Тери Игълтън. „Смисълът на живота“. Превод от английски Паулина Мичева. София: Колибри, 2019. Цена 12 лв.
Въпросът за смисъла на живота е въпрос на страдащите; „Утешението на философията” е написано от Боеций по време на едногодишното му затворничество. В семейството на Боеций имало императори, а сам той бил „магистър на всички правителствени и съдебни служби” в двора на остготския крал Теодорих – докато не бил обвинен в измяна и магьосничество и екзекутиран по-късно. Какво казва „дамата Философия” на Боеций? Че страданията му не са произволни, Бог е вложил в тях смисъл – щом не са наказание, значи са изпитание, облагородяване на духа.
Нещо такова и пише Виктор Франкъл – създател на логотерапията, в която ролята на „дамата Философия” заема терапевтът. Франкъл описва поредица от тежки клинични случаи, в които пациентите намират утеха в намерения заедно с терапевта по-висш смисъл на техните страдания – загуба или тежко, безперспективно заболяване на близък човек, например. Нещо повече, Франкъл посочва страданието като един от основните възможни смисли на човешкия живот и смята, че неговото заклеймяване като срамно човешко състояние, като провал на императива да бъдем успешни и щастливи прави съвременния човек неспособен да борави с него – и в крайна сметка със себе си, задушен от свръхинтенцията да бъде щастлив.
Но в съвременния свят срамът от страданието като че ли се е прехвърлил и върху темата за смисъла, а неговото търсене често се представя като празно занимание на карикатурния „дървен философ”, като отсъствие на здравословна и рационална действеност – на метафоричната мотика, която днешният човек не би трябвало да изпуска.
Книгата на Тери Игълтън „Смисълът на живота” започва с иронично признание за неудобството да се захванеш с подобен въпрос – „темата за смисъла на живота е подходяща или за смахнати хора, или за комедианти”. И макар това неудобство да е представено на шега, мерките за неговото овладяване изглеждат съвсем сериозни. Тери Игълтън се заема да „прекопава” темата за смисъла с всякакви инструменти от килера на един специалист по литературна теория (и автор на един от най-популярните обзори на избуялите в нея труднопроходими школи). Корицата на Кирил Златков добре улавя този подход, подреждайки буквите от заглавието в напомняща сито решетка. Игълтън започва с вглеждане във въпроса („Това добър въпрос ли е?”), като периодично ще го диагностицира ту по Якобсон (каква езикова функция изпълнява?), ту по Витгенщайн („какво ще рече „смисъл”?”) После ще го историзира, представяйки го за въпрос на модерността, в която ценностите вече не са споделени, а са въпрос на личен избор; ще заяви, че в съвременния свят моралът „…също се превръща във все по-лично дело, по-подходящо за спалнята, отколкото за заседателната зала”. В това отношение той споделя тезата на друг научнопопулярен философ, Ювал Харари, според когото антропоцентризмът и произтичащия от него индивидуализъм съставляват основна и небезпроблемна догма на нашето време. Игълтън е доста духовит в критиката си срещу трите „институции на смисъла” – сексуалността, изкуството и религията – в контекста на индивидуализма. Той твърди, че „културата се занимава с това да държи хората безобидно разсеяни, когато не са заети с работа”, а въпросът за смисъла на живота е в ръцете на „гурута и духовни масажисти”. Но сечението между тези области и обществения живот е наблюдаем факт; Игълтън го обяснява с „атака” на общественото спрямо символното пространство, с индустриализация на религията, сексуалността, културата. И тъй като изходната му позиция е марксистко-католическа, той вижда историята като линия на времето, timeline, поредица от състояния на човешкото съобщество, свързани в причинно-следствена верига (вместо примерно от цикли на различни модели човешко съсъществуване). Затова и понятия като модерност и постмодерност имат, хм, смисъл. Импулсът за подреждане на историята е смехотворен и дързък: модернистите страдат по смисъла, защото помнят предмодерните времена, когато него поне привидно го е имало, а постмодернистите не помнят – и не им липсва особено. Бекет е положен на границата между двата периода, защото неопределеността дава някаква надежда. Впрочем Игълтън с видимо удоволствие се впуска да тълкува казаното за смисъла от Шекспир (монологът за врявата и безумството в „Макбет”) до Дъглас Адамс („42”) и удоволствието леко се предава и на читателя като повод да се застои върху парчета добра литература.
В последната третина от книгата си обаче Игълтън прави рязък завой – престава да описва (какво представлява търсенето на смисъл в структурен и исторически план) и почва да предписва (какъв може и не може да бъде смисълът на човешкия живот). Той нарежда възможните претенденти като чаши вино за дегустация и започва да търси техните недостатъци. Щастието? Много неопределено, много близо до кравешкото доволство, много егоистично. Любовта? Само ако е равнопоставена, иначе не струва („Човек може да обича малките си деца до степен на драго сърце да е готов да умре за тях, но тъй като любовта в най-пълния смисъл на думата е нещо, което самите те тепърва ще научат, любовта между вас и тях не може да бъде прототипът на човешката любов, не повече, отколкото може да е едно не толкова ценно чувство като привързаността на човек към лоялния му стар иконом”). В крайна сметка Игълтън стига до, изненада, представата за щастието като обществена полезност и разгръщане на способностите (междувременно успява да каже, че хората с увреждания не могат да са истински щастливи или поне не напълно), общо взето по Аристотел, ако махнем убеждението му, че щастлива жена е оксиморон.
И тук Игълтън, след толкова неудобство от задаването на въпроса, завършва книгата с отговор, с рецепта. Ще си позволя един спойлер: смисълът е да живеем като в джем-сешън, като оставяме на всеки друг пространството да импровизира, за да разгърне максимално своите заложби. Обичам джаз и мога да си представя, че едно устно изговаряне на цялото изложение на Игълтън би било изключително ефектно – резки обрати, духовитости, дръзки обобщения, които нямаш време да осмислиш, защото минава нататък, накрая лекторът се обръща и пуска на огромна стена фантастичната кулминация на жесток джаз концерт. Мога да си се представя и как излизам развеселена от подобна лекция, намерила отговор, който ще трае цял половин час. Защото, също като self-help книгите, които уж презира и нарича „духовно масажиране”, това е едно готово шейсетарско решение, което, също като “flower power”, не ни казва какво да правим с насилието, със страданието, освен че е „по-добре да ги няма”. Жизнелюбив завършек, на свой ред прекрасно уловен в корицата в пуснатите ластари на буквата „Ж” – но завършек-дижестив за охолни времена, а не насъщна дажба.
