„Философът Цветан Тодоров е добре познат у нас благодарение на преводача му Стоян Атанасов, превел почти всички негови книги. Но Тодоров е четен и коментиран „на парче“. Това, което ни се иска, е да хвърлим обобщаващ поглед върху наследството му.” Така Ивайло Знеполски обясни целите на международната конференция „Цветан Тодоров: от кое място говори l’homme dépaysé?“, провела се на 27 и 28 ноември в Софийския университет.
Конференцията бе 23-ото издание на Научния форум „Софийски диалози“, организиран от Дом на науките за човека и обществото под научното ръководство на Ивайло Знеполски и Александър Кьосев, с подкрепата на фонд „Научни изследвания“ при Философския факултет на СУ и Френския институт в България.
В нея взеха участие изследователи от Франция, Италия, Белгия, Великобритания и България, като специален гост бе френският философ Люк Фери, получил титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет ден преди конференцията.
„Не познавам друг европейски мислител, който два пъти да е бил на върха на научната мода и два пъти на момента да се е отказал от нея“ – започна Александър Кьосев. Той уточни, че в началото на 80-е години Тодоров два пъти е канен в престижни американски университети да чете лекции, но домакините му са смаяни – той, известният структуралист, чете за завладяването на Америка. В същото време, американските студенти като реки се стичат на лекциите му. Това е началото на така нареченото „обръщане към постколониалната критика“. Но вместо Тодоров да остане в този канон, той постъпва по същия начин, по който и когато е в епицентъра на френския структурализъм. Избира свой собствен път.
А какъв е той, може да се разбере от книгата „Дълг и наслада“ – единствената биографична книга на Цветан Тодоров, резултат на 25 часа интервюта с журналистката Катрин Портвен, която бе на конференцията и говори за портретираните от философа герои. Онова, което най-вече го интересува от живота им, е преодоляването на личностните им катаклизми. Както се разбра от доклада на Люк Фери, Тодоров, също като него, е смятал идеята за щастието за абсурдна. Иначе и двамата философи са на едно мнение за четирите критерия за добър живот, първите от които са извлечени от Омировата „Одисея“: 1. Да си преодолял страховете си от смъртта (Калипсо обещава на Одисей безсмъртие и вечна младост, ако остане при нея и не се върне при Пенелопа, но той отказва); 2. Да живееш в сегашния момент (когато Одисей най-накрая се завръща при Пенелопа, има усещането, че божествата са разтегнали времето); 3. Да си дадеш сметка, че си частица от вечността, живеейки в хармония със себе си и вселената. 4. Да мислиш какъв свят ще оставиш на децата – не на своите собствени, а на човечеството като цяло. Последният критерий е свързан с хуманизма.
По отношение на идеологията на хуманизма при Цветан Тодоров, Ивайло Знеполски посочи, че той следва разбирането на Русо, че човекът по природа е добър. Тодоров демонстрира тази своя убеденост в книгата „На предела”, пишейки за концлагерите като за лабораторна ситуация – място, където голяма част от лагеристите проявяват морални добродетели. За Тодоров в лагера няма два вида човеци – едните морални, а другите – не; просто всеки е ту единият, ту другият – и това се дължи на свободната воля. Оттук и резервите на Тодоров към тезата за абсолютното зло и противопоставянето му на понятието „баналност на доброто”. А по отношение на надзирателите, Тодоров смята, че те не са лишени от морал, а просто следват друг морал.
В този контекст, философът Боян Манчев говори за големия въпрос на Тодоров – как да се разграничи „добрият от лошия хуманизъм”. Според него, това може да се направи благодарение на идеята за регулативната роля на разума и на наложителното обвързване на Тодоров с Кант и Сартр. Оттук Манчев защити тезата, че отстояването на хуманизма означава неговата радикализация. Но радикализация не като екстремизъм, а като завръщане към корените на човека – когато е имал потенциала да създаде философски идеи за собственото си съществуване, достигайки до идеята за достоен живот, но не като привилегия и догма, а като възможност.
А че Тодоров се съпротивлява на догматизма, е видно от неговите портретни очерци. За тях говори преводачът му Стоян Атанасов, давайки примери с „Непокорни” и „Триумфът на твореца”. С изключение на очерка за Сталин, написан по материали от „Дневника” на Георги Димитров, всички портрети свидетелстват за засилен афинитет между Тодоров и героите му. Но ако търсим автобиографичното в писането му за другите, то, според Атанасов, трябва да прочетем заключителните думи в очерка за Реймон Арон – откровение за изследователския метод и за моралния код на Тодоров: „Реймон Арон – вместо да пали сърцата – е искал да просветлява умовете. Просветлението, което носим, прилича по-скоро на трептящия пламък на свещта, която постоянно палим, а не толкова на светкавицата“, обобщи Атанасов.
От своя страна, социологът Боян Знеполски коментира, че в последните произведения, като „Непокорните“, например, където Тодоров изгражда портретите на Нелсън Мандела, Александър Солженицин, Борис Пастернак, Едуард Сноудън и т.н., той прилага теоретичната си схема, основна за хуманизма – аз-ти-те, но допуска асиметрия. А именно: макар и да разпознава в тези биографии собствените си ценности, Тодоров едва ли би видял в тях личния си път, „тъй като има разлика между изгубеното и отхвърленото „ние” по силата на собствен избор или на обстоятелствата, и преодоляването и надмогването на „ние” в процеса на социалната съпротива“, отбеляза Знеполски.
А културологът Александър Кьосев, който анализира мястото, от което Цветан Тодоров говори като учен, мислител и моралист, поясни, че то е биографично, но тъй като философът осъзнава ограниченията му, го превръща в място, от което всеки би говорил. В последна сметка, всички опити за универсализация остават частични, неуниверсални, пълни с досадни локални предразсъдъци, говорещи от конкретни, ограничени места. И въпреки това, има нещо морално съблазнително в опита на Тодоров да разшири собствения си опит чрез изследване. Биографично мотивираните му изследвания приличат на опит да изкачи връх, откъдето хоризонтът не изчезва, а се ширват все нови гледки. Същественото е, че мястото не остава статично и ако изследването е истинско – рисково интелектуално приключение, то неизбежно става част от биографията. Това, по думите на Кьосев, прилича на кръг: ученият разсъждава върху морални проблеми, за да може моралистът в него да му напомни, че няма хуманитарно изследване, което да не е сломено в лична страст. От своя страна, ученият напомня на моралиста, че ценностите никога не са догми и всяка ценност подлежи на изследване в името на моралния императив и истината.
„Може би този парадоксален кръг, който не е порочен, е вариант на херменевтичния кръг. И в него се състои заветът на Тодоров към хуманитаристиката. Дали тя го е последвала или не, е друг въпрос“ – обобщи Кьосев и остави чакащите отговор с надежда за следваща конференция.
