Разговор между критици за 37-ия Фестивал на българския игрален филм „Златна роза“
Геновева Димитрова: Фестивалът бе богат, с разнообразни филми и жанрови стратегии, със смислени пресконференции. Мина неусетно. Ето, че дойде часът на нашия традиционен рекапитулационен разговор за него. Тази година Антония Ковачева, директор на Българската национална филмотека, отсъства, но пък с нас е младият колега Росен Спасов, който също работи в БНФ. Държа да подчертая, че разговаряме, преди да се знаят наградите, освен нашите – председателят на международното жури за пълнометражни филми Милко Лазаров настоя те да се оповестят по време на закриването. Изгледахме 13 филма в пълнометражния конкурс (вътре е и турско-българският „Анонс“ на Махмут Фазил Джошкун, който се състезава в категорията „операторско майсторство“, заснет бляскаво в нисък ключ от Крум Родригес). Сред тях 5 бяха дебюти („Снимка с Юки“ на Лъчезар Аврамов, „Котка в стената“ на Весела Казакова и Мина Милева, „Лошо момиче“ на Мариян Вълев, „Обичам те, Бойдин“ на Борислав Михайловски и „Екшън“ на Радослав Илиев). Това е доста сериозна цифра. Също 5 от филмите не бяха подкрепени от ИА Национален филмов център (изцяло независимите „Прасето“ на Драго Шолев, „Сестра“ на Светла Цоцоркова и „Обичам те, Бойдин“, продукцията на БНТ „Лошо момиче“ и подкрепеният от БНТ „Котка в стената“). Значим е броят на международните копродукции – 8 („Анонс“, „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов, „В кръг“ на Стефан Командарев, „Имало една война“ на Анри Кулев, „Котка в стената“, „Прасето“, „Сестра“, „Снимка с Юки“). Освен това, имаше паралелна програма с копродукции. На екрана доминираха съвременни сюжети, но имаше и филм в епоха – „Имало една война“ по сценарий на Влади Киров, посветен на Сръбско-българската война от 1885 г., завършила с победа на нашата армия. Според мен, повечето от филмите бяха на стабилно професионално равнище, но нямаше извънреден като „Áга“ на Милко Лазаров. В късометражния конкурс изгледахме 17 филма, 7 от които са сегменти от омнибуса „7“, посветен на Пловдив – Европейска столица на културата, и само 6 са подкрепени от ИА Национален филмов център („Хляб“ на Димитър Кутманов, „Непознати“ на Камелия Петрова, „Майка“ на Ивайло Минов, „Инсомния“ на Радослав Камбуров, „Иван“ на Надежда Христова). От изгледаното всеки може да си има свой фаворит, но тази година аз лично нямам, ако изключим абсурдистката политическа сатира „Анонс“ и живописно-носталгичния късометражен „Дом“ на Димитър Кутманов. Ще ми се да се опитаме да обемем фестивала през разнообразието от теми, жанрове и гледни точки към нашата действителност. В различните интерпретации на българското живеене имахме и нежни, и свирепи, и смешни филми; и мейнстрийм, и арт кино…
Вера Найденова: Добре е, че фестивалът се състоя, че има дебюти и всичко, което Геновева каза. Освен това, тук чух информация за работата по Закона за филмовата индустрия, което също е важно. Моите впечатления за видяното и преживяното са групирани в два кръга: външен, който се отнася до организационните проблеми, и вътрешен – до творческите проблеми. Що се отнася до първия, ще започна с това, че фестивалът се откри с чуждестранен филм.
Божидар Манов: Нелогично е националният фестивал на българския игрален филм да се открие с италианския „Лалета, любов, чест и колело“, а пък миналата година беше македонският „Тайната съставка“. Очевидно в тази небрежност сме прескочили Албания. Предлагам догодина да открием с албански филм.
Вера Найденова: Има фестивали, като този в Солун, който е и международен, и национален. Там вероятно нещо подобно е възможно. Тук обаче няма логика, независимо че ни гостува италиански фонд.
Людмила Дякова: Съгласна съм, че национален фестивал не бива да се открива с чужд филм.
Геновева Димитрова: А с какво да се открие, като авторите ще се изпокарат?
Людмила Дякова: Ето, опираме до това, че ако един е пръв, а друг – втори, веднага възниква проблем. Така сме устроени, за съжаление. Това е въпрос на народопсихология.
Божидар Манов: Поради факта, че избраният за откриването филм вече е фаворизиран, има практика да се прави реверанс към класически филм от националното кино. Преди 10 дни беше 100-годишнината на Николай Хайтов. Той има поне 3 филма, които са сред най-добрите в българското кино. След 10 дни е 90-годишнината на Йордан Радичков. Той също има поне 3 подходящи филма. А сега се навършиха 50 години от създаването на очарователния филм „Един снимачен ден” на Валери Петров и Борислав Шаралиев. Великолепни поводи днешното българско кино да се поклони пред своята класика. Има добри модели как да започне един национален фестивал.
Росен Спасов: Не бих имал нищо против да се открие с чужд филм, стига това да е добре аргументирано, т.е. програмата на Рома Лацио можеше да се покаже на фестивала, а когато има вече българска копродукция с този фонд, независимо дали е миноритарна или мажоритарна, тогава фестивалът вече може да се открие с нея.
Божидар Манов: Говориш в много бъдеще време – ако стане този договор, ако филмът заслужава…
Геновева Димитрова: Това, за което говори Божидар, е правено – и на „Златна роза”, и на „Златен ритон”.
Божидар Манов: Разбира се. Просто трябва да се припомни.
Вера Найденова: Хубаво е, че се появиха толкова много копродукции. Но да се върна към моите наблюдения от „външния кръг” – очевидно е, че на „Златна роза” няма достатъчно публика. Научих, че много от филмите са вървели тук цяло лято, но фестивалът години наред има все по-малко публика и това е голям проблем. По време на „Любовта е лудост” българските филми са много посетени. Вероятно не се прави достатъчно за рекламата. Това го казват и варненци.
Геновева Димитрова: Има и този момент, че от лятото вървят последователно три фестивала преди „Златна роза”: „Любовта е лудост”, Световният фестивал на анимацията и късометражният „В двореца”, който бе закрит буквално преди да се открие нашият.
Вера Найденова: Варна е блазиран град от гледна точка на събития, но, казват, театърът си има публика. На една прожекция преброих зрителите – 100, 50 от които сме ние, дошлите от София. Струва ли си да се прави такова събитие за 50 души местна публика? Иначе смисълът му е, че тук разговаряме. Бихме могли още по-добре да осмислим идването си с повече и по-широки срещи. Неслучайно превърнахме пресконференциите в обсъждания, защото другаде не ги осъществяваме. За това вина имаме и ние, критиците. Но, за съжаление, много от авторите на филмите отсъстват. Мисля, че продуцентът би трябвало да е задължен да осигури екипа си тук, както направиха Стефан Командарев и Светослав Овчаров. Що се отнася до вътрешните, до творческите проблеми, освен дебютите, отчитам като успех появата на филми за по-широк кръг зрители. Не бих ги нарекла точно мейнстрийм, тъй като в това понятие има и негативен нюанс, а филми, които отговарят на неписаната норма на съвременния вкус. Тя се формира през последните десетилетия от Холивуд. Филми като „Писма от Антарктида” на Станислав Дончев и „Лошо момиче”, а в някаква степен и „Снимка с Юки”, са легитимацията пред широката публика, че имаме добро кино. Без такъв тип филми не можем да убедим българската публика, че правим нещо свястно.
За мен най-добрият филм в конкурса бе „В кръг” на Стефан Командарев. Социален, органичен, с българска атмосфера и българско кинематографично преживяване. Той може и да не е така ефектен за чуждите фестивали като някои предишни филми на Командарев, но за нас е важен. Тук е уместно да кажа, че е добре, когато оценяваме филмите си, да не робуваме на фестивалната митология, т.е. да не изхождаме от това на какъв фестивал е бил, каква грамота е получил. Това, разбира се, е важно за битието на филма и за международния успех на киното ни, но е добре да си даваме сметка, че в наше време фестивали от най-различен калибър – бол. А и за нещо друго, още по-важно – че при оценката на филма има една вътрешна, българска гледна точка, и друга – фестивална, т.е. външна. Между тях има корелация, от която в крайна сметка се определя стойността на произведението, но има и разлика. В такъв смисъл, винаги съм настръхвала, когато у нас са идвали хора, които, като на аборигени, ни казват какви филми трябва да правим, като че ние сме некадърни да го проумеем . Оттук идва и възражението ми към международните журита на национален фестивал, но това е по-специална тема.
В този контекст е важно да оценим филма на Влади Киров и Анри Кулев „Имало една война”. При неговото възприемане е необходима определена доза и историческа, и кинематографична култура. Разбира се, в самия филм се съдържа информация за Сръбско-българската война от 1885 г. и внимателният зрител, свой или чужд, ще я прочете, но сюжетът на филма се гради не от конкретно-историческа действителност, а от художествени архетипи (от творчеството на Вазов, Алеко, Елин Пелин, на художници като Иван Милев и Сирак Скитник и др.). Такъв принцип на сюжетиране използваха преди време големи кинематографисти, като арменецът Сергей Параджанов и унгарецът Миклош Янчо. Жалко е, че не малка част от зрителите на фестивала се препънаха в незнанието си и на историята, и на кинематографичната класика. Ще е добре критиката да помогне на този филм да стигне до интелигентните и чувствителни към националната ни култура зрители.
Людмила Дякова: Съгласна съм с Вера, че на национален фестивал трябва да присъстват авторите на филмите – това е уважение към публиката, към колегите и най-вече към себе си. Разбирам, че някои са на снимки, други са на чужд фестивал със същия филм, но нашето главно събитие е националният фестивал.
Геновева Димитрова: Ожесточеното ни живеене и изобщо разсипаното ни българско днес е артикулирано в повечето филми, независимо дали става дума за приемане на смъртта на майка и съпруга, отношения баща-син и система в „Баща” или ученически издевателства над нещастно пълничко момче, както е в „Прасето”, или среднощни перипетии на три полицейски патрулки, както е във „В кръг”, или колизиите на младо момиче, отказало се от художествената гимнастика, както е в „Лошо момиче”, или сложни отношения между майка и дъщери в „Сестра”… Героите живеят в София, в Троян, в Лондон – в „Котка в стената”, например, става дума за българи сред англичани и всичките последици от това общуване. В „Снимка с Юки” пък през двойката българин и японка, мигранти в Канада, и съприкосновението им с циганите в българско село се изследва мултинационалното живеене. Агресията се вихри на екрана – физическа, речева, социална.
Божидар Манов: Живеенето в България или в чужбина, мигрантските процеси, различните културни пластове – разбира се, че е важно, защото предпоставя особена „география на субекта“. Много по-важно е обаче вътрешното живеене в „психологическата топография“, твоят дух къде е, дали се справя с битието или е разрушен от дискомфорт и носталгия. И веднага ще кажа, че в тази сравнително малка подборка от 13 филма има разнообразие, което радва. Например, психологическата драма „Сестра” наблюдава какво се случва във вътрешната „топография“ на субекта, изтерзан от различни обстоятелства – в случая от фамилна обремененост. Друга е психологическата драма в „Бащата“, който освен това е сръчно поръсен с приятен хумор. Но пък вижте трета, също сложна и важна психологическа драма – „Снимка с Юки“. Защото там, където се намесва темата за вината и изкуплението, има най-богати психологически възможности и пропасти за емоционални рефлекси. В този смисъл, „Снимка с Юки“ е важен филм. На мен лично не ми достига малко емоционалност. Добре е, когато имаме исторически филм като „Имало една война“; или зрителски филм между драмата и романтичната мелодрама като „Писма от Антарктида“; или друг зрителски филм като „Лошо момиче“ – успешен дебют на Мариан Вълев; или „Котка в стената“, който задълбава в темата за трудната емиграция. Иска ми се да имаме и наш политически филм като „Анонс“ (миноритарна копродукция с Турция) – елегантен, артистичен, донякъде абсурден.
Людмила Дякова: Да, нямаме тази година филм като „Áга“, но, за сметка на това, имаме кино, което мисля, че вече излиза от котловината, по израза на Тончо Жечев. Тоест, филмите ни излизат от провинциалността, в която толкова години ги обвинявахме. Дори „В кръг“, типичен за живеенето ни филм, надскача това и се вписва на общата тема за човешкото битие в съвременното общество. Щастлива съм, че киното ни се развива. А пък един толкова национален филм като „Имало една война“ е показателен за всяка национална война. Въпреки че е фиксирана годината и е показана първата българска война след Освобождението, той се отнася за всяка народопсихология в измерението на историческите пластове.
Росен Спасов: Преобладаващата част от филмите в конкурсната програма поддържат равнище над средното, без някой от тях да се отличава сред останалите.
Вера Найденова: Искам да отбележа като доста положителен факта, че има филми, които отразяват емигрантското българско битие. Защото половината ни народ живее извън страната. Това е момент, който други източноевропейски страни отдавна хванаха. И аз се радвам на тези сюжети, независимо дали ми харесват резултатите. Не бих могла много да се съглася, че сме надскочили „котловината” в художествен и творчески аспект. Изглежда, има по-сложна предпоставка за отсъствието на повече добре изградени в своя жанр и стил филми днес – поради дигитализацията, смяната на технологиите и пр. По едно време имах чувството, че на екрана се редят картинки, сякаш снимани на gsm, и ни ги представят за кино.
Божидар Манов: Вертикално кино (общ смях).
Вера Найденова: Да. Непостигнати нови форми. Това е общ проблем, не само наш. Но го видях на екрана на „Златна роза“ и особено в късометражните филми. Там често се търси нещо, но не е намерено. Например, с риск да ви противореча, ще споделя, че мен поетиката на „Прасето“ силно ме отблъсна. Първо заглавието. После действието, така да се каже, забито в земята, реакциите на момчето „загърбени”, но пък електронните писма на майката, която бере ягоди в Англия, безупречни в правописно отношение…
Людмила Дякова: Страшно много очаквах „Прасето“, защото невероятно уважавам Драго Шолев. Знам, че е визуалист, концептуалист, режисьор с много висок потенциал. Емоционално бях дълбоко стъписана от филма, но едновременно с това, признавайки фантастичната визия на Георги Андреев, на мен също ми звучеше еднопланово и преднамерено да се изведе силово страшният проблем за насилието върху деца – жестока тема и не само българска. Разбира се, в така категоризираните реалии на живеенето ни това е още по-радикално, но на мен ми липсваха нюанси.
Геновева Димитрова: „Прасето“ ме цапардоса зверски. Високо ценя независимия му екстремизъм, натурализма на ръчната камера, приземеността, затлачеността на филмовата структура, великолепното присъствие на момченцето Румен, което изнася филма. Вътре има невероятни епизоди – с полицаите, на спирката с жената, с пилетата… Струва ми се, че тази едноплановост, за която говорите, се дължи на нескопосания монтаж. Това ме изненада страшно, защото Драго Шолев е цар на монтажа – ако, щете, мисленето му е монтажно.
Божидар Манов: Мисля, че в този филм има вътрешно противоречие. От една страна, натрапчиво търсена почти документална достоверност – ръчна камера, понякога субективна, непрофесионални изпълнители, съзнателно необработени дължини и умишлено „небрежен“ монтаж. Същевременно се сблъскваме с преднамерено усложнен сюжет, претоварен със събития, които противоречат на документалната достоверност. Мисля, че това противоречие е заложено във филма и ми пречи за безусловно харесване.
Росен Спасов: Ако погледнем по-общо на творчеството на Драго Шолев, от една страна, той има два пълнометражни арт филма, от друга страна – непрекъснато прави реклами – изключително експресивни и визуално издържани. Мисля, че той по този начин балансира своя творчески дух.
Геновева Димитрова: В свирепа стилистика е създаден и „В кръг“, но там, освен мерзостта, присъства и топла човечност. Отново, както в „Посоки“, има невероятната динамична камера на Веселин Христов, която съумява да обеме целия регистър от случки и преживявания, но ако предишният филм бе построен в 6 кадъра-епизода, тук са 21 и „В кръг“ ми изглежда по-вълнуващ и цялостен. Той е крачка напред за Стефан Командарев – и като представяне на действителността, и като нейното осмисляне.
Божидар Манов: Виждам нещо важно за едно малко национално кино като нашето – очертават се авторски екипи, които следват своя трайна линия в тематични, проблемни, идейни и художествени търсения. Ето, Командарев вече изгражда цяла платформа на социално кино в определена стилистика и в жанрова комбинация като драмедия с много добри актьори. Чакаме следващия му филм от замислената трилогия. Кристина Грозева и Петър Вълчанов вече в трети филм (те също работят по следващия си) извеждат своя линия на друг тип социално кино, което е психологизирано и поради това много вкусно нюансирано с любопитни трагикомични детайли от всекидневието. Тоест, има автори, които успяха, въпреки всички трудности, да очертаят собствена линия, която следват упорито и имат конкретни резултати.
Людмила Дякова: И в двата филма става дума за изключителна любов към човека – съвършен, несъвършен, първичен, издигнат… Всички, които сме тук, гледаме много филми. Тази човечност я има в иранското, в турското, в грузинското кино, но в европейското няма толкова много топлота. Тази обич присъства и в „Сестра“. Филмът щеше да бъде изпуснат, ако се заиграваше само с фолклорната еротика – нещо, ако не греша, ново за българското кино. Но градацията в израстването на персонажите и катарзисно пречистващият финал, с толкова топлота и човечност, го издига в други измерения.
Вера Найденова: Все още не разкъсани човешки връзки, слава на Бога. Във филма на Командарев има много делничен живот, уличен език, дори някой би казал, че твърде грубовато говорят героите. А на мен ми звучи правдиво. В него ми хареса амплитудата между комичното и високо трагичното. Това рядко се постига. В малко ядро от случки, от битовия хумор, през по-сложния абсурдистки хумор с възкръсващия Лазар, до високата трагика в епизода между Павел Попандов и Стефан Денолюбов.
Геновева Димитрова: Напълно реално си говорят героите.
Вера Найденова: Аз приемам тази мяра. Мъже, които в делника си говорят така.
Геновева Димитрова: И жената на Ирини Жамбонас говори грубо като тях.
Вера Найденова: Чудесна е. Тя е високо драматична – и като персонаж, и като актриса. Тук обаче искам да кажа, че всяка култура си има своя мяра на изразяване на подсъзнанието и на говоренето. Никога не съм била неприятно шокирана от сръбски филм, макар че там, знаете, всяка втора дума е псувня. Това е речник, семантика… Лично за мен въведената мяра в „Сестра“ е неприемлива. И мисля, че няма да съм единствена. Това е вулгарност извън българското художество.
Геновева Димитрова: Вулгарната песен е фолклор.
Вера Найденова: Във фолклора има и дивотии, които остават дълбоко скрити от широкото му експониране. Може, разбира се, да се пропуска на час по лъжичка от тях, но не толкова агресивно. Не мога, разбира се, да отрека постиженията на филма – изборът на Моника Найденова, Асен Блатечки, Светлана Янчева, елементите на драма…
Геновева Димитрова: Светлана Янчева е невероятна, както обикновено и най-вече с изригналия финален монолог, правейки си в същото време нещо като тюрбан.
Росен Спасов: Що се отнася до днешното живеене, голяма част от филмите са обърнати точно към средния, обикновения човек. Най-вече в „Бащата“ той е изведен като герой. Имам предвид персонажа на Иван Бърнев.
Божидар Манов: По моята тема за авторите с видими творчески пътеки, искам да добавя с интуитивно усещане, че такъв е и Милко Лазаров. След „Отчуждение“ и „Áга“ виждам у него потенциал да продължи в същата посока на проблемно мислене върху силна и ясна сюжетна основа.
Геновева Димитрова: Когато разговарях наскоро с Калоян Божилов и го питах какъв филм мечтае да заснеме, той отвърна: „Следващия филм на Милко Лазаров“.
Божидар Манов: Това е знаково.
Геновева Димитрова: Милко вече си е свършил работата като председател на журито, довечера ще разберем как, но на фестивала гледахме и други филми.
Божидар Манов: Имаме два определено зрителски филма: „Писма от Антарктида“ и „Лошо момиче“.
Геновева Димитрова: „Екшън“ също би могъл да се смята за зрителско кино.
Божидар Манов: Очевидно филмови проекти, замислени от ембриона си да бъдат зрителско кино, което търси и кани публиката на своите прожекции. „Писма от Антарктида“ е по този модел – започва като психологическа драма, печели симпатиите на зрителите и на финала им поднася романтична мелодрама.
Геновева Димитрова: Нещо повече – във филма има и документализъм с присъствието на Христо Пимпирев. Това е хрумка. Този фин и душевен филм показва Станислав Дончев в съвсем различна светлина от „Корпус за бързо реагиране“ 1 и 2.
Росен Спасов: Станислав Дончев е трупал опит. И тъкмо фактът, че е направил „Корпус за бързо реагиране“, му помага за „Писма от Антарктида“.
Геновева Димитрова: Така ли смяташ? Според мен, това е по-задълбочено кино.
Росен Спасов: Да, така е, но има чисто занаятчийски инструменти за разказването на тази история.
Божидар Манов: Да не забравяме, че сценарният екип на филма е същият, който стои зад „Дъвка за балончета“ на Станислав Тодоров-Роги. Това са талантливи хора, които умеят да пишат за кино.
Геновева Димитрова: Станислав Дончев пък беше продуцент на „Дъвка за балончета“. Но, според мен, много съществен принос за възприятието на филма играе Ирмена Чичикова. Тя е майката, която лъже детето си (чуден Симеон Ангелов), че баща му е в Антарктида, защото не може да му каже ужасната истина за неговата смърт.
Людмила Дякова: Да, филмът е предназначен за широката зрителска аудитория, но образът, който Ирмена Чичикова изгражда, е изключително въздействащ и е висока проба кино. Такива зрителски филми искам да гледам.
Геновева Димитрова: Същото би могло да се каже и за „Лошо момиче“ – филм, направен по холивудски образец, но в същото време разглежда спорт като художествената гимнастика от драстичен ракурс. И има 50 хиляди зрители.
Вера Найденова: Още в началото казах, че това е нормата за доброто кино и публиката само тогава ще ни признае като кинематография. Да благодарим на тези момчета, че умеят да го направят. Ирмена Чичикова е умна актриса, личи й. Любомира Башева, която играе в „Лошо момиче“ – също. Проблемът във втория филм е универсален, не засяга само нашия спорт и художествената гимнастика – той е за противоречието между гоненето на абсолютния успех и човешката природа. Сантиментът на екрана в точната мяра е едно от важните неща в изкуството. И в двата филма го има. Докато за „Екшън“ съм по-сдържана.
Геновева Димитрова: Че той се състоя в последните петнайсет минути.
Вера Найденова: Трябва да сме толерантни към опита за пародия, но в играта на младите актьори има наплевателско любителство.
Геновева Димитрова: Един от най-интересните филми на фестивала бе „Снимка с Юки“ – той се занимава с престъплението и последствията, изследвайки мултинационалното живеене, и за първи път представя циганите по такъв хомогенен и нестандартен начин.
Божидар Манов: Има я темата за мултикултурализма, срещата и реализацията на различни културни кодове с техните персонифицирани представители. От една страна, това е важно и съществено, защото е част от днешния живот. От друга страна, ми се струва малко модно и може би ще отзвучи. Защото вътре в тази сюжетна предпоставеност на българина и японката, които идват от Канада у нас за ин витро, основното все пак е вината, изкуплението, грехът, те са в сърцевината на всяка индивидуална психология. Неслучайно в тази тема има шедьоври като „Престъпление и наказание“ (не правя сравнение, разбира се). И тя ще оцелее във времето.
Людмила Дякова: Не съм съгласна, Божидаре. Живеем в глобално общество. Извинявай, но твоята дъщеря е женена за немец и живеят в Англия. Както е много важна темата за вината, така е много важна и темата как се намираме. И в този филм ми хареса това, че героите както уж са много близки, така пропастта помежду им е огромна – дали защото нямат дете, дали защото са формирани от различни култури. И лакмусът за разпадането на връзката им е точно България – силно емоционална страна. Сблъсъкът на културите е много силен. И неслучайно японката се чувства по-уютно при циганите, отколкото с мъжа си. Мисля, че този филм по някакъв начин е новаторски за възприемането на човешките отношения в глобален план.
Росен Спасов: Според мен, екзотиката във филма е търсена. Особено в лицата на хората от ромски произход. Постижение е, че е вплетена хомогенно в драматургията и изображението, а не е самоцел.
Вера Найденова: Както казах и по-горе, намирам за положително отразяването на българското емигрантско битие – то е реално и засяга българина пряко и директно. В много от филмите имаше тези мотиви – героите или заминават, или се връщат. Това е всекидневната динамика на хиляди български семейства. Поради това съм внимателна и към „Котка в стената“, и към „Снимка с Юки“. Мултикултуралното битие ми се струва малко екзотично измислено в „Снимка с Юки“, бих казала – малко спекулативно. Но филмът стана силен при обрата с циганите, когато се разбра, че те всичко са загрели и бащата дойде да оправи колата. Това е добър автентичен ход.
Геновева Димитрова: Серафим Тодоров.
Вера Найденова: Да. Помечтах си за финала на румънския филм „Позиция на дете“.
Геновева Димитрова: Както всяка година, и сега бяхме свидетели на изключителното изображение на филмите. Нещо повече – на специфични талантливи визуални тактики при един и същ оператор в различни филми. Имам предвид Веселин Христов в „Сестра“, във „В кръг“ и в късометражния „Нина“ и Крум Родригес в „Анонс“ и „Бащата“. Или плакатно стилизираната визия на Светла Ганева в „Имало една война“. Или тревожната камера на Антон Бакарски в „Лошо момиче“… Непрекъснато повтаряме колко са добри българските оператори, но тази година се открои и музикално-звуковата партитура на много от филмите. Например, песните на Христо Намлиев в „Сестра“, които искаш веднага да запееш, или дискретното му присъствие в „Бащата“. Или музиката на Давид Кокончев в „Обичам те, Бойдин“. Или цялостното звучене на музиката на Любомир Денев в „Имало една война“.
Людмила Дякова: Той също имаше песен за запяване – на финала, изпълнена от Диана Дафова.
Божидар Манов: Имаме изключителни оператори! И това е наистина богатство. Работят успешно в различни проблемни, сюжетни, стилистични филми и успяват да угодят на режисьори с различен натюрел.
Вера Найденова: Аз пък при операторската работа не държа на различието, а на повторението на принципите, т.е. на авторския стил.
Божидар Манов: Операторите са визуални актьори. Много добри са и композиторите, спор няма.
Геновева Димитрова: Дойде ред и на късометражната програма, която тази година, с малки изключения, бе доста под равнището, с което сме свикнали на този фестивал.
Божидар Манов: Времето е физическа и философска категория. Но на екрана става естетическа категория. И когато в късометражна форма не цениш времето, а го запълваш с трафаретни кадри и епизоди, които не работят в целта, филмът не се случва. Когато самоконтролът на автора липсва, това е най-сигурният белег за недостатъчна зрялост.
Людмила Дякова: Нещо, което в късометражното кино страшно си личи. В пълнометражния филм можеш да изпуснеш 6-7 минути, но после да наваксаш. В късометражното кино няма наваксване. Когато започна късометражният конкурс преди години, програмите бяха много качествени. Постепенно младите режисьори (и не само те) започнаха като че ли да се отнасят към проекта си формално.
Вера Найденова: Мисля, че нещата тръгват още от проектите. Когато съм била в художествените комисии, съм откривала, че не се оползотворява тази възможност. Няма интересни инвенции, сюжети, задачи.
Божидар Манов: Къде е филмовата миниатюра? Знаете ли за 4-5 минути какви изящни миниатюри могат да се направят, които да ти останат за цял живот в паметта! Умението да се прави къс разказ е особено. За него Чехов казва: „Нямам време да ти пиша кратко“.
Людмила Дякова: В цялата програма открих отново моя автор Димитър Кутманов, когото преди години открихме с „Ecce homo“. Сега „Дом“ не беше толкова ярък като концепция и художествена защита филм, но за мен беше търсене и стигане до корените през изключително артистична художествена форма. Признавам си, че съм почитател на арт киното. С удоволствие гледам и по-достъпни филми, но стилистиката, визията на „Дом“ се докосва до дълбинни пластове на екзистенцията.
Вера Найденова: Явно е, че Кутманов се готви да снима амбициозно във визуално отношение кино на лента. Другата авторска заявка в програмата е на Радослав Камбуров с „Инсомния“, който ни въвежда в нова проблематика и в нова за българското кино пластика – на електронните игри. И Христо Симеонов с „Нина. Той отново, както в предишните му филми, отличавани със „Златна роза”, представя завършена миниатюра с актуална тема.
Геновева Димитрова: „Дом“ е категорично най-добрият от омнибуса „7“.
Вера Найденова: Да, съгласна съм. Другата авторска заявка е на Радослав Камбуров с „Инсомния“. Но моят избор е пак Христо Симеонов с „Нина“ – също от омнибуса. За мен това е най-завършеният филм, с много автентичното момиче циганче. Джебчийството е много съществен аспект от нашия живот. Ето, Божидаре, това е завършена миниатюра. Пък и Христо Симеонов е носител два пъти на „Златна роза“.
Божидар Манов: „Дом“ и „Нина“ са добрите филми от късометражната програма. „Дом“ е построен в структурата на мозаечни ретроспекции, които накрая се спояват и създават усещането за изгубен дом. Мисля, че от този режисьор може да очакваме интересен пълнометражен филм. „Инсомния“ е нещо като късометражен блокбастър. Нарочно формулирам абсурдна категория, защото такива са вътрешните амбиции на филма. И съм любопитен да видя избора на журито.
Людмила Дякова: Може и да съм субективна, но сравнявам „Дом“ с „Огледало“ на Тарковски.
Геновева Димитрова: Има нещо, но мен повече ме препраща към Антониони.
Людмила Дякова: В колко от филмите на омнибуса видяхме изобщо Пловдив? В „Дом“, „Нина“ и „Дует“. Мисля си, че и продуцентите, и авторите са подценили задачите си.
Божидар Манов: Този омнибус очевидно е от категорията „събитийни проекти“. Обикновено те не стават хомогенни.
Росен Спасов: Сега има обръщане – пълнометражните филми са по-интересни.
Варна, 4 октомври 2019 г.