без теб в тази буренясала от нарциси градина?
Много ми е криво, Владо.
Марин Бодаков
