На 31 октомври 2019 ни напусна проф. Лиляна Антова, дългогодишен преподавател в клавирната катедра на Националната Музикална Академия „Панчо Владигеров”, пианистка и публицистка. За нея може да се говори и пише дълго, тъй като тя беше една много колоритна и обаятелна личност. Като преподавател по пиано, вечно изпълнена с енергия, идеи и проекти, вечно ентусиазирана, тя заразяваше своите студенти със силната си любов към изкуството. Контактът с нея винаги беше обогатяващ, тъй като, наред с музиката, тя говореше за литература, поезия и живопис; и винаги от нея можеше да се научи нещо ново и интересно. В този дух тя подготви и възпита многобройни български и чуждестранни студенти, които днес са изявени музиканти, работещи в най-различни краища от света: от Монголия и Филипините, през България и Европа, до Канада и САЩ.
Незабравими ще останат тематичните концерти, която тя организираше с нейните възпитаници, в които музиката бе асоциирана с поезия, изобразително изкуство, дори и кино. Многостранните й интереси обхващаха творци, като Бах, Григ, Бузони, Пипков, Гершуин или Гранадос, но също и Пикасо, френските художници импресионисти, поезията на Уолт Уитман или пък кореспонденцията между Клара Вик и Йоханес Брамс. На нея дължим разпространението в България на някои клавирни пиеси на Шьонберг и Стравински, творци, за които преди няколко десетилетия по нашите географски ширини се говореше „под сурдинка”. На нея дължим и някои първи изпълнения в България на творби от световни класици, като Концерта за пиано и оркестър на Николай Римски-Корсаков. Тя беше и от не многото български музиканти, готова да излезе от „комфорта” на класическия клавирен репертоар, за да изпълнява и разпространява творби от съвременни български композитори. На нея дължим първите изпълнения на някои пиеси както на творци от ранга на Пипков, така и на много композитори от по-късните поколения. Тя знаеше, че това носи рискове – както по отношение на публиката, така и по отношение на репертоара, но поемаше тези рискове, защото считаше, че и с тях се очертава пътят към голямото изкуство и че ако не ги изпълнява, артистът е обречен на конвенционалност и посредственост.
Последните години от живота й бяха белязани от знака на самотата и аскетизма, в който днес живеят мнозина български музиканти. Това е доста показателно за статуса, отреден на хората на изкуството и културата в нашата държава. Но тя винаги посрещаше житейските неволи и нещастия с достойнство и философски оптимизъм, които бяха нейни характерни черти. Последните думи, с които завършва книгата й Острови на музиката, са:
Ако сме добронамерени, ако се обичаме, ако душите ни се изпълват с най-чистия химн на Природата, а това е доминиращият консонантен акорд на една импозантна симфония, то тогава животът ни би бил прекрасен!”
Поклон пред светлата й памет !
Аршалуиз Нерсесян
(пианистка, преподавател в Кралската Музикална Консерватория в Торонто, Канада)
Ясен Воденичаров
(композитор, преподавател в Консерваторията „Жак Ибер” в Париж, Франция)
