Нямам идеология, нямам светоглед, нямам истинско послание, което да бъде споделено. Моето послание са нюансите на изреченията, насищането им с предметност, така че чрез дълга работа над езика да се опитам да възстановя, като някаква втора природа, онзи опит отвъд езика, който нося в себе си. (Петер Хандке в разговор със своя преводач на френски Жорж-Артур Голдшмид)
Петер Хандке получава Нобеловата награда за литература за 2019 г. „за влиятелното си творчество, което с езикова гениалност проучва периферията и спецификата на човешкия опит“, се казва в обосновката на Шведската академия.
Писателят Хандке стъпва на литературната сцена с амбициозната програма с всяко произведение да изпробва различна естетическа концепция. Подстриган като музикантите на „Бийтълс“, начинаещият 24-годишен автор скандализира заседанието на силното и авторитетно авторско сдружение в Западна Германия Група 47, проведено през 1966 г. в Принстън, обвинявайки присъстващите, сред тях и другия бъдещ носител на Нобелова награда Гюнтер Грас, в творческа импотентност, като не премълчава и мнението си за литературните критици, чиито изказвания обявява за „не по-малко глупави от тази глупава литература“. С пиесите си „Обругаване на публиката“ (1966) и „Каспар“ (1968) променя сценичния език и взаимоотношенията между сцената и публиката, с първия си роман „Стършелите“ (1966) не само разгражда утвърдените жанрови модели, но и радикално се дистанцира от самата възможност за разказване. Хандке утвърждава систематично своя образ на enfant terrible на австрийската литература, същевременно се превръща в нейния най-продаван продукт през следващите десетилетия, допринасяйки за реномето й на авангардна и експериментаторска литература. Постепенно, най-вече през биографично-автобиографичното писане, Хандке се завръща към устойчивото разказване, което не се срамува от себе си, така че спокойно започва да преплита разказвани истории с разказ за написването им и борбата с езика („Нещастие без ропот“, 1972; „Кратко писмо за дълга раздяла“, 1972). В този период Хандке се обръща към творчеството на класическите автори на ХІХ в., което донякъде обяснява и настъпващите промени в писането му (Адалберт Щифтер, Готфрид Келер, Фьодор Достоевски). След „Бавно завръщане“ (1979), Хандке все повече разгръща наситено-метафоричния си, иносказателен стил, в който блести цялата сила на литературния му талант. Динамичният ритъм на живота му, честите пътувания, смяната на местожителства, творческите и личностни кризи, многобройните проекти намират своя контрапункт в дълбоко философската и едновременно с това психологически сгъстена проза („Китаецът на болката“, 1983). В многопластовото си творчество от последните десетилетия Хандке се концентрира върху неуловимото, второстепенното, състоянията на прехода. Последната си книга, „Крадлата на плодове“ (2017), която отново разсейва границата между реалното и фантастичното и бавно и търпеливо създава цял мисловен и емоционален космос, Хандке сам нарича „последния епос“.
Превежда от английски, френски, словенски и старогръцки.
Свързаността му с региона на Балканския полуостров – Хандке е роден в Каринтия в близост до словенската граница през 1942 г. в район със смесено население – оставя разнообразни следи в творчеството му (например, „Моравска нощ“, 2008), а отношението му към събитията в бивша Югославия през 90-те години отново го извежда на гребена на литературните и политически скандали. В интервюта и литературни текстове Хандке взема страната на сръбските националисти, защитава Милошевич и Караджич, игнорира и отрича трагични събития като клането в Сребреница. Есето „Зимно пътуване към реките Дунав, Сава, Морава и Дрина или справедливост за Сърбия“ (1996) го превръща в крайно оспорвана и противоречиво възприемана личност. Въпреки дистанцирането от заявените позиции, за което настояват почитателите на Хандке, фактът, че през 2006 г. писателят държи надгробно слово за Слободан Милошевич, подклажда споровете около него и до днес.
Поради това и присъждането на Нобеловата награда за литература е посрещнато противоречиво: докато националистите в Сърбия ликуват, разчитайки по свой начин посланието, свързано с тази награда, албанци, босненци, хървати са шокирани, а други коментатори за пореден път през настоящата година се виждат изправени пред необходимостта да приемат или да отхвърлят възможността изкуството и литературата да бъдат оценявани отвъд личните позиции и пристрастия на авторите си.
Така или иначе, Хандке отново разбунва духовете и повечето реакции потвърждават двусмисления коментар в германската преса (Мартенс, ФАЦ), че Нобеловата награда за литература през 2019 г. не е награда за мир.
Майа Разбойникова-Фратева
Мнозина трудно биха простили позорното петно в биографията на Петер Хандке, когато по време на войната и разпада на Югославия открито подкрепя диктатора Милошевич. И до днес той не се е отрекъл от позициите си. Но и морално най-чистият съдник, докоснал се до текстовете на Хандке, може би ще бъде разколебан в отрицанието си при срещата с висотата на литература от такъв тип. Вглъбена, претворяваща езика във високо изкуство, трудна и жилава, неполитическа, вгледана в дребното, привидно несъщественото. Литература, която отказва да служи на когото и да било.
Хандке е от творците, които странят от медийния шум, ще го срещнете в градината му в покрайнините на Париж, в периферията на всичко външно на литературата, сред природата. Научил новината за Нобеловата награда, един от останалите верни на Хандке приятели, филмовият режисьор Вим Вендерс, пише с приповдигната радост: „…Кой друг се е отнасял с подобна сериозност към езика, сякаш че му е жизнен дълг? Кой друг ни е карал да почувстваме езика и да го обикнем? Кой друг е успявал да понесе тежестта на света единствено с доверие в словото? Кой друг е останал верен на себе си с всяка своя нова книга, като при това е дръзвал толкова много? Кой друг е описал за нас природата с толкова чувствена отдаденост, че тя да ни се разкрие пред очите? Кой друг, освен ти, Петре?…“. През дългия си творчески период от 1965 до днес и с издадените над 70 книги – проза, поезия, пиеси, есета, дневници – Хандке оказва влияние върху поколения творци. Един от тях е норвежкият писател, а отскоро и негов издател, Карл Уве Кнаусгор, който споделя, че собственият му изострен поглед за детайлите и привидно незначителните неща, също обвързването им със сезоните, е повлиян от Хандке, конкретно от текстовете на австрийския писател за Тукидид („Кали“, 2007; „Още веднъж за Тукидид“, 2016). Тазгодишната награда е поклон към литературата в чист вид, извън политиките на деня. Дори може би – въпреки.
Петя Хайнрих
