Предколеден разговор с писателката Мая Дългъчева по повод на „Томте Туметот” от Астрид Линдгрен („Пан”, 2019)
– През 1960 г. Астрид Линдгрен е поканена да пренапише в проза поемата „Томте Туметот“ от шведския литературен класик и професор по история на културата в Стокхолмския университет Виктор Рюдберг (1828-1895). Какво сближава двамата прочути автори? За Рюдберг четем, че е защитник на свободата и борец срещу сляпата вяра в авторитетите…
– Не познавам в дълбочина биографията на Рюдберг, но може би именно свободолюбието и непризнаването на авторитетите е общото между двамата. Астрид Линдгрен изразява чрез целия си живот своята непокорна същност – разбива клишетата както в книгите, така и в личния си път. И го прави някак ненатрапчиво, без да е типичната бунтарка или боркиня за права и свободи, развяла каузата да променя света. Тя просто следва сърцето и съвестта си – дори когато посоката, която те й сочат, е непосилна или съвсем противоположна на потока на движение и правилата на обществото.
– Защо едва сега Томте Туметот влиза в компанията на Пипи, Карлсон и Емил у нас? За българските читатели/ слушатели Вие предпочетохте да преведете „Томте Туметот“ в стихове. На какво се основава този избор?
– Не бих могла да твърдя какви са причините на издателите. Според мен „Томте Туметот“ е много различен – това не е историята, която биха очаквали читателите на Астрид Линдгрен. В тази книжка няма смешни персонажи с перка на гърба, няма разбойнички, няма дори случка, която да задвижи някакво действие. Томте Туметот всъщност е образ, зает от скандинавските легенди за тролове и домашни духове, които се грижат за спокойствието в човешките къщи. Това прави и той – наглежда фермата в мразовитите зимни нощи. На пръв поглед – нищо интересно, нищо, което да привлече сетивата, привикнали към действие, хумор, препятствия, неочаквани обрати. Още повече пък за българските деца, за които нито скандинавските легенди са родно фолклорно наследство, нито познават усамотените ферми в планината, около които няма жива душа, нито пък дългите зими в северните страни, които започват през октомври и свършват със сняг през май понякога. Ако човек не е живял това – здрач месеци наред, когато се налага да светнеш лампата в три следобед; сняг, захлупил прозорците и вратата – тогава е много трудно да се свържеш с историята и да почувстваш в пълнота значението на някой, който идва да нагледа дали бумти печката и да ти пошушне „Свършва студът, пролетта наближава!“.
Относно превода – дълго се колебах дали да го предложа в проза или в рими. Бях научила предисторията и знаех, че Виктор Рюдберг представя Томте за пръв път в стихотворна форма. Направих и двата варианта за себе си и си ги четях на глас, за да усетя енергията им. Текстът всъщност е прост и изчистен, донякъде монотонен, в думите сложност няма. Има обаче един особен въздух между редовете – сякаш някой ти разказва прастара история с полушепот. Има полюшване в скут, напевност, на места в прозаичния текст се появяват вътрешни рими. Предполагам, само майстори като Астрид Линдгрен могат да постигнат това звучене. Избрах стихотворната форма, за да опитам да съхраня и пренеса тази вътрешна мелодия, този пулс на приказката. А и като малък реверанс към нейния първи създател Виктор Рюдберг.
– Как си обяснявате изключителния успех на историята за добрия домашен дух Томте в Германия, където живеете сега?
– Ще отговоря с думите, с които ми отговори на същия въпрос една германка: „Ами тази приказка просто тупка, както тупка сърцето.“ Томте Туметот е визуализираното чувство за защитеност и сигурност, което е базова човешка потребност. Силата на тази история е именно в това – тя идва да те прегърне преди сън, да успокои дишането ти, да ти припомни, че някой се грижи всичко да е наред. Децата (а и детето, което живее у всеки възрастен, мисля) се нуждаят от закрила, от вяра, че все някога слънцето ще изгрее. Независимо дали това ще е мама, Бог или Томте – хубаво е да знаеш, че някой го е грижа за теб – някой, който бди над съня и живота ти.
– На какви немски възпитателни възгледи съответства творчеството на Астрид Линдгрен?
– Бих казала, че по-скоро възпитателните възгледи с времето са започнали да съответстват на нейните идеи. В това е и невидимата, но мощна сила на литературата.
Към днешна дата предишното авторитарно възпитание (познато и у нас) вече не съществува в Германия. От най-ранна възраст се отделя внимание на потребностите, чувствата и социалните компетенции на децата, на тяхната емоционална интелигентност. В детските градини например има два задължителни въпросника, които се попълват най-малко веднъж годишно. Единият е за езиково, другият – за социално-емоционално развитие. Във втория има въпроси като „В състояние ли е да определя собствените си граници и да казва „Не!“, „Осмелява ли се да противоречи на възрастните, за да отстоява собственото си мнение?“ Не само никой няма да накаже дете заради това, напротив – тези умения се толерират и ако липсват, възпитателите изготвят специална програма за индивидуална работа, за да ги изградят.
Сравняването и състезателният елемент са напълно отречени като методи за насърчаване – всяко дете е приемано като уникално, единствено по рода си и поради това ценно точно такова, каквото е. Никой не очаква от теб да си добър във всичко. Никой не те гледа накриво, ако допускаш грешки. Напротив, фокусират се в силните ти страни и ти помагат – нарича се „Ресурс-ориентирано възпитание“. Тоест, залага се на ресурсите за развитие, които имаш, вместо да се изтъкват пропуските. Не съм си давала сметка преди, че критиката или нейната липса са от такова значение, но съм виждала с очите си как въздействат. Едно критикувано дете е като попарено от слана и няма самочувствие дори да опита нещо после – от страх, че ще попадне под обстрела на присмеха и неодобрението. Докато дете, на което е повтаряно, че се справя добре и грешките му не са никакви грешки, ами нормален учебен процес, се движи свободно и любопитно нататък. Често можеш да чуеш някой възрастен да казва „Не се притеснявай, грешки не съществуват, всичко е опит. Просто опитай още веднъж.“ Друго, заложено в програмите на министерството, е т.н. Partizipation – ранното упражняване на правото на избор. Веднъж седмично се прави Детски парламент, в който децата сами обсъждат и гласуват основни точки от седмичния график. Освен това ежедневно са поставени в ситуация да избират – от това дали искат синя или зелена хартия в час по изкуство до това дали искат в момента да се изкажат по поставен въпрос или не. Децата научават, че имат право на глас, но съответно имат и задължението да носят последствията от своя избор. Научават, че свободата също има граници, очертани от идеята за доброто на общността.
Всичко изброено е част от антиавторитарните идеи на Астрид Линдгрен, въплътени в нейните книги, както и в нейната открита позиция и прочутата й реч във Франкфурт, заради която в Швеция е приет Закон за забрана на физически наказания върху децата. Онова, което по нейно време е било немислимо и скандално, днес е реалност.
– Как оценявате коледната традиция в българската литература за деца?
– При условие, че празнуването на Коледа не е особено дълга традиция у нас, не зная дали можем да говорим за коледна традиция в българската литература за деца. Ако е започнала с творбите на Вазов, Разцветников, Багряна, Стоян Дринов и пр., тя е била прекъсната. По простата причина, че Коледа като празник и смисъл беше изтрит за много дълго време през годините на комунизма. По мои спомени в университета имахме предмет „Научен атеизъм“, край църквите бродеха патрулки да записват кой влиза, 25 декември си беше учебен ден, а на 31 декември посрещахме Новата година с Дядо Мраз и Снежанка. Тогава се слагаха и подаръците под елхата, и трапезите. В книжките и песните за деца от онзи период няма нито Дядо Коледа, нито пък намек за това, че е християнски празник.
В Германия тази традиция не е била прекъсвана и по празниците се появяват много книжки за раждането на Спасителя (една от тях с прекрасните илюстрации на Тоня Горанова). Тези книжки се опират на библейската история, но не бих ги нарекла религиозни. Напротив, възхитена съм от умението да заговарят по съвсем достъпен начин децата, акцентирайки върху основните човешки ценности. В тези книжки няма тумба-лумба, веселби и джудженца със звънченца – те разказват на тих език за онази свята нощ, в която Йосиф и Мария очакват появата на бебето Исус. Години наред наблюдавам как децата се смълчават, притаяват дъх и слушат, изпълнени с някаква (необяснима чрез логиката) трогателна почит. На всяка друга приказка все някой шуми или се плези, или блъска съседчето си, но на тази – не. Намирам, че това преживяване е много ценно за тях – „преживяването на тишина и святост“, както го наричам в себе си.
В България сме малко объркани сякаш – макар да си честитим Рождество, Коледа масово се свързва не толкова с раждането на Христос, колкото със заместника на Дядо Мраз – Дядо Коледа, който носи подаръци и изглежда като слязъл от бус на Кока-Кола. Да, имаме книжки, за нашите традиции и обичаи, за коледарите, сурвакарите, книжки, пълни с всякакви весели и интересни истории, но историята за появата на Божия син липсва. Аз поне не съм я срещала. Не съм сигурна дали голяма част от децата знаят какво всъщност празнуваме на Коледа. А това е най-големият християнски празник и най-великата приказка на всички времена – приказката за любовта, саможертвата, прошката и спасението. Иска ми се да я има. Заради преживяването на тишина и святост, което ни е така необходимо.
– Вие самата бяхте номинирана за Мемориалната награда „Астрид Линдгрен“. Какво изпитахте, когато посетихте Вимербю – мястото, където родена и израснала тя? Каква е следата й в собственото Ви творчество.
– Бях във Вимербю през 2016, преди изобщо да подозирам, че някога ще бъда номинирана за тази награда. Подарих си това пътешествие за рождения ден. Влязох в музея с трепет, след като бях посетила музея й в Стокхолм и два пъти се возих на влакчето, което пътува през сцени от нейните книги. Вимербю е обикновено провинциално градче, което с нищо не подсказва раждането на личност като Астрид Линдгрен. Онова, с което музеят там ме развълнува, е обичта. Експозициите не ти крещят: „Гледай, това е Астрид Линдгрен, нашата национална гордост!“ Напротив, показват я от всички възможни гледни точки – чрез семейни снимки, чрез запазени издания през годините, старата й пишеща машина и първия ръкопис на Пипи, надписан на ръка за дъщеря й, пресъздадени сцени от книги, филми, зайчетата и рогатия петел в градината с нацъфтели ябълкови дървета, къщата й – типичната шведска червена къща с веранда, сякаш си влязъл в илюстрацията на Вила Вилекула. Този музей крачка след крачка те запознава с нея, представя ти я и мащабно, но и някак интимно, свойски: „Ето, това е тя, нашата Астрид“. Прави я близка, дава ти вярата, че ами да, възможно е – откъдето и да си тръгнал, през каквото и да си минал, „да се превърнеш в Астрид“ (цитирам заглавието на биографичния филм). Изпитвах дълбоко вълнение през цялото време – сякаш я бях срещнала, сякаш някакъв прозорец във времето се бе отворил. А каква е следата й? Не знам, твърде респектирана съм, за да предполагам такава следа. Може би това, че няма табута в темите на книгите ми.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Основна част от творчеството на Мая Дългъчева е насочено към децата – приказки, стихотворения, гатанки, песни, мюзикли, куклени спектакли. Творби на Мая Дългъчева са преведени на английски, руски, немски, френски, испански, сръбски. Носител най-значимите награди в областта на българската литература за деца.