– „Посоки“ тръгна от „Особен поглед“ в Кан, „В кръг“ – от Сараево. Дойде на „Златна роза“ с две награди и си отиде с още три, сред които тази на публиката. Да не говорим, че нашето международно жури, начело с Милко Лазаров, потвърди наградата за женска роля на Ирини Жамбонас. След това „В кръг“ получи награда за сценарий от фестивала ODA в Тетово.
– Аз дори не знаех, че филмът е там, защото сръбският ни копродуцент държи правата за екс Югославия. Така че ние знаем какво се случва основно в останалите територии, защото Beta Cinema са ни основен дистрибутор. Фестивалите за „В кръг“ предстоят – само през ноември имаме Стокхолм, Талин, Хихон. От Beta Cinema бяха много щастливи от представянето в Сараево и най-вече, както ми писаха, рядко техен филм е имал толкова положителна рецензия във Variety.
– На „Златна роза“ 2017, когато беше показан „Посоки“, стоеше самотно със своята свирепост в компанията на други „софийски“ филми. И беше единственият в конкурса на фестивала от вълната на „новия социален реализъм“. Тази година, въпреки че имаше доста филми, които се занимават проблемите на българското живеене, отново „В кръг“ бе най-драстичният и в същото време – изключително човечен филм, какъвто е и „Бащата“ на Кристина Грозева и Петър Вълчанов. В „Посоки“ вицовете ми се струваха изтъркани, а „В кръг“ кипи от страхотно чувство за хумор, което върви заедно с мерзостта наоколо. Стига до абсурд с отношението на полицаите от патрулките към безжизнения наркоман Лазар (Ованес Торосян). В „Посоки“ имаше таксиметрови шофьори, заснети в шест кадъра-епизода. Тук са полицаи в 21.
– Всъщност, бяха повече от шест, защото „Посоки“ беше като калейдоскоп от много различни истории. Тук се опитахме да имаме по-малко главни герои (Васил Василев-Зуека и Стоян Дойчев, Асен Блатечки и Иван Бърнев, Ирина Жамбонас и Стефан Денолюбов) и да навлезем по-дълбоко в психологията им. И ги следваме цяла нощ. Докато в „Посоки“ беше пъзел.
– И там действието се развиваше през нощта. Но започваше от сутринта и завършваше на другата сутрин. Там радиото играеше важна роля – то си беше един от героите, докато тук е сведено до един епизод. Интересно е обиграването на 30-годишнината от 10 ноември 1989.
– Това се споменава още в началния диалог между Зуека и Стоян, после се споменава по радиото, след това в кафенето с Асен и Иван, а се чу и по телевизията. И във финалния епизод с Асен в дома му – той пак гледа телевизия.
– Действието се развива сега в нощта на 9 срещу 10 ноември.
– Да, след няколко седмици.
– Находчива хрумка. И филмът е не само автентичен, а и страшно актуален. Изобщо, като тръгна от „Съдилището“, ти си адски рефлективен към случващото се у нас. И успяваш да го покажеш колкото много българско, толкова и универсално.
– Че те нашите истории не са чак толкова уникални. Когато „Посоки“ излезе тук, се чуха гласове: „То хубаво, но няма ли да се изложим пред чужденците?“. Задвижи се старият български архетип. Но се оказа, че, общо взето, навсякъде – и във Франция, и в Испания, и в Италия, където го показвахме в кината, хората казваха „При нас е същото“. Така че проблемите не са чак толкова уникални – просто в България са много по-сериозни.
– Тези проблеми изглеждат вече абсолютно неразрешими. „В кръг“ е филм за тоталната безизходица. Остава само човешкото.
– В крайна сметка, да правя в момента филми на друга тематика, да се занимавам с романтична комедия, екшън или нещо от този род, ми изглежда малко като „пир по време на чума“. Според мен, тази година на „Златна роза“ имаше доста филми, които се занимават с реалността. Защото, както и да го гледаме, това, което се случва, е потресаващо. И не е въпрос само на някакви субективни оценки, мрачен поглед. Само като погледнеш статистиките: най-бедната държава в Европа, най-нещастната нация, с най-голямото неравенство, съсипано образование – 42% функционално неграмотни от учениците на 15-16 годишна възраст, в първата десетка в света по смъртност, най-ниската продължителност на живота, на 111-то място по свобода на словото…
– И снощи тези расистки изстъпления на стадиона по време на мача България-Англия.
– Това е фашизъм. Той се надига навсякъде около нас. Само че ние се правим, че не го виждаме. Винаги съм се шегувал, че съм имал трудно детство, а то си беше прекрасно – всеки четвъртък майка ми ме водеше на концерт в зала „България“, всяка събота и неделя бях на мач на „Левски“ с баща ми. Преди няколко години се опитах да заведа сина ми Петьо на мач на „Левски“ и не съм повторил, защото около нас бяха само свастики, пречупени кръстове, нацистки жестове… Същите тези хора ги виждаме по улиците, участват в Луков марш, в протести, в контрапротести особено. Много често това се маскира като някаква антикомунистическа фразеология, но по-скоро надниква фашизмът. Тоест, всички тия неща ги има около нас и не трябва да се правим на идиоти. И, според мен, ще сме стигнали най-ниското стъпало, когато ги възприемаме за нормални. Тогава вече връщане назад няма. Скоро успях да изгледам един филм, който навремето ми беше направил много силно впечатление – „Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром. Като го гледаш, доста се замисляш какво се случва днес и какво се надига. И съветвам, който има възможност, да види тоя филм и да се почуди от неговата актуалност.
– Още по време на „Посоки“ каза, че правиш филмите за децата си.
– Да. Мои близки работят в Асоциацията, която се занимава с горещия телефон за деца. Наскоро пред техния офис, където консултират деца, провеждат психотерапия на семейства и т.н., пак същите хора, които снощи ги гледахме, дойдоха с мотори, форсираха ги пред сградата – агресия. Навсякъде около нас. Да, заради децата си ги правя тези филми, защото те живеят тук и сега. И заради себе си, разбира се. Защото всичко това, което виждам, дълбоко ме притеснява. Децата ни заминават по света – кой да учи, кой да работи, защото тук всички знаем образованието ни в какво състояние е. Четох, че сме на първите места по брой на университети. Част от тях, ако си запишеш кучето, и то може да завърши.
– Неслучайно във филма ученолюбиво момченце, шахматистче, е подложено на зверско насилие от страна на такива агресивни младежи.
– О, да! Неслучайно единият от тях имаше свастика и аз съм я виждал – не е измислена. Младежи с бръснати глави и с татуирани върху тях свастики. Виждал съм такива немалко в София.
– Има ли нещо измислено във филма?
– Ако трябва да говорим генерално, той си е художествена измислица, но е стъпил върху десетки реални истории. Наш партньор е Синдикалната федерация на служителите в МВР. И много ми хареса, когато след прожекцията във Варна, на която имаше доста повече хора от обикновено и голяма част от тях бяха полицаи, един от тях дойде, прегърна ме и каза: „Все едно два часа бях на дежурство“. Какво по-хубаво да очаквам…
– Как работехте със Симеон Венциславов по сценария?
– Не е за първи път.
– Да, след „Посоки“ и документалния филм „Ненужен герой“.
– Много добре работим. В стил пинг-понг. В началото правим задължително проучване. Срещи, разговори с таксиметрови шофьори или полицаи. Те ни допуснаха в своя свят, което беше страхотно. И от всичките тези безкрайно много истории обсъждаме и нахвърляме някои неща. Пращаме си ги по мейла. Умуваме. Да не забравяме, че и двата сценария бяха развити в MFI – програма за писане на сценарии на Средиземноморския филмов институт. И имахме много читав скриптдоктор – Никос Панайотопулос. Доста ни помогна. Всяко евро за тази програма си струва.
– А актьорите срещаха ли се с полицаи, защото изглеждат много автентично?
– Да, срещаха се, говореха. То иначе няма как да се получи. Естествено, не сме се возили на патрулки, защото е забранено. Въпреки че една вечер по време на подготовката на снимките ни прибраха в районното, но, слава Богу, нещата се разминаха бързо.
– Някои отбелязват циничния език на екрана.
– Какво, полицаите да говорят като докторанти по философия ли?
– Много си е адекватно говоренето – и на таксиметровите шофьори в „Посоки“, и на полицаите във „В кръг“. Разби ме видът на старческите домове във филма. Ад.
– Това е реалността. Покрай заболяването на баща ми – тежък алцхаймер, ги бях обиколил и накрая реших да взема жена да си го гледа вкъщи. Съвсем наблизо тук, в „Лозенец“, има такъв дом и там видях връзването на хората с марля. И това не е хоспис, а частен дом за хора предимно с алцхаймер. Обикновено децата им са в чужбина и загрижеността им се проявява един път месечно, когато пращат пари за зарязаните си родители. Изобщо, темата какво се случи с нашите майки и бащи е травматично оголена.
– Както говори за родителите ни, така през героя на Павел Поппандов филмът засяга и темата за образованието на нашето поколение и авторитета на учителите.
– Българското образование беше изключително добро и което е най-важното – беше достъпно. Не съм защитник на тоталитаризма, но с всичките й идеологически кусури, тогавашната образователна система позволяваше ромчето от ломското гето да стане най-добрият български кардиохирург. В момента това е невъзможно. Аз като баща на две деца мога спокойно да кажа, че доброто образование у нас е само за тези, които могат да плащат. Същото е и със здравеопазването.
– Но има деца на бедни родители, които заминават в чужбина, самоиздържат се и завършват.
– Така е, само че има и друга страна на медала. Моя позната е професор, преподавател в германски университет от 30 години. И тя ми каза следното: „Преди 25 години, когато в нашия университет идваше български студент, той беше от най-подготвените. В момента е масова практика българският студент за година да установи, че е тотално неконкурентоспособен и по подготовка, и по обща култура, и с подвита опашка да се върне обратно“. Повтарям, не съм защитник на онази система, но през 1989 с другите бивши социалистически страни тръгнахме от еднакви позиции, а сега къде са Унгария, Полша,Чехия, Словакия, дори Румъния, ако щеш, а къде сме ние. Въпросът е какво се случи през тези 30 години, че не заехме адекватното си място. България е европейска държава и нашето място е в Европа. Да, ние сме в ЕС, но не сме си на мястото, ние сме най-бедната държава. Българското общество никога не е било по-разединено. Интересува ме къде сбъркахме. Това е големият въпрос, а не Путин, американци, комунисти, норвежци – все някой друг ни е виновен.
– Това са грешните български избори.
– Да, защото винаги се чака някой вместо нас да свърши работата. Помниш колко спасители избирахме.
– В „Посоки“ ролята на Николай Урумов не беше симпатична, но във „В кръг“ е еманация на гадостта. И пак е резултат от българските избори.
– Имам познат, който се завъртя покрай парламента. И беше шокиран от изключително ниското равнище на депутатите. Като направим сравнение с началото на 90-те, когато всички горяхме на тема политика, какви оратори имаше в парламента, какви хора с интелект, със знания, какви юристи имаше… Един Петър Дертлиев, например…
– А сега е героят на Урумов. С корупцията се занимаваш и в „Съдилището“, и в „Посоки“, но тук, макар често да четем за корумпирани ченгета, тъкмо те са трафиканти на бежанци.
– Преди година и половина заловиха полицаи точно като в ситуацията, която се вижда във филма. Общуването с полицаите ми беше супер интересно и там намерихме наистина адски достойни хора. Но от самото начало ясно им заявихме, че няма да правим рекламен филм за работата им, а ще бъдем обективни. И те приеха тази идея. И самите като част от тази система се опитват да я променят, да върнат достойнството на българския полицай, което не е лесна задача. Работят за малко пари, всички ги мразят, облечени са лошо, в районните управления мебелировката е отпреди 1989 г. Работят при ужасни условия. И, естествено, в тази ситуация някои кривват от пътя, минават от другата страна. Това по някакъв начин е разбираемо.
– В „Посоки“ засне дъщеря си Анна, а сега – Петьо, който играе сина на Асен Блатечки.
– По този начин възстанових семейния мир. И двете роли са малки, но важни. А и са близки до реалния им живот. И бе хубав начин да се подпиша.
– Напоследък работиш с младия оператор Веселин Христов.
– И смятам да продължа.
– Много интересен оператор. Тръпната му визия и динамичната камера допринасят страшно много за въздействието на филма.
– Веско има много хубаво качество – подчинява и себе си, и егото си на филма. Той е от онзи тип оператори, които влизат 100% в характера на филма. Това е висш пилотаж. И е много предан приятел. Изключително съм щастлив, че работим заедно. Всъщност, целият филм е направен с приятели.
– В българското кино е така. Но Скорсезе и Джим Джармуш също работят с приятели.
– Така е. Особено, когато си притиснат леко до стената с малко пари.
– „В кръг“ е нискобюджетен, нали?
– С най-ниската субсидия за игрален филм – 150 хил. лева. Но добре, че получихме тази подкрепа от НФЦ, защото така се свързахме със сърбите и бяхме подкрепени от Евроимаж. И от Beta Cinema дадоха малко и сглобихме бюджета.
– Колко време го снимахте?
– 12 нощи.
– Много интензивно е било.
– Не, общо взето, беше пей, сърце. Изключително приятна атмосфера беше. Но това се получи, защото бяхме доста добре подготвени. Месеци, месеци репетиции. И, както беше и в „Посоки“, заснехме целия филм пробно. Като го гледаш, виждаш къде са проблемите. Затова по време на снимките беше забавно и лежерно. Това спокойствие предоставя възможност на всички от екипа да дадат всичко от себе си.
– Ти си от малкото продуценти в България, завършили продуцентското училище EAVE.
– И Катя Тричкова го завърши.
– С какво ти помогна това образование?
– С всичко. Знанията, които получаваш там, няма откъде да ги намериш. Потапяш се в реалния свят на европейските киноиндустрии. И почваш да играеш на тази игра, ако ти стиска и се отпуснеш.
– Да разбирам ли, че както сте с Катя Тричкова продуценти на филма, когато ти се потопиш в творческия процес, тя се грижи за останалото?
– Точно така е. Продуцентската къща Argo Film си е моя, но Катя е абсолютно равнопоставена – в момент на подготовка заедно мислим нещата. Но когато вляза в репетиции и снимки, я оставям да действа. Защото е пагубно режисьор и продуцент в един човек по време на снимки. Режисьорът трябва да си гледа камерата и да работи с актьорите. Всяко нещо извън това му пречи. И на екрана после се вижда. В нормалния свят това е рядко срещана комбинация, но в малка държава като България нещата се получават – естествено, когато имам до себе си човек като Катя.
– „В кръг” беше много радушно приет във Варна.
– И в Сараево публиката страхотно реагира. Очевидно филмът е зрителски и затова полагаме сериозни усилия да подготвим излизането му на екран. Смятам, че рекламната кампания е много важна част от работата на продуцента по отношение на неговия си филм. Най-важното е той да стигне до публиката. Затова не пестим средства в момента, колкото и да са малко. И пак с помощта на приятели. Например, Yellow такси ни помогнаха за „Посоки“. Сега, без да им плащаме и стотинка, 50 таксита из София тръгват с постери на „В кръг“.
– Филмът излиза на 8 ноември.
– У нас филмите излизат в петък – нямаше как да излезе на 9 ноември. Но пък който иска да го гледа в нощта, когато всичко се случва, може да го гледа в събота.
– Смяташ ли, че ще предизвика необходимия обществен дебат?
– Връщаш ме към любима книга и любим филм – „Полет над кукувиче гнездо“, когато Макмърфи се хвана на бас, че ще вдигне мраморния блок в банята, не успя, но каза „Поне се опитах“. Та и ние така. Поне с филмите, които правя, се опитвам да предизвикам дебат. Дай Боже, да стане.
– Пазиш в тайна последната част на трилогията.
– Не че е тайна, в момента работим много активно, Симеон е отново с наш проект в MFI и отново – в групата на Никос. Все още се лутаме. Не бързаме. Искаме да изпипаме нещата.
– Какво стана с проекта „Македония“ по разказ на Мирослав Пенков, който щяхте да пишете с Димитър Стоянович?
– Стана хубав сценарий, но два пъти художествената комисия към НФЦ не го одобри и оттам насетне времето минава, други неща идват и те владеят като мисъл и емоция. Междувременно изникна идеята за „Посоки“ и тръгнахме след нея. Сценарият си стои. Някой ден може и да види бял свят.
– В момента занимаваш ли се с някаква документална идея?
– Да. Дори оттук отивам да се видя с някои от медицинските сестри, които вече бая време протестират пред Министерството на здравеопазването. В тази система има наистина интересни, драматични неща за кино. А и аз като бивш лекар я познавам по-отвътре и навсякъде ме приемат като колега, който е режисьор. Та засега в тая посока дълбая…
Разговаря Геновева Димитрова
15 октомври 2019 г.
