На 28 декември т.г. от 20:00 ч. в Градски дом на културата „Борис Христов“ в Пловдив, заедно с оркестъра на Опера Пловдив и музикантите, които я придружават в световно й турне, световноизвестната джаз певица Стейси Кент ще изпълни специална програма, която включва и песни от последния й албум I Know I Dream: Orchestral Sessions (2017 г.) Организатор на събитието е Държавна опера Пловдив, със съдействието на Plovdiv Jazz Fest.
Стейси Кент е част от музикалната сцена над 20 години и има повече от 2 милиона продадени албума. Концертирала е в над 50 държави. Тя печели множество награди, включително Джаз вокалист на годината през 2001 от Джаз наградите на BBC.
Разговор със Стейси Кент
– По образование сте литератор. С какво дипломата по сравнително литературознание споява вашите музикални вкусове и ориентации?
– Има пряка връзка между моята университетска специалност и онова, което правя в пеенето – и тя е в нестихващата, съкровена любов към думите и историите. Продължавам да изпитвам радост, когато открия колко свързани сме всички ние, независимо откъде идват историите ни. Човешката природа ме запленява – затова бях привлечена към литературата, затова съм привлечена към песента. Връзката тук е на всички нива. И не са само историите – понякога в дадена песен може да ме помами самото звучене на думите. Думите са прекрасни, когато зазвънят във въздуха. Такива неща си мисля, когато мисля за някой поет (или разговарям със свои приятели-поети). Човек може да чете поезията сам за себе си, но аз искам да я чуя прочетена на глас, да чуя как думите плуват във въздуха, как бавно отзвучават, да усетя сладостта на звука. Преди да стана певица, често четях на глас – било с родителите си, било със съпруга си. Тази традиция винаги ме е съпътствала, тя тръгва от домашния ми свят и стига до сцената. Вдъхновява ме поезията в звученето на всяка дума, вдъхновява ме начинът, по който можем да пуснем тази дума да се рее на свобода отвъд границите на ума и тялото. Да не забравяме и радостта от споделянето на истории. Всички правим това. Когато попаднем на нещо, което истински ни харесва, искаме да го споделим.
Говоря за значимостта на текста, но това не значи, че ритъмът, мелодията и хармонията не са също толкова важни – разбира се, всички елементи на песента са важни. Но трябва да се влюбя в текста. Едно от удоволствията в този жанр е колко личен може да бъде подходът ти; за мен текстът е в центъра, за някой друг това може да бъде ритъмът, тактът. Сещам се за певици като Анита О-Дей, гледам записите й и я виждам как стои близо до барабаниста, как се вълнува от пулса на музиката. Никога не съм разговаряла с нея, така че само предполагам, но ако я попитате, сигурно ще ви каже, че за нея приоритет е по-скоро ритъмът, отколкото историята.
– Пеете на английски, френски и португалски. Какво специфично у вас изразява всеки един от тези езици?
– Радвам се, че ме питате това, защото всеки от тези езици носи нещо различно. Всички с повече от един език знаем, че макар личността и чувствителността ни да си остава същата, все пак е неизбежно да произнесеш думите по различен начин в съответствие с физическото изговаряне на звуците в устата и гърлото. На френски аз съм същият човек и все пак, когато изпявам думите, мускулатурата е различна и това се отразява (макар и дискретно) на отношението, което се създава. Във френския се използват повече мускулите в предната част на устната кухина; така артикулацията влияе и на начина, по който се чувствам. Нямаше да знам това, ако не говорех чужди езици; но аз ги говоря и те биха ми липсвали ужасно, ако трябваше да пея само на един от тях. Имам нужда от всички, защото те ми разкриват различни аспекти от самата мен. Очевидно е, че обичам да разказвам историите си някак интимно и това се усеща независимо от езика, от размера на залата или географските координати. В сърцевината на всичко, което правя, е самият акт на общуването – и се стремя да предам това независимо от езика.
– Какво у вас промени работата ви с Казуо Ишигуро? И какво смятате, че вие променихте у него?
– Дълго е за разказване. Това беше една неочаквана повратна точка в работата ми и, да, тя донесе огромни промени. Запознах се с Ишигуро случайно. Не се познавахме, но в една игра по радио БиБиСи той избра моя песен сред тези, които би взел със себе си на самотен остров до края на живота си. После аз видях в новините, че е фен на работата ми и бях на седмото небе, защото отдавна бях почитателка на неговата. По онова време (2001 г.) вече бях прочела три негови романа. Но когато след време се срещнахме, не ставаше въпрос само за удоволствието от творчеството на другия, а и за споделено разбиране, за споделена визия, която направи музикалното ни сътрудничество толкова осъществимо. Нямахме намерение да пишем музика заедно – по онова време бяхме само приятели, но той ми казваше неща, които ми звучаха много смислено, разбираше къде стоя като певица, като интерпретаторка на истории. Виждаше моята героиня като своя пътешественичка, която се рее из света, без да принадлежи никъде, разговаря със себе си, опитва се да си изясни нещата. Казах му, че неговите творби, дори когато са най-болезнени и тъжни, винаги са ми оставяли едно малко прозорче надежда. Казахме си още много неща, разбира се, но тези две теми положиха основите на нашето сътрудничество. И така, той и Джим Томлинсън (мой съпруг и композитор на тези песни) започнаха да създават точно тези светове за мен. Те често бяха изповедни – една жена говори на себе си и на един любим, който вече не е там. И още нещо беше различно за мен. Помолих ги да композират дифузно – с други думи, изоставихме традиционната песенна форма, състояща се от 32 петолиния вокал, 32 петолиния инструментал, връщаме се към песента за още 32 петолиния и така нататък. Чувствах се затворена в тази форма и това ме тревожеше. Разбира се, тази форма също ми върши работа, аз продължавам да я ползвам и сега, но копнеех за нещо повече. Исках широкомащабна история и те ми дадоха точно това. Песните на Томлинсън и Ишигуро ми дадоха на сцената свободата да променя скоростта на живото изпълнение и атмосферата. Това беше много важен елемент за мен, той ми даде възможността да разширя преживяването на живото пеене, да променя наситеността на чувството. Толкова съм благодарна, че срещнахме Ишигуро, а това, че се получи случайно, прави нещата още по-прекрасни. Непрекъснато ми напомня, че животът е пълен с всевъзможни неочаквани случки, които чакат зад ъгъла – никога не знаем кога ще срещнем човек, който ще промени живота ни.
А дали е променило нещо и в него – това е въпрос за самия Ишигуро. Но мисля, че на него му хареса моментът на съвместност, който иначе не му е присъщ, защото писателството е занимание за сам човек. И на тримата ни беше толкова приятно да работим заедно! Седяхме и разговаряхме за музика, за идеи, за живота и всичко останало; и изведнъж най-естествено ни хрумваше следващата песен. Обожавам това. А то продължава и до ден днешен…
– Как се живее в едно музикантско семейство? Могат ли да бъдат отделени личния от професионалния живот с Джим Томлинсън?
– Не, определено не могат да бъдат разграничени и така ни харесва. Да, спираме да пътуваме от време навреме и имаме домашен живот, но, въпреки това, музиката прониква във всеки аспект от него, дори извън турнетата. Например, когато се събудим, отидем в кухнята за кафе и пр., а китарата и флейтата са там и някой от нас ги взема, обсъждаме песен, идея, аранжимент, свирим малко боса-нова. Или пък отиваме на разходка из Скалистите планини и докато вървим, неизбежно стигаме до разговор за идеи. Всъщност, най-добрите от тях ни хрумват именно в такива ситуации. И двамата се вдъхновяваме от майката Природа и затова е съвсем естествено разговорът да се случи навън, или по-скоро вътре в природата. Виждала съм много снимки на Жобим, който се разхожда из ботаническата градина в Рио точно под дома си, и мога да си представя колко е размишлявал и композирал там, преди да се прибере при пианото си. За нас пък е това – вървим и разговаряме…
– По какво разпознавате джаза? Има ли той национална специфика?
– Трудно е да се опише джазът, толкова история се е изляла в неговото създаване и пресъздаване до ден днешен. Можем да говорим за ритъма, за хармонията, за онова, което го различава от другите жанрове, но това е толкова обширна тема, твърде голяма за този кратък разговор, затова ще избера само един аспект. За мен джазът е готовността да оставя музиката и музикантите ми да ме отведат на места, където иначе не бих стигнала. Аз, например, работя с различни пианисти и всеки от тях има своя собствена история, свой характер и свои идеи. За мен е вълнуващо да чуя различните начини, по които ще интерпретират една и съща песен. Хармонията и мелодията са същите, но въпреки това, всеки създава различно настроение и вселена. А когато пея с тях, аз естествено изпълнявам същите текстове и мелодии към конкретната песен и макар промените да са дискретни, нещо мъничко може да обърне напълно начина, по който се чувствам. Обичам този аспект от работата ни в джаза. Нищо от това не е насилено, аз съм изпълнителка на песни, разказвачка, тъй че за мен импровизацията не е толкова ключова. Не полагам специални старания да правя нещата различни. И все пак, всеки път, когато пея, дори песента да е същата, непрекъснато се случват микроскопични промени и открития. Всичко, което правим, дори да повтаряме едни и същи неща, има за цел да откриваш, да проникнеш до сърцевината и да видиш какво още се крие там. Дори да вървиш по една и съща пътека, можеш да откриеш нещо ново, да се движиш по траектория, която си изминавал безброй пъти и пак да видиш конкретно клонче, което си подминавал десетки пъти, без да го забележиш. Може някоя сянка около дървото внезапно да го е накарала да изпъкне. И тогава се чудим как сме го пропуснали. И след като веднъж сме му обърнали внимание, след като сме усетили очертанията му, вече е невъзможно да не го видим, то става част от пейзажа и остава с нас завинаги. Що се отнася до националните специфики, естествено е да ги има, но в наши дни те са все по-размити, защото пътуваме толкова лесно, слушаме музика от различни места, към които не сме имали достъп в ранните години на тази музика. Аз, например, съм израсла с повече музика от Бразилия, отколкото от собствената си страна. Неизбежно е влиянието на Жоао Жилберто, Том Жобим, Еду Лобо и пр. да ми се отрази повече от тенденциите в моята родина. Така че, ние отговаряме на този въпрос различно от хората, живели поколение преди нас.
– Какво предизвиква у вас най-голяма естетическа радост?
– Най-много ме вдъхновява светът на природата. Живеем в Скалистите планини и няма ден, в който да не съм абсолютно омаяна от тяхното великолепие. Не е само визуално, изпитвам радост от звуците на този свят: да вървиш и да чуваш земята под краката си, шума на дърветата през различните сезони, покоя преди изгрев слънце (често ходим в планината призори, за да хванем този момент), совите пред прозореца на спалнята ни нощем. Сред природата се чувствам у дома си. Но, разбира се, когато съм на пътя, аз съм заобиколена от музика. Там с хармония ни изпълват звуците на оркестъра. Няма нищо по-въодушевяващо. Точно това ще имаме шанса да правим в България! Ние петимата ще дойдем и ще се присъединим към вашия оркестър в Пловдив. Ще бъде прекрасна вечер.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превод от английски Зорница Христова
9 декември 2019
