Трябва ли един съвременен литератор у нас да познава историята на българската литературна критика?
С този въпрос се обърнахме към автори от различни поколения. Тук публикуваме някои от получените отговори.
Иглика Дионисиева (автор на поетически книги, критически отзиви и на сборници с разкази и приказки):
Добре е да се познава историята на нашата литературна критика, защото, ако произведенията на художественото слово пренасят през годините идеите, проблематиката и емоцията на времето си, то критиката в нейната история ни дава представа как са приемани тези творби и авторите им, какъв е бил отзвукът тогава, а също и какъв натиск е оказвала литературната критика в определени години над определени писатели и как това се е отразило на произведенията и съдбата им. Всяко по-добро познаване на историята, в това число и на българската литературна критика, допринася за по-адекватното разчитане на миналото и настоящето, на собствените и чуждите (творчески) проявления.В идеалния случай съвременният български литератор би трябвало да познава и историята на българската литература, и историята на българската литературна критика. Това остава в сферата на пожеланията, защото все по-често се чуват гласове на съвременни български автори на тиражирани книги, които заявяват, че не четат съвременна българска литература, какво остава – за литературна история и критика.
Георги Гаврилов (автор на три самостоятелни книги с поезия, част от Издателство Scribens, съосновател на пространството за литература и култура „Хралупата – бутик за думи, образи и смисъл”):
Задължителен елемент не би следвало да присъства в никоя художественост. Несъмнено обаче е по-добре, ако литераторът е запознат по някакъв начин с историята на критиката. Това може да се случи и посредством историята на самата литература – промяната на изказа, на стилистиката, на идеите представлява критика върху предишното, макар и косвена, през изоставянето. И все пак – същинската критика дава още едно измерение, незаменимо по друг начин.
Виолета Кунева (читател, юрист, отскоро – автор на стихосбирка):
Естествено, че не – ако минава транзитно през литературата. Усмивка и жест стигат. Обаче, за да го разберат по-добре, да разбира, да остане, е нужно повече. Трудно е всички литератори да познават идеално българската критика. Но всяка малка история в нея е дума от език, предпазващ от прекомерни почуда и възторг, от опасността да се помислят за откриватели. Казват, че първо трябва да научиш думи като „благодаря“ и „обичам“. Бих добавила и мълчанията.
Роберт Леви (поет, антрополог, сценичен работник във Франкфурт на Майн):
Да се познава историята на българската литературна критика, означава да се познават в дълбочина процесите, протичали в българската литература. Ако вземем предвид съвременните процеси в обществото, стремежите ни – ту към Европа, ту обратно, познаването на литературнокритическата история би ни дало и представата, че случващото се в момента в литературата съвсем не е ново. Ясно би ни показало, че като обществено развитие „не сме излезли от пубертета”.
Анкетата проведе М.Б.
