Пейзаж, предаден чрез портрети. Изгубеният остров на Пловдив, Адата, почти не се вижда на снимките – така, както не се забелязва в града. Съотношението природа-култура се е обърнало; природата е станала петънце на картата, сляпо петно. Мястото, където някога са се събирали семейства за неделен пикник, сега е запуснато, обградено от града, пресечено от автомобилния мост, загубило е цветущия оптимизъм на думата „остров” като синоним на оазис, на спасителна твърдина. В друго настояще Адата би била остров, където природата започва да пренаписва историята за Робинзон, започва отначало.
Адата, адът. За да стигнеш дотук, трябва да слизаш, да се спускаш надолу. В нашето си настояще островът крие лек, но настойчив постапокалиптичен привкус. Завзетите отново от природата територии не се превръщат автоматично в девствен лес. Изпод буйната зеленина би могъл да настъпиш зарязано шише с някакъв препарат или кост от животно. Под моста си беззащитен към политналото отгоре. И макар около теб да клокочи живот, не се чувстваш умиротворен, нито върнат към предчовешката градина на началата; чувстваш страх. И вина.
Изложбата „Терминал” избира да покаже острова през въздействието му върху няколко човешки лица. Ние не можем да знаем какъв е той сам по себе си; разполагаме само със сянката, която хвърля върху нас. Според някои психоаналитични школи, „сянка” се нарича онази страна от собственото ни съзнание, която вечно остава невидима, но и вечна във властта си над нас. Сляпото петно, болното място. Как ни се отразява един свят, в който природата е немощен, без време победен родител? Очакваме ли възмездие – или някак си се надяваме то да ни сполети?
Адата, адът, е пиеса за една райска градина, която никога няма да бъде същата. Защото в нея сме били ние.