Среща с Вера Млечевска, Рада Букова и Лазар Лютаков
„Както галерия „Уфици” във Флоренция е на последния етаж на двореца, така и нашият павилион е там. Няма никаква драма” – обяснява мъж на средна възраст на няколко човека, всички те седнали в зала „Академия” на Националната художествена академия. Денят е 30 октомври, а групата очаква да започне срещата с куратора Вера Млечевска и художниците Рада Букова и Лазар Лютаков, автори на проекта „Как живеем” – българското участие на 58-ото Биенале на изкуствата във Венеция.
Техният проект спечели националния конкурс, обявен от Министерството на културата, и все още може да бъде видян – до 24 ноември, в палацо Giustinian Lolin във Венеция.
Към българския павилион имаше немалък медиен интерес, но по думите на Вера Млечевска, той нерядко е просто шум, свързан с рамката на събитието – как се случва и колко струва. Ето защо тя и колегите й приемат поканата на организаторите от Националната художествена галерия да върнат разговора за сегашното българско участие на Биеналето към същността му.
Събирането е по инициатива на катедрата „Психология на изкуството” в Академията. И тримата участници са завършили НХА, но след това поемат по различни пътища – Вера Млечевска специализира в Стокхолм, Рада Букова продължава в Ecole Nationale Supérieure des Beaux-Arts в Париж, а Лазар Лютаков – в Akademie der bildenden Künste във Виена.
„Националната художествена академия обаче е единствената, която предоставя класическо образование”, казва Букова и уверява присъстващите, че е използвала всичко онова, което е научила в НХА – като анализ и начин на изграждане на образи – за да продължи да развива този тип мислене, но с различни изразни средства.
Освен това добавя, че двамата с Лазар Лютаков нямат нужда от много и специални технически средства, защото са свикнали от ранна детска възраст да се фокусират върху елементи, които са рядкост и които да подлагат на задълбочен и концентриран анализ. Така се раждат едни от първите им работи, „предвестници” на сегашното им участие във Венеция, като по време на срещата всеки от двамата художници показаха снимки на три техни произведения от подобен тип.
Рада Букова показа: 1. „Аз и едно германче”, поставяща въпросите кои са хората на снимката, запечатала две малки деца на плажа, реално или измислено е германчето, къде свършва „документът” и къде започна въображението; 2. „Едното и другото”, представляващо топка, която, след като бива хвърлена в пространството, сменя цвета си от създадената инерция. Идеята е, че светът не е създаден на принципа всичко да е фиксирано в една точка, защото, според авторката, ние не можем да разберем случващото се около нас, ако не приемем движението като даденост; 3. „Илюзия”, представляваща ключ от жилищна сграда, придобил съвсем различна роля в показаната работа.
От своя страна, Лазар Лютаков представи: 1. „Голямо „А”, малко „а”- композиция в градска среда (в Пазарджик, където авторът е израснал). Тя представлява огромен мраморен къс, символ на демонстративния лукс, а върху него – традиционния за България чемширен храст, но в случая направен от пластмаса, китайско производство. Въпросите, които поставя композицията, са: как организираме градската си среда и не следваме ли сляпо традицията. 2. „Лампи” – композиция от скулптури с формата на осветителни тела, всяка от които уникална и неповторима. Идеята е, че всеки продукт е създаден от материал и с форма, имащи за цел да заговорят потенциалния купувач на определен език. Ето защо, фокусирайки се върху начина на направа, Лютаков се вглежда в определени социални групи и азбуки. 3. „Връщайки се оттам, накъдето сте тръгнали” е свързана с преживяване на автора във Виетнам от 2006 г., където, след като прекарва два месеца, решава да си купи глинен съд за чай, каквито вижда много продавачи по улиците да използват. Но цената, на която една възрастна жена му го предлага, е нереално висока. Това възмущава Лютаков и той дава израз на своето негодувание. След това учудено отбелязва, че продавачката е натъжена от реакцията му. Изводът от случката е, че стойността на предметите е изключително променливо понятие. Тя зависи от много фактори и особено от очакванията, с които са натоварени предметите, от аурата, която притежават.
Стъпвайки на тези свои по-стари работи, Рада Букова и Лазар Лютаков преминаха към проекта си „Как живеем”, правейки уговорката, че формата е основният език, който владеят.
И в „Как живеем” – проект, в който основно са използвани стъклени чаши, плоскости от фибран (полистирен), витрини от плексиглас, те акцентират върху:
- границата между реално и въображаемо:
– от самото начало в работата като че ли присъства идеята за Венеция, но в действителност това е въображаемо – един от основните използвани материали – полистиренът – е абсолютно чужд на града, където употребата му е забранена;
– начинът, по който стъклените чаши са подредени върху етажерките, следва принципите на създаване на уют в домашна обстановка, но вътрешният глас на наблюдателя казва, че това е плод на въображението и че тези чаши реално не са нищо друго, освен музеен артефакт;
– счупеният плексиглас на витрините като че ли внушава – в свят, в който всички мечтаят за перфектното и идеалното, ние се забавляваме да се фиксираме върху неидеалното, защото то е единственото нещо, най-реалистично за нас.
- направата на предметите:
– възприет е модулен принцип на работа, много типичен за индустрията днес, когато все повече неща се купуват като модули и потребителят сам трябва да ги сглоби от отделните им части;
– чашите са изработени по класическа технология, но от рециклирано стъкло от счупени прозорци, събирани и изкупувани от членовете на едно семейство. Самият процес на рециклиране и претопяване е изключително бърз – една чаша се прави за 20-30 секунди;
– всеки лист полистирен, въпреки че е индустриален продукт, е различен от останалите, макар това да се регистрира след много внимателно вглеждане. Причината за разликите е, че в изработването се съдържа известна доза случайност, свързана с обстоятелството, че технологията на рязане се владее от човешката ръка, която веднъж е малко по-несигурна, друг път – бърза и категорична.
- организацията на пространството:
– благодарение на фибрана цялото пространство, предоставено на българския павилион на таванския етаж, е изключително пълноценно овладяно;
– всяка от по-малките зали е замислена да изглежда по различен начин, с различна логика, но вниманието е концентрирано върху количеството на чашите и паната, върху формата на витрините, защото детайлът е носителят на посланието, а не цялостният аспект на композицията на предметите в пространството;
– в едни зали осветлението е изкуствено; в други – витражно; всичко това създава възможност елементите в работата „да правят акробатики”, да въздействат по различен начин на гледащия само защото са в различно пространство и с различен брой;
– в малките отделни зали художниците следват всеки път нов сценарий, но със същите повтарящи се елементи.
- постоянното движение като даденост:
– изваждането на плоскостите от полистирен (фибран) в друга среда, различна от функционалната, създава нова логика – тази на безкрайното разделяне. Причината е, че всеки лист полистирен позволява да бъде разделен n-брой пъти без никакъв отпадък като хартията, формат от А0 до А6, която винаги може да се сгъне на две, след това на още две и така до безкрай;
– счупеният плексиглас е преаранжиран по такъв начин в пространството – между ефекта и дефекта, че освен двойственост в ситуацията, създава и определен ритъм – определен език – измислен, за да създава красиви изречения, а не просто откъслечни думи;
– плоскостите фибран са обрамчени в pvc-профили, функциониращи като американска рамка за живопис, оцветена в черно, бяло, светлосиво, тъмносиво и кафяво. Тя обаче остава като че ли невидима, тъй като водещият цвят, този на фибрана, е тюркоазният. Всичко това има за цел да създаде една оптическа измама за вибрация, за постоянно нестабилно трептене.
- илюзията:
– материалите, използвани в проекта, са изключително достъпни, но провокират асоциации с идеята за луксозното, скъпото, ексклузивното, здравото и неразрушимото;
– наблюдателят има илюзията, че чашите са изработени от съвършено венецианско стъкло и са еднакви, но всъщност те са от рециклирани счупени прозорци и са различни;
– полистиренът (фибранът) създава илюзия за нов живот, тъй като, когато човек види сграда да се покрива с полистирен, решава, че тя е в процес на укрепване и ремонт – знак за нещо ново и различно;
– полистиренът обещава защита и солидност, докато самият той е много крехък и чуплив материал;
– привидно всичко е еднакво и повтарящо се до безкрай, докато в действителност всеки елемент и всяко по-малко пространство са уникални и различни;
– заради непрекъснатата вибрация в паната, доловима при по-внимателно вглеждане, се създава усещане за изключителна нестабилност, а всъщност модулът е един и същ и се повтаря до безкрайност.
- специфичната аура на предметите:
– витрините, на които са поставени чашите, подчертават тяхната уникалност и позиционираност не някъде в периферията, а в центъра;
– и стъклото, и фибранът са изключително реактивни спрямо светлината – в различните часове на деня ту полистиренът е по-зелен, по-плосък или по-син; ту етажерките се преобразяват и стават по-графични или изчезват напълно.
На последвалите въпроси, поставени от слушателите в залата – дали чашите са метафора, дали поетичността в работата е търсена и дали има някакъв сакрален момент, художниците дадоха следните отговори:
Не, те не търсят метафори, тъй като подобно стилистично средство насочва към определен фокус, затварящ възможностите за други гледни точки. По отношение на поетичността, директно си признаха, че са закрили прозорците, гледащи към Канале гранде, и че съвсем целенасочено са „запушили тази красива гледка”, за да я превърнат в нещо друго. Въпреки това, отчетоха, че поетичността се дължи на целенасочено организираната игра с отраженията в чашите и витрините.
В същото време допуснаха, че ако има някакъв сакрален момент, то той е страничен – ефект рикошет, каквито често се появяват в работите им, без специално да са желани. В конкретния случай обясниха, че усещането за сакралното се дължи на витражния ефект, имайки предвид, че в определени часове на деня през плоскостите от фибран минава светлина и така се създава особена магия, която се улавя и пресътворява тъкмо от непретенциозния и евтин материал на полистирена.
Фибранът се превръща в екран, а предметите заговарят с желание да съблазняват: етажерките ту изчезват, ту стават прозрачни; чашите ту се материализират, ту се стопяват, ту трептят като сини петна. В друг момент тъкмо чашите и етажерките стават централни, сякаш внушавайки колко скъпи и уникални са.
„Това се случва и в нашето съвремие – нещо, което няма стойност, се превръща в стойностно само заради това, че някой му намира видима употреба. Иначе ние произвеждаме огромни количества ненужни неща, затъваме в боклук, докато реално можем да поправим счупеното, а дефектното да превърнем в ефект”, обясниха двамата художници.
Според тях, проблемът на съвремието е, че правим опити да стабилизираме всичко в една единствена форма – супер универсална, фотогенична и преразказвана в един единствен аспект, в една единствена фраза.
А в същото време и цветът на водата във Венеция не е един и същ, и светлината, която влиза през таванските прозорци на палацо Giustinian Lolin, е една през май, а друга – през ноември.
До 24 ноември остават броени дни и ако не вярвате, отидете пак, за да проверите и сравните на място. Може и до Флоренция да отскочите, за да се уверите, че и галерия „Уфици” по-скоро печели, отколкото губи, намирайки се на тавански етаж. И не пропускайте да се загледате – дали и те не са си „запушили някоя красива гледка”… Всъщност, Рада Букова и Лазар Лютаков имат пълното основание да закрият изгледа с полистирен – да отидеш на Венецианското биенале, за да гледаш Канале гранде, означава само едно – ти определено не знаеш как да живееш. Камо ли да поискаш да усетиш сакралното даже и като ефект – рикошет.
