Той е „прокълнатото“ дете на 90-те. Още с първата си поява (стихосбирката „Ябълка“, 1999) той успя да взриви с думи задушаващото гнездо под „родната стряха“, да се изтръгне от лицемерните ласки на нашето „отечество любезно“, да излети надалече, за да не се завърне никога.
През годините в странство поетът Николай Атанасов и приятелят Ники за мен се превърнаха в едно същество – нежно, иронично, скандално, безкомпромисно, дръзко, сияйно. От паметта ми постепенно се изличаваха чертите на лицето му, по детски силните му прегръдки, щедрият му смях, който огласяше коридорите на блок 42 Б в Студентски град, и на тяхно място все по-тревожно просветваха прозорците за чат с неизменното му обръщение към мен (наричаше ме Надинчо). През този прозорец в компютъра, голям няколко квадратни сантиметра, преминаха първите варианти на едни от най-мощните антихимни, прозвучавали в съвременната българска литература (впоследствие събрани в „Органични форми“, „Манифестация“, „Евангелие от Евнух“). За Ники поезията беше лична карта и любовно легло, и трибуна, и мегафон, и дансинг. Оттам той разказваше за онова, за което ние, неговите читатели и приятели, все още предпочитаме да мълчим: мрачните садистично-мазохистични и безлюбовни декори на патриархалния „семеен романс“; хомофобията във всичките й явни и скрити форми; смазващите социални табута върху психичните болести, патриархалния кич и агресия в политиката – и всичко това беше във втрещяващо биографичен ключ… Преминал през колайдера на собственото си драстично, разголващо писане, Ники дразнеше и враговете си, и нас, неговите приятели: въртеше се като неизлечим вирус в удобно зациклилите ни системи, крещеше като поп- и глем- и камп-пророк, галеше като невъзможната всеприемаща майка, танцуваше като бляскава кралица.
В един от безкрайните ни разговори през малкия прозорец, в които и най-баналното съобщение от негова страна демонстрираше как личното е политическо/е поетическо, Ники ми написа следното: Наскоро се замислих – аз съм истински пролетариат: турски произход в българско общество, хомосексуален, хронично беден и мизерен представител на най-ниската класа, с мек акцент, заради който не могат да ме вземат на сериозно, извънбрачно дете, психично болен, тотална курва, само СПИН ми липсва […] Готов съм за революция.
Революцията за Ники беше най-вече в отварянето на българския език към бездната от теми, които изброява в това единствено изречение – само по себе си стихотворение… И в даряването на собствената си биография, мечти, тяло, на всеки свой орган, всяка ускорена до експлозия клетка за каузата на немълчанието. Подобно героя от великолепното му стихотворение „Какво означава да простиш“, Николай Атанасов посвети целия си четиридесетгодишен живот на това да отваря заровени кутии и да ни показва как се живее без тях. Искаше от себе си, но и от нас да продължим на светло. Да немълчим. Мисля, че поне последното все още му го дължим.
Довиждане, мили Ники!
Благодаря ти за всичко, което ни изпрати.
Ние тук ще те четем.
Надежда Радулова
P.S. (Оставям прозореца отворен…)
Николай Атанасов, пустиня в гласа
За някои ситуации и хора казваме, че са глас в пустиня. Николай Атанасов заслужава инверсията, че е по-скоро пустиня в гласа. Пустиня, която не може да се изгуби в друга пустиня. Глас, който може да те изгуби в необятността на величието и грандоманията си. Глас, който може да изгуби само себе си, глас, който става пустиня, но само за себе си.
Пределите на пустинята – тоест на поетическата амбиция – имаха значение за Николай. Той изискваше от целокупната българска литература самобичуване и саморазпятие, чиито критерии само миналите през преизподнята на хетеросексизма могат да разберат. Изискваше това и от своите приятели. В това отношение, той беше несправедлив есенциалист и сепаратист. Накрая, всичко кулминира в грях. Всичко, което искаше от своите приятели, той изискваше от неговите читатели и съдници. Николай не беше справедлив глас в пустинята на „хетероризма“ и битовизма на българската литература, от която искаше да ни отърве, но безпрекословно изискваше справедливост. Светът на неговата болка и болковият праг на неговата поезия в резултат бяха едно и също: несправедливостта на опита, катапултирана в безмерното бъдеще, което трябваше да тероризира настоящето с някакво странно програмирано queer/drag щастие.
Болката, която Николай искаше да ни предаде органично, беше почти невъзможна за общуване поетически, но поетическата му смелост беше белязана от лековерното безстрашие да обърне асиметричното в личното, сепаратисткото в артистичен drag&camp. Точно както функционира обожанието към дива кралиците – чрез бърз и безразборен блясък в нощта, който да бъде запомнен с непремерената си безпаметност, – така и неговият финален и евангелистки мироглед за ретрибутивна справедливост изгаряше по пътя си всичко и всеки, който не можеше да обожестви гей правдата, на която Николай се беше подчинил със суеверието на пустинен отец.
Като своеобразен пустинен отец – пустинна майка, би казал той! – и гей евангелист на открития, според него, Дух-Евнух, в последните си дни той се изгуби в пустинята на добрата вест, която искаше да ни съобщи. Но и като пустинен отец на размагьосаното лицемерие – било то богословско, било то поетическо – Николай е и ще си остане дива (и) кралица, която всячески се бореше да предводи и следходи едновременно всички други кралици. Както кралиците на канона на женското писане, чрез който той посвети цялото си творчество на едно систематично обругаване и пресъздаване на поетическия език въобще, така и на „кралиците“ на куиър активизма и борбата за живот в истината на самотъждеството, което правеше поезията му възможна въобще.
Станимир Панайотов
