Последният велик филмов режисьор от ХХ век
В началото на невероятната си „Автобиография” (ИК „Колибри”, 2012) Франко Дзефирели разказва, че три пъти се е срещал със смъртта. Ето, че на патриаршеските 96 години й се предаде. Това се случи два месеца, след като на Master Of Art гледахме английския документален филм „Франко Дзефирели – режисьор на живота“ на Крис Хънт. От него научих, че през 2017 кметството на родната му Флоренция е отдало дворец за Фондация „Дзефирели“, където са изложени безбройните страхотни рисунки и ескизи на Маестрото. Създал е над 100 оперни спектакли по цял свят, 22 филма като режисьор, 25 като сценограф…
Въпреки че не е авангарден експериментатор в екранната поетика като сънародниците си Фелини, Антониони или Пазолини, повелителят на костюмно-сценичния филм е не по-малко важен за киното със своя призрачно-ослепителен свят от катедрална внушителност, класическа орнаменталност, лудуваща емоционалност. Достатъчно е да припомня „Укротяване на опърничавата”, „Ромео и Жулиета”, „Травиата”, „Чай с Мусолини”, „Калас завинаги”.
Пътят на Дзефирели е авантюристичен и противоречив. И го превръща не само в знакова фигура на италианското кино и флорентинския вкус, а и в интригуваща връзка между славните години на Висконти и Клайбер, Анна Маняни и Мария Калас, Флоренция и Рим, Берлускони и Ватикана, бохемство и политика…
В „Автобиография” Дзефирели с лекота ни превежда през своя почти век – от Флоренция на Микеланджело до териерите Джак Ръсел, от майчината загуба и детските скиталчества до фашизма и неореализма, от „Ла Скала” до Метрополитън, от Рим до Холивуд, от хедонизма в Соренто до разочарованията, от инциденти до медицински чудеса… Както сам пише, „Естествено, мемоарите, писмата и автобиографиите могат да допринесат за обогатяване на социалната историография, колкото и специализираните изследвания за политика, театър, история, литература и т.н. Макар че често става дума за оправдания post factum”.
Отиде си последният велик филмов режисьор от ХХ век.
Поклон!
Геновева Димитрова
