Най-любимият в България – актьор, преподавател и човек – вече го няма.
От малък е в киното („Следите остават”, 1956, реж. Петър Василев,). Като младеж се снима в „Инспекторът и нощта” (1963, реж. Рангел Вълчанов) в ролята на епизодичния красавец Том. По-късно става и актьор. Не просто актьор, а звезда – на няколко поколения. Всенародна слава придобива с бате Серго/майор Деянов от сериала „На всеки километър” на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев от края на 60-те и началото на 70-те. И така продължава години наред с десетки нестандартни мъже, превърнали го в уникално за нашите измерения филмово обаяние. Обсебва екрана до степен, че бихме могли да проследим не само актьорските му превъплъщения, но и телесните му изменения. И да се предадем пред челиченото му очарование, за което няма нито килограми, нито възраст, нито партия. Той се разхождаше из славата с хашлашката безцеремонност на родения да изненадва: колеги, зрители, режисьори, политици…
С високата осанка на Стефан Данаилов и с хубостта му на възторжен съблазнител публиката свързва герои от всякакви епохи с разни характери и съдби. От самоотвержения преносвач на руски революционни идеи Иван Загубански в „Първият куриер“ (1968, реж. Владимир Янчев) до самонадеяния соцплейбой Сашо в „Този истински мъж“ (1974, реж. Александър Обрешков); от непоколебимия в романтичната си устременост терорист в „Черните ангели“ (1969, реж. Въло Радев) до нелепия ревнивец в „От нищо нещо“ (1979, реж. Никола Рударов); от младия и объркан Светослав Тертер в „Князът“ (1970, реж. Петър Василев) до остаряващия авторитарен Борис І в едноименния филм (1985, реж. Борислав Шаралиев); от предания младеж в „Обич“ (1972, реж. Людмил Стайков) до вулгарния режисьор в „Искам Америка“ (1992, реж. Киран Коларов), от прегърбения професор като паметник на любовта в „След края на света“ (1998, реж. Иван Ничев) до грохналия самотен мъж, окрилен от присъствието на млади съседи в късометражния филм „Правила” (2017, реж. Ясен Генадиев).
Сред най-любимите ми негови екранни роли са съзидателният благородник Костадин Джупунов от „Иван Кондарев” (1974, реж. Никола Корабов), неустоимият инструктор по шофиране Яким Донев от „Дами канят” (1980, реж. Иван Андонов), неистовият капитан Васил Алтънов от „24 часа дъжд” (1982, реж. Владислав Икономов). Стефан Данаилов е известен и в Италия – от тв-сериалите „Октопод” и „Дело по съвест”… Преди години го видяхме и в българските „Стъклен дом” и „Фамилията”.
Освен в киното, Стефан Данаилов е и десетки години на сцената – на Театъра на Армията и на Народния театър „Иван Вазов”. Вградил е необикновената си харизма в какви ли не превъплъщения, но за мен най-великите му са Алесандро Медичи в „Лоренцачо” на Маргарита Младенова от началото на 90-те, Хари Кетъри в „Човекът, който прави дъжд” или Дулитъл в „Пигмалион” на Леон Даниел в края на 90-те… Мощен е и като телевизионния Харолд от „Харолд и Мод” в постановката на Хачо Бояджиев (1986).
Влязъл в парламента от лявата страна на политиката, Стефан Данаилов беше до края там. Беше и министър на културата. Сред многото му превъплъщения се откроява и неговото митично преподаване, ненаситната любов между Мастер и „мастерчета”, както професорът нарече студентите си на 9 декември 2017 г. в препълнения за юбилея му Народен театър.
И още – Стефан Данаилов беше невероятен човек – добър, щедър, витален. Дори дългото боледуване не прекърши чувството му за хумор.
А сега го няма. Остават ролите му, които БНТ1 щедро показа в деня на кончината му и след това.
Безсмъртен си, Ламбо!
Геновева Димитрова
Със Стефан Данаилов споделихме като партньори и творчески съратници звездния спектакъл на Театър „Българска армия“ „Щастливеца иде“…
Щастлив съм, че два пъти през годините го предложих за наградата „Аскеер“, присъждана от творческия състав на ТБА, и двата пъти споровете между колегите от комисията секнаха. За ролята му на Княз Медичи в „Лоренцачо“ на Народния театър през политически бурната и безпощадна към дейците на културата и изкуството 1992 г. И за цялостен принос в развитието на българския театър през 2015 г., когато Стефан Данаилов заблестя в съзвездието на други удостоени с „Аскеер“ низвергвани рицари на духовността – редом с Йордан Радичков, Валери Петров, Леон Даниел, Вили Цанков…
Това са нашите паметни знаци към нетленността.
Дълбок поклон пред светлата ти памет за стореното от теб в духовното възмогване на българите, Ламбо!
Милен Миланов
Актьор, съучредител и дългогодишен председател на Фондация „А`Аскеер“
