Мишел Фуко. История на сексуалността: Волята за знание. Издателска къща „Критика и Хуманизъм”, София 2019 г.
– 26 години след появата на вашия превод на Волята за знание какво предизвика неговото ново издание?
– Дължим една първа вярност на истината: да помним, че зад оживяването на който и да е текст винаги стоят личен патос, пристрастия – независимо дали тематични, дали биографично обвързани или пък чисто етически, дори естетически. (Нали впрочем конформистът няма да рискува да представя теоретичен революционер, или обратно? Говоря за истински избори, а не за такива, които са отклик на прозаични принуждения, идващи откъм реалността). Ала ако разширим, както подобава, хоризонта и отговорността отвъд личното, то признавам, вече издателски, че най-трудно е решението относно актуалността, относно верния момент за актуализиране на даден текст в дадена културна среда. Разбирам тоя момент като концентрат от, първо, събития или процеси и, второ, воля за подпомагане или воля за противостоене спрямо тях – нека наречем момента с друго име, „кайрос“, възможно име, когато говорим за красиви, силни и епохални книги като настоящата, даващи неподозирани шансове на много хора, а вече не само удовлетворение на един. В тази посока ще спомена два-три силови вектора, които се сляха.
Единият тръгна от датата 8 февруари 2018 г., когато се случи нещо, което днес, само година по-късно, вече е смятано за най-голямото събитие в хуманитаристиката през последните десетилетия: на френски бе публикуван, след като бе изваден от архивите на Фуко, над три десетилетия след смъртта му и с трудно взетото решение на наследниците му, четвъртият том от легендарната поредица История на сексуалността. Признанията на плътта е неговото омагьосващо заглавие. След смъртта на Фуко този ръкопис бива прибран в банков сейф и изследователите губят надежда да се доберат до него. Но ето че публикацията се случи!
Да се върнем накратко в историята: 34 години по-рано Фуко си отива от този свят, като дни преди това излизат втори и трети том, Грижата за себе си и Употребата на удоволствията. Те пък на свой ред са отделени във времето назад с още осем години от публикуването именно на първи том, с който вече разполагаме в ново издание на български: Волята за знание. Разбира се, тази така наречена вътрешна история на поредицата е много по-сложна, леко открехване към нея има в краткия послеслов на нашето издание, а подробности читателите ще намерят в пространния текст, съпровождащ четвъртия том (ще го имаме на български в началото на следващата година) и написан от Фредерик Гро, един от най-изтъкнатите изследователи на Фуко днес.
Полученият шанс да издадем на български език събитието, наречено Признанията на плътта, актуализира отдавна обмисляните ни планове да вдъхнем нов живот на цялата поредица. Четвъртият том не трябваше да заговаря на български „в празното“, като се има предвид, че от първото издание на първите три тома, изчерпани отдавна и желани от публиката, вече ни деляха над 25 години. Четвъртият том трябваше да намери – и ще намери – своето място в контекста на цялостната поредица, днес представена така, както заслужава всяко ново издание на буквално велика книга, след десетилетия живот и развитие на езика и идеите, последвали първото й издание: тоест, в ревизиран вид.
Вторият силов вектор, който ни афектира към актуализиране на поредицата, бе потребността Фукоянските идеи да се поддържат налични „на една ръка разстояние“ в настоящето именно заради процеси в самото настояще. Първи, по-глобален и някак по-абстрактен контекст е този на настоящето, разбрано като време на роящи се изследвания по теми, инициирани именно от Фуко, и то тъкмо чрез История на сексуалността, дори ако щете до голяма степен именно в първия й том, Волята за знание. Става дума за изследвания около биовластта, чието силово поле засмуква огромна част от енергията на хуманитарните и социалните науки по света днес. За да сме част от световния полилог по темите, неизбежно трябва да разполагаме в работен режим с тези текстове на Фуко; и в случая вече не говорим за издателски и преводачески пристрастия.
Втори аспект на настоящето, който ни тласна към тези текстове на Фуко, аспект пак в някакъв смисъл глобален, но вече по-конкретно политически (в широкия Фукоянски смисъл на „политическо“), е много по-пряко засягащ ни с локалните си феномени: потребно е да бъдат непрекъснато актуализирани идеите на Фуко – тези умни, не просто съоръжаващи със средства за критично мислене, но и неустоимо подтикващи към такова мислене текстове, подкрепящи всеки кълн на стремежа към най-сладкото: свобода, повече свобода; текстове, вслушващи се във и подемащи всяко пробождане на желанието ти за съпротива спрямо опитите за мракобесничене и лъжа (нека открито говорим за лъжа, а да не евфемизираме чрез изрази като fake news). За да ползваме Фуко именно като противоотрова спрямо отравянето на културната ни атмосфера, на манталитетната ситуация днес, която приемам да наричам „Голям регрес“ – с което се има предвид доскоро смятаното за невъзможно отстъпление от трудно отвоювани височини на собствената ни свобода. Нека кажа ясно: идеите на Фуко, особено силни тъкмо в тази книга, Волята за знание – що се отнася до аналитиката на властите и техните техники за манипулации и (зло)употреби – са повече от нужни днес в ситуация на нарочно подклаждани невежества, лъжи и дори, ако щете, на буквално fake books, каквито виждаме впрочем безпардонно поставени в книжарниците редом с гениалните текстове на Фуко. Допускали ли сме, че отново ще заживеем във времена, когато ще усещаме като болезнено всекидневие битката за онази базисна истина и онази базисна свобода, които сме смятали за отдавна отвоювани? В такива моменти книги като Фукоянските са най-доброто оръжие – от онези, с които винаги се побеждава. Тук съвпадат етос и патос.
– С какви съвременни примери можете да илюстрирате фундаменталното понятие на Фуко биополитика?
– Връщате ме на една от най-високите коти, до които достига книгата Волята за знание. Да, в този малък първи том Фуко представя в концентриран и подреден вид едно от най-големите си открития: новата аналитика на властите (множествено число), един от кристалите на които е биополитиката. Поле, метод, залог на нова властова аналитика са мощно разгърнати тук и пред очите ни прещраква, към съвършено нов модус, традиционната перспектива на юридическия модел на властта като казваща „не“ инстанция, концентрирана йерархично в единствен център: изпод нея изплува друга картина, друга решетка на възможни анализи на властовите полета, употребими както от специализирания политологичен, социологически и философски поглед, така и от любознателния лаик, който търси работещи обяснения за проблемите на всекидневното си живеене. В тази властова аналитика блести най-ярко биополитиката и може би, преди да я опримеря, е добре да я дефинирам: тя е основна форма за осъществяване на власт върху живота (върху човешките множества като живи същества), центрирана върху тялото-вид, върху тялото като опора на биологичните процеси: размножаване, раждания и смъртност, обществено здраве, продължителност на живота, миграции… Полето от властови отношения, в които сме неизбежно потопени, обхваща всички тях чрез поредица форми на регулиращ контрол: ето това е биополитиката. Чудесни примери за нейното разгръщане могат да бъдат прочетени в анализите на някои от най-добрите й изследователи днес, които по наша покана се включиха в специален брой на списание „Социологически проблеми“ (2016, 3/4), посветен на Фукоянските проблематизации, каня любопитния читател да го погледне. А за по-лежерния читател ще кажа само, отново за да посоча с пръст към поредна новоразчовърквана рана на регресиращия съвременен манталитет, че например все по-нажежаваните днес, с едни или други подбуди, публични дискурси относно (не)правото на аборт са част от изхитрянията на биополическото. Битка, в която типът мислене на Фуко, ще повторя пак, е непобедим инструмент-помощник за правото и свободата. Затова са и толкова ожесточени, но бих казала и толкова смешни, опитите да бъде нападан този инструмент-помощник. Всуе!
– Какво да очакваме от новопубликувания във Франция, въпреки завещанието на философа, четвърти том – Признанията на плътта?
– Над него Фуко работи до самия край на живота си, заявявайки в последно интервю, че се занимава с началото на християнството в перспективата на история на морала. В тома провиждаме как историята на сексуалността се оформя в християнските изповедни практики.
Впрочем, ако се върнем към развитието на поредицата История на сексуалността, виждаме, че при публикуването на 1 том Фуко обявява план за още 5 тома с конкретни заглавия, въртящи се в историческия период от XVI до XIX век и настоящето. Но никой от тях не вижда бял свят. Фуко радикално променя намеренията си и в крайна сметка за следващите томове се връща към Античността (IV-V век пр. Хр.). Тоест, собствената история на История на сексуалността е и някак най-висока подкана към един модус на вътрешна свобода, с която Фуко наистина променя почти всичко: не само в плоскостта хронология, но и в плоскостта тематизации: насочва се към много по-базисните изкуства на изработване на себе си в епохи, когато централна е не идеята за сексуалност, а връзката между тяло и удоволствие. Последното бива постепенно изместено от „плътта“ и точно тя ще излъчва гравитационна сила в новопоявилия се четвърти том.
– Вашият послеслов защитава през Фуко правото на човек да се променя – как това право се отнася към етиката и личностния интегритет?
– Докато кратко разказвам историята на поредицата, мисля, че вече давам някаква представа какво се има предвид под промяна и под право да можеш да промениш себе си. Нека читателят бъде така добър да изчака в ранната есен втори том на поредицата, Употребата на удоволствията, който започва с един станал вече легендарен увод, манифест на правото да променяш себе си и защита на тезата, че има моменти в живота, когато единствено способността да мислиш другояче – да промениш сам перспективата, през която гледаш към нещата – е шанс да продължиш да мислиш (а може би и живееш) изобщо. Това няма общо с някаква плазмодийна промяна на принципите на собствения етос. То е в чертозите на свободата на изследователя и на етически отговорния субект (препращам читателя към наличното на български интервю с Фуко „Как се държим“).
Но то е и в чертога на свободата на изследващия самия себе си индивид. Застиването във веднъж предписана или припозната като своя идентичност (привиждана от страхуващите се да мислят като единствено възможна, невъзникнала и вечна) е сигурен път към символна смърт. „Не ме питайте кой съм аз и не ми казвайте да оставам същия“ е вече крилата фраза от едно интервю на Фуко, пожелавам я като жужащо жило на живот в душата на всекиго. (И се питам: допускали ли сме настъпване на времена, в които ще трябва да се връщаме към тези уж отдавна отвоювани територии?)
– С какво вашият превод на Фуко изпитва българския език?
– Не знам дали може да бъде подлагано на изпитание нещо, което си представям като мощна и подвижна вселена, със своя жестока логика, която обаче, винаги щом те отчая в опитите ти да я пречупиш, ти подава лъч към процеп на свобода. По-скоро езикът някак подлага на изпитание нас, първо онзи, който трябва да преведе-пренесе и да внимава грижливо за личния идиом на автора, а после и онзи, който трябва да прочете-понесе този идиом, който не винаги е – и не трябва да бъде – удобен и не ръбат. Дано да помогна някому, ако споделя доколко езикът на Фуко е, от една страна, симфонийно поетичен, често с ритъм на фразата и преднамерени нарушения на стандартите; а от друга страна, как полиморфно хитрува и тъкмо когато раззива бездна пред разбирането, сякаш поради собствените си откривателства, изведнъж внезапно застива смирено в свръхтехницизирани и прозаични изкази, сякаш за да противостои на световъртежа. Но за да не навлизам нито в специфицирано говорене по занаята на превода – той винаги е една незавършена задача, нито пък в пристрастието си спрямо Фуко, може би е по-добре да спомена нещо друго, общностно по-важно и хрумнало ми покрай новото издание на Волята за знание. В далечните 1993-1994 г., когато бяха публикувани първите три тома от поредицата, навсякъде и от мнозина, в радостно опиянение от приключилите десетилетия затвореност и пропускане на грандиозни текстове, пренасочвали мисленето на света, започна кипеж по издаването им. Бяха времена, в които трябваше да се работи много, за да се пречупи хоризонтът на очаквания на културната среда за не бодлив език на представянето на тези текстове; течаха битки за престъпване на позастиналите граници на езиково допустимото. Думи като „дискурс“, „диспозитив“, „власти“ и цял рой подобни, днес тъй обичайни, не се вкореняваха лесно в тялото на културните среди. Иска ми се да напишем съвместно, в свидетелско време, горчиво-сладката история на онези не толкова далечни, трудни времена: да уловим всички детайли, може би като се почне от непонятната от днешна перспектива липса на интернет (опитайте се днес да работите без тази опора?), мине се през дълго хранените илюзии за висока ерудираност на всички вероятни читатели и се стигне до висотите на цялата ни автентична лична воля за знание. Правенето на една най-нова история на превеждането от участниците в нея би било шанс да наблюдаваме и промените над себе си, индивидуални и групови.
– Книгата е посветена на художничката Яна Левиева – питам се какъв беше нейният Фуко?
– Трудно ми е да говоря от името на другиго, дори да става дума за близък приятел и ексклузивния художник на КХ – Критика и Хуманизъм през последните 10 години. Да, Волята за знание е посветена на Яна Левиева, както ще бъдат и следващите томове: не само защото това бе проектът, върху който тя работи до последния момент, преди да си отиде ненавременно. Но и заради внесената от нея особена, толкова прилягаща на етоса на Фуко светлина, чиста острота, която ми се струва, че сияе от кориците и която Яна въведе като стил за новоприготвяните му издания на български: като се почне от Управляването на себе си…, Сън и екзистенция и се стигне до четирите тома на Историята… първият от които е в ръцете ни. Още преди три години в нестандартния начин, по който Яна реши да изписва името Фуко (с буква от гръцката азбука) в предстоящите издания, видях, че талантът й улавя и предава дори чрез един знак онази подривност, онова причиняване на неудобство спрямо наличните уредби, които са толкова присъщи на мисленето на Фуко.
Не зная как Яна Левиева си е представяла Фуко, но свидетелствам, че тя бе художник, който истински минаваше през текстовете, за чието обличане работеше, както и през една особена среща, емоционален захват на енергиите, идващи откъм предоставящия й текста. Да пробваме да усетим отношението й към този титаничен ум и в „звездните портрети“, които тя му нарисува за четирите тома и един от които виждате тук в чернобял негатив. Ето толкова проста е понякога рецептата за радост от работенето: съчетаните енергии на хората, които се срещат в него. Ще ми се да ги усещате.
Въпросите зададе Марин Бодаков
© Яна Левиева, © Изд. къща Критика и Хуманизъм
