Антъни Хоровиц „Мозайка от убийства“. Превод от английски Богдан Русев. София: „Еднорог“, 2018
„Два романа на цената на един“ – така шеговито Антъни Хоровиц рекламира романа си „Мозайка от убийства“. Своеобразен литературен диптих, текстът излиза извън познатия жанр на криминалния роман, като играе между пространството на двойната фикция – сюжета в ръкописа на криминален роман и фикционалните обстоятелства около живота на неговите автор и издател. Читателят се оказва потопен в две интриги – на измисления детектив Атикус Тип – основен герой на успешния английски писател Алън Конуей, който усърдно преследва мистериозния убиец в малко английско селце, и в тази на самия писател, който намира смъртта си при подозрителни обстоятелства, с което принуждава своята издателка Сюзън Райланд не просто да разкрие тайната в ръкописа му, но и да открие причините за неочаквания му край. И voilà, вече сте в търсенето не на един, а на двама убийци, в два паралелни свята.
Играта със сюжета, разместването на времевите пластове, създаването на наситена, подозрителна атмосфера, на характерни герои, играта с кодове, анаграми, оставянето на фалшиви следи, размиването между реалност и мистика, включването на познати лица, места и случки – това са типични средства от антуража на всеки добър криминален писател. Не случайно Антъни Хоровиц, който е автор на близо 50 романа, е определян за един от най-добре платените писатели във Великобритания, офицер на ордена на Британската империя за заслугите си към литературата. Той стои зад сценариите на част от най-обичаните английски телевизионни сериали, като „Убийства в Мидсъмър“, „Войната на Фойл“, „Поаро“, „Свежа кръв“. Хоровиц е избран да напише продължението на историите на класическия герой на Артър Конан Дойл – Шерлок Холмс в книгите „Домът на коприната“ (2011) и „Мориарти“ (2014). Той е автор и на две книги с герой Джеймс Бонд – „Trigger Mortis“ (2015) и „Forever and A Day“ (2018), първата от които се основава на оригинални записки на Ян Флеминг. Същевременно е обичан писател и на детски романи чрез поредицата от книги за Алекс Райдър, най-популярната от които, „Стормбрейкър“, даже е филмирана.
Това, което прави впечатление в текста на Хоровиц, не е само добрият му стил и интригуващо поставената интрига, често умело имитирайки модела на писане на друг популярен писател. Интересна е и творческата му откровеност, и умението да играе с жанровете, да формира неочаквани насоки на повествованието. Той позволява на читателите да надникнат в лабораторията на криминалния писател, да се докоснат до част от свещените правила на литературната алхимия, без да има отнема от удоволствието да следват любимия си детектив рамо до рамо в процеса на разкриване на истината, до онзи момент на прозрение, в който всичко му се изяснява и на читателите им остава само с тръпнещо нетърпение да достигнат до последните страници.
Антъни Хоровиц се определя като голям любител на структурата и затова обича сюжетите му да нямат празнини, всичко да има смисъл. Твърди, че понякога отделя повече време да планира книгата си, отколкото да я напише, като прави множество бележки, така че текстът да бъде лесен за четене, но труден за досещане. Идеята за книгата „Мозайка от убийства“ се появява 15 години по-рано от момента на нейното написване. За мен удоволствието от криминалния роман е в това как всичко съвпада едно с друго по най-добрия начин, следите са на точното място и изцяло пред очите на читателя, даже и той да не ги вижда, споделя в свои интервюта Хоровиц. Героите определят сюжета. Криминалните романи в най-голяма степен от всички други книги имат много добра основа и трябва да следваш нейната посока, да се възползваш от нейната структура, за да имаш успех. Едва след това идва измислянето на героите и ситуациите.
Сюжетно книгата следва три линии на развитие. В първата е представена история в стила на Агата Кристи, чийто романи Хоровиц прочита още като тийнейджър – с познатата провинциална атмосфера на малките села и градчета, където всички се познават и следователно има много заподозрени. Историята кара читателя да се лута в заплетения сюжет на убийствата на господаря на местното имение Магнъс Пай и неговата икономка Мери Блекистън, на селските интриги, вражди и скрити семейни тайни, които само чакат появата на „ексцентричния детектив“ Атикус Тип, който да се озове сред тях като „неканен гост“ и да „разкрие смисъла на цялата загадка като фокусник, който измъква копринено шалче от въздуха“ (с. 319). Писателят споделя в свои интервюта, че целта му винаги е да напише действително добър криминален роман, който да представи различни страни от развитието на историята и в който хората няма да могат да познаят основния извършител – в стила на Агата Кристи, Дороти Сейърс, Ф.Д. Джеймс – т.нар. златна ера на криминалните романи. Затова и „Мозайка от убийства“ може да се приеме като своеобразно обяснение в любов към този вид писане, като израз на респект на автора към заплетените сюжети, мистерията и характерните герои.
Във втората линия читателят се пренася в реалността на една издателска къща, чийто водещ писател Алън Конуей е умрял (вероятно убит), краят на ръкописа му е изчезнал, а и всички герои от него имат свои прототипи в заобикалящата го среда. А това изправя издателя на книгата Сюзън Райланд, влязла в ролята на любител-детектив, пред трудни изпитания. Тя трябва да влезе в обувките на своите герои и с цената на всичко (семейство, приятелство, а може би дори и живота си) да открие един умен убиец, човек, чийто мотиви надхвърлят традиционните сюжети от романите. А по пътя да се срещне с неочаквани съдби, копнежи, емоции. И даже да разговаря с реални личности, ловко вмъкнати от автора като герои на неговата книга – като внука на самата Агата Кристи – Матю Причард, който „играе“ себе си в повествованието на текста. Всъщност, миксирането на сюжета и вмъкването на роман в романа е резултат от желанието на Хоровиц да опитва нови неща, на които читателите може би не са попадали досега. За мен, казва той, когато си написал толкова много книги, колкото аз съм написал, тайната не е да продължиш да пишеш по същия начин, а да преместваш границата. Навярно и затова откровено и доста смело заявява в свои интервюта, че не вярва в успеха, защото, въпреки че пише от почти 40 години, все още пита хората дали харесват работата му. Но това е неговият живот, тъй като винаги е искал да бъде писател и нищо повече.
В крайна сметка, в „Мозайка от убийства“ има и трета линия, която, признавам, за мен е най-любопитна. В нея писателят разказва за начините, по които авторите на криминални романи създават идеите си, как измислят героите си, избират техните имена, локациите на развитие на действието, за същността на писането, за това защо се четат криминални истории, какво впечатлява читателите в тях. Чрез героите той задава важни въпроси, но и посочва много от основните механизми за влияние на криминалната литература. Като например: „темата на криминалните романи е истината: нищо повече, нищо по-малко, пише в книгата си Антъни Хоровиц. Нима в един свят, изпълнен с несигурност, не носи особено удовлетворение да стигнете до последната страница с убеждението, че всичко вече ви е ясно? Историите в тези романи имитират нашето възприятие за света. От всички страни ни обгражда напрежението на неопределеността и през половината от живота си ние се опитваме да открием смисъла в нея, така че сигурно ще бъдем на смъртния си одър, когато най-сетне се доберем до онзи момент, в който всичко се разкрива съвсем недвусмислено.“ (с. 512) Или: „В почти всеки друг жанр, за който се сещам, ние – читателите – следваме по петите героите в книгата – шпионите, войниците, романтиците, авантюристите. Но когато четем за детектива, ние заставаме рамо до рамо с него. От самото начало имаме обща цел – която всъщност е съвсем проста. Искаме да узнаем какво се е случило в действителност.“ (с. 512) А също: „В книгите и телевизионните сериали има стотици убийства. Популярната литература на практика нямаше да може да оцелее без тях. Но в реалния живот почти не се случват убийства – освен ако човек не живее на неподходящо място. Защо изпитваме такава нужда да се занимаваме с разследване на убийства и какво точно ни привлича в това – разследването или самото престъпление? Може би изпитваме някаква първична нужда от кръвопролитие, защото собственият ни живот е толкова сигурен и удобен?“ (с. 374) Навярно думите му могат да звучат като оправдание – защо самият той се е превърнал в успешен и печеливш писател именно на популярна литература като криминалната, а не на сериозни, значими и понякога трудни за четете книги (двоумение, в което изпада фикционалният му колега-писател в романа). Или като опит за психологическо прозрение кои са страстите, които движат обществото – онези типични сюжети в криминалните романи, като любов, страст, омраза, завист и алчност.
Ако трябва да се направи сравнение между Антъни Хоровиц като сценарист, какъвто на мен ми е по-добре познат, и като писател, мога да кажа, че „Мозайка от убийства“ носи много от известните черти на „Убийства в Мидсъмър“ – от провинциалната атмосфера на привидно добро съседство, зад което се крият разруха, завист и омраза, през колоритните герои, до момента на прозрението, в който детективът вижда през плетеницата от лъжи блясъка на истината. Тук има и от историческите реминисценции на „Войната на Фойл“, в която английското усърдие, консерватизъм и простодушие доминират над всякакви несгоди и обстоятелства. Но има и от устремеността, влизането в неочаквани роли, противоречието между уседналостта в традицията и желанието за успех на всяка цена на „Свежа кръв“.
Това, което придава специфичност и очарование на „Мозайка от убийства“, е умението за жонгльорство между различни жанрове – макар и относително отделени един от друг, типичният и модерният криминален роман съвместяват сходни повествователни линии. Както и своеобразното литературно хамелеонство на Антъни Хоровиц – усещането за автентичност в стила на Агата Кристи, но и за съвременен коментар на познатите литературни рамки. Нещо, което Хоровиц надгражда в още едно ниво в новия си роман – „The Word is Murder“ (2018), в който самият той се превръща в герой – един успешен д-р Уотсън за своя основен герой – детектива Даниел Хотърн, инспириран от Шерлок Холмс. Писателят директно заявява, че интересното творческо решение не е резултат от желанието му да пише за себе си, а защото иска да създаде нещо напълно ново и различно в жанра на криминалните романи. Според него, когато даден писател създава криминален роман, той знае всичко – може да представя различните заподозрени, наличните следи, развитието на престъплението и разрешаването на случая. Но какво би станало, ако писателят слезе от високата на своето положение и започне да наблюдава историята рамо до рамо със своя детектив?
В крайна сметка, „Мозайка от убийства“ е увлекателен и забавен роман, който се чете леко, има елемента на познати и популярни криминални форми на писане и сюжетно изграждане, героите са типични, но пълнокръвни, детективът е странен чужденец, а любителят-детектив – модерна млада жена. И въпреки че в свои интервюта Антъни Хоровиц твърди, че е вписал името на убиеца на една от страниците много преди края на книгата, все пак той – и в ръкописа, и в романа, бива разкрит на читателя едва в самия край.
