Пловдивският фестивал на джаза се провежда вече четвърта година. На трите последни се оказах ненадеен удивен свидетел.[1]
Ако се питате какво е предимството на джазфеста пред джазконцерта или пред стереото по домашни пантофи, нека напомня: джазът се случва само на живо и никога вкъщи. Това, разбира се, е клише; което не му пречи да е истина: автентично големите джазмени свирят като хората само на живи сесии. Тогава се отпускат, поемат рискове, разкриват истинските си възможности, т.е. прекрачват в невъзможното. Ако някой джаз музикант притеснително много ви се понрави на запис, не се хабете да го слушате на живо; нито даже на умряло вкъщи: студиен джазмен – това е образцов оксиморон и противоречие в термините.[2] Действителните джазмени забиват на живо. Особено, ако конкуренцията ще свири утре вечер или пък е свирила снощи.
И тук идва на помощ фестивалът. Защото само в неговия контекст може да се получи такова тарикатско тантристко (ще рече, взаимно въздигащо се) струпване на таланти, които дотам да се възхищават едни на други, че да не могат да се гледат, освен когато свирят заедно… Ето, затова най-важното на джазфеста е, че човек слуша по друг начин. Джазът не е нещо дотам привично днес, ушите ни са отучени от него. Не сме в епохата между 30-те и 60-те, когато той е бил популярната музика, вездесъщо извираща отвсякъде. Днес джазът вирее главно като клубно-фестивална култура, която предполага нагласа, свикване, време за настройка. Фестивалът предоставя това натрупване, това почти физическо разполагане в една музика, предполагаща по-скоро съсредоточеност и работа, отколкото потъване или отпускане. Фестивалът набавя необходимата критическа маса, тъй щото човек да започне наистина да чува джаза и да прави разлика. Ако липсва елементът на съпоставка между различни изпълнители, на първо слушане днешният висок джаз може да ни се стори еднообразен – полиран и безизлазен. Изпедепцан и мъртвороден. Съвършен и свършен.
И още нещо предоставя фестивалът – атмосферата: на очакването, на възбудата, на хармоничния резонанс, на празника. Благодарение на нея целокупното пространство на града изглежда преобразено. Трамбоваш из Пловдив, наобикаляш Капана, катериш Стария град, спускаш се към Джумаята и през цялото време си обзет от чувството, че целият град вибрира с ритъма на едрокалибрения си джазфест. Не пречи, че си наясно, че това е илюзия: пак го преживяваш като дом на празника ти, достатъчно личен и все пак подобаващо споделен.
А и тази година фестивалната директорка Мирослава Кацарова се беше погрижила той да е четиридневен Moveable Feast – подвижен, капризен празник, който се мести от място на място през целия ден благодарение на всички съпътстващи събития, които хем черпеха вдъхновение от абсолютизма на фестивалната звездомания, хем го тушираха, превръщаха го в чист повод за лична изява, частно добруване и неспирно забавление в жужащите щедри паралелни орбити на събитието.
Откритата джаз работилница беше предназначена за прохождащи изпълнители, тъй че я пропуснах. Посетих обаче литературното събитие, сбрало в “Петното” в неправдоподобна заедност Александър Секулов, писател и драматург с експоненциално растяща общонационална значимост, Любомир Канов, политемигрант и психотерапевт, писател и винопроизводител с ореол на мъдрец и мъченик, и Инна Пелева, топ-историчка на литературата, все така интересна насред обезкуражаващата си интелигентност. (Култовата поетеса Аксиния Михайлова, майстор на тишината в стиха, присъстваше с отсъствието си.) Тази амалгама от личности беше модерирана от Ина Иванова, също публикуван автор. Беше 1 ноември и очакването беше да се говори за будителство, просвета и ползата от четенето. Вместо това, в капана на претъпкания подземен минитеатър, собственикът му разви спареното знаме на един антиевроинтелектуален националпопулизъм, а колегата му размаха флага на антикомунизма, от чиято одядовяла омраза демонът на отколешното зло току взе да вампирясва. Видяла се неочаквано в компанията на байрактари насред минно поле, изследователката през цялата вечер маневрира с ирония, такт и хумор, мъдро решена да не бъде взривена мърцина. Озадачаващото позорище би добило по-задушевен характер, ако поразената от перманентно душевно сметение поетеса не беше блажено лишена и от най-бегла представа за това какво се прави, за да се провокира и поддържа разговор. Ако и Пелева да поддържаше достатъчни нива на разум и смисъл, публиката избра да се види удавена в ламентацио декларациите на мъжете, издържани във фолкжанра на ритуалното вайкане. В резултат, тя си тръгна умислена, развълнувана и неусъмнено доволна; факт, който всъщност доказва, че единственият мрънкал на въпросното събитие е бил пишещият тези редове с досадната му мантра за безпоследствеността на хуманитарната интелигенция днес. В рамките на фестивала се състоя и кинолекторията на Елица Матеева, посветена на арт филма “Орландо”, за която закъснях и не разбрах как е свързана с джаза. Как едно “зрелище за сетивата” и “пир за душата” е в същото време “градина на минимализма“, продължавам да гадая. Все пак, филмът на Сали Потър по романа на Вирджиния Улф, тази велика феминистка с леко притеснителен интерес към детската полова недоопределеност, демонстрира толкова нестабилен жанр и джендър, че те като нищо да минат за офбийтова импровизационна пулсация.
И все пак, при всичките картинни изложби, кинолектории, литературни хоратни и джаз работилници, Джазфестът в Пловдив е замислен и осъществяван вече четвърта година като пиршество на джаза от много голям мащаб. Мирослава Кацарова вече четири години доказва, че е в състояние да докара накуп у дома немислимо класни музиканти. При това, тя ги мисли и разполага така, че да провокира смели засрещания. Ако вторият джазфест беше наелектризиран от китарите на Майк Стърн и Ричард Бона и от перкусията на Дейв Уекъл, последните два, редом с традиционния акцент върху вокалния джаз, обясним предвид факта, че Кацарова е глас с толкова безспорно присъствие, бяха белязани от струпването на баснословни тенор-саксофонисти. Тъй като ни се случи, ни е трудно да се учудим на чудото да чуем за две години четири суперзвезди на този най-джазов инструмент. Да успееш да събереш в две съседни вечери Дони Маккаслин и Джошуа Редмън и на следващата година Крис Потър и Ян Гарбарек – не знам колко джаз фестивала по света могат да се похвалят с такъв вкус и с дотам качествено и продуктивно съседство. При това, явно ставаше дума за търсени кореспонденции. На чувствените звукови масиви на Маккаслин, които ни довеждаха до ръба на личните ни бездни, се противопоставяше бистрият контрол, щедрата вариативност и стилна безукорност на Редмън. Тази година Крис Потър сякаш роди пред очите ни саксофона в целокупността на различните му прераждания – от полирания виртуозитет на суинга през еверестното неистовство на бибопа и марианските падини на куула досами окования в екстаза си фрий джаз, за да се върне назад до добросъвестната безкомпромисност на хард бопа – този пределен проект по джазово самосъхранение. На неговия фон изметнатата микротонална магма на Гарбарек стоеше някак пусто и постно, тесногръдо и безизлазно, но непогрешимият тон на класика още веднъж доказа несметния си ресурс да покорява вече покорените, изпънали по шевовете немалката зала на пловдивския Дом на културата “Борис Христов”. Масивите на Маккаслин, този джазов Брукнер, несъмнено са били повлияни поне толкова от екливата екопустош на Гарбарек, колкото и от невъзмутимо излишестващото съвършенство на Колтрейн; от своя страна, Редмън и Потър трудно можеха да бъдат по-отчуждени издънки на общото хард боп-стебло на същия този вездесъщ Колтрейн. Така контрастите от съседните вечери се допълваха от родства и задължености, впрочем, също превърнати в повод за оттласкване и оразличаване.[3]
И все пак, какво се случи между 31.10 и 3.11.2018? Тази година джазфестът включваше шест звезди, образно казано, три сини и три червени гиганта. Всъщност, ставаше дума за три кратни звезди със съизмерими величини. Трудно е да се каже дали Елиане Елиас разполага с по-конвертируем кредит от Марк Джонсън, както не е лесно да се отсъди кой – Ян Гарбарек или Трилок Гурту – е по-влиятелен в глобален план. Още по-непосилна задача е да се прецени дали фронтменът Дейв Холанд е моторът в своя убийствен квартет или това е уж промотираният от него Крис Потър. Но докато Марк Джонсън със съпружеска смиреност пригласяше на обветрено знойната импозантност, отличаваща певческия и пианистичния стил на Елиане Елиас, Гарбарек и Гурту по-скоро си пречеха, като ни запращаха в нестихваща почуда какво, по дяволите, може да ги е накарало да се съберат да свирят заедно. Картечните откоси на Гурту, насеченото му неистовство и неизтощимото топуркане с пръсти и длани по всякакви кънтящо-думтящи повърхности си оставаше капсулирано в себе си и напълно отчуждено от правия полиран тон и линеарно провежданата музикална мисъл на Гарбарек, впрочем стъписващо сладникава в първия час. Басистът Юри Даниел правеше всичко според силите си, за да съшива късащата се тъкан на квартета, в която Гурту, Гарбарек и пианистът Брюнингхаус се държаха като орел, рак и щука: Гурту заставаше на главата си, не дотам образно казано, за да накара публиката да стане свидетел на една надпревара с неясно кого, баламосвана от безброй причудливи звучета, в последна сметка и безсмислени, и неуместни; самозванецът Брюнингхаус се докарваше като младия Джарет, а Гарбарек с умислената невъзмутимост на бог на облак караше по ресторантски и очакваше да вземем на сериозно намусената му мелодрама. Най-странното е, че целокупната публика сякаш се върза, че тази лееща се скука следва да се вземе за чистата монета на истинска, разсъблечена от джазови конвенции, безизкусна музика. Гледах хората как се опитват да притварят очи, да си тактуват и да се вчувстват в бликащата от сцената досада и си припомних с носталгия Елвис Костело от далечната 1979-та. В антракта на концертно изпълнение на “Стената” на Пинк Флойд, след като дочул как всички оживено си шепнат, че чутото било “досущ като в тавата”, той започнал да вика “Шийп, шийп!”. Фактът, че въпросните “Овце” са известно заглавие от предишния албум “Животни”, не отменил намесата на органите на реда. Ако бях някой, бих се провикнал “Стига гъбаркане!” и тутакси бих си изял боя: Гарбарек все така успешно разнася по света собствения си паметник на Каменния гост. Иконоборците, дето не останахме за бисовете, рехаво помръзнахме навън в очакване на приятелите си, по дон-жуановски готови да се продъним в ада на общественото порицание.[4]
През първата фестивална вечер Елиане Елиас изнесе насладен и майсторски концерт, в който опит и интелигентност фино тушираха пукнатините в пеене и свирене; при това, без изпълнителката да се отпуска върху вълната на безотказни бразилски ритми. Свиренето й беше събрано, високоскоростно и уверено, дори когато замазваше, а пеенето й – премерено чувствено, но с прав тон, без претоплени страсти. Като цяло, усещането беше за солидност и авторитет, подсилени от добро настроение (или добра симулация на такова) и от едно умение да се общува с публиката с всички средства. Така музиката се оказваше съставка в интегралното преживяване редом с езика на тялото в неговата внимателно култивирана грация, с неспирния разговор с публиката, покорена и покорна дори когато й се скараха да не снима, с експонирания процес на съгласуване между изпълнителите по време на музикалното случване, тъй щото публиката да се усети въвлечена в него и въздигната на сцената. И въпросното интегрално преживяване неизменно си имаше автор: Елиане дърпаше струните на всички ни с властната вещина на своя привидно прелъстителен допир. На своите 58 певицата би могла да бъде емблема колкото на MeToo движението, толкова и на критиците му: едни биха я давали за пример като еманация на еманципираната женственост, а другите биха я посочвали като екземплярна в женственото й умение и да покорява, и да поддържа респект и дистанция. Впрочем, именно комуникативната сръчност на Елиас флагрантно липсваше в изпълнението и в поведението на Дина Дероуз. На нея всички й бяха криви – и сухият въздух в залата, и рязкото осветление, и съпровождащите я български музиканти, които, горките, се чудеха що да сторят, та да спасят концерта, обречен поради абдикацията на певицата.
Разбира се, на нейния фон дуото между Влатко Стефанофски и Теодосий Спасов завладя сцената с безотказния кредит на различието. Не бях слушал Стефанофски преди. Той омайва с непогрешимата мелодика на засуканата си звукова шевица. Шеметните му и все пак съвършено завършени сола бяха снабдени със звук, дотам наситен и окръглен, че човек се чудеше дали това, което чува, не е някоя звукозаписна шашма. Но нямаше лъжа, нямаше измама. От времето на паметната “Нощ в Сан Франсиско” с безотказната употреба на фламенко, танго и рага, не бях чувал китара така талантливо да се възкачва връз етнопиедестал. Безгрижният виртуозитет, който грееше с кръглоликостта на Македонско девойче, наелектризира публиката още преди появата на Теодосий.
Но годината изобилстваше със странни тандеми. Вече стана дума за необяснимо проточилото се ялово сътрудничество между Гурту и Гарбарек. Стефанофски и Теодосий също работят отдавна заедно. Според мен, в този проект Теодосий беше избрал да играе ролята на лошото ченге, само и само да придаде обем, неочакваност и килнатост на иначе красивия до рустикална зализаност стил на Стефанофски. На Спасов сякаш му е омръзнало да извлича бистри тонове от космическия си кавал. Днес изглежда повече го вълнуват едни замърсени от шумове звуци. Като че ли кавалът вече му е важен не толкова като инструмент, колкото като самоцел: като саморазкриващо се, явено в дървеността си тяло с всичките му шипящи и шушкащи подмоли и ниши. В този смисъл, Теодосий и Стефанофски разчитаха по-скоро на контраст и контрапункт, отколкото на взаимно допълване и синхрон. Ефектът от изметнатото звукоизвличане при Спасов явно гонеше алтернативост спрямо плетеницата от звуци на Стефановски. Резултатът без съмнение беше по-интересен и раздвижен, отколкото би бил, ако Теодосий се беше подчинил на виртуозното самодоволство на македонеца. Но така пък оставаше усещането за недовършеност, недоразбраност между двамата и в последна сметка – за мъчителна безпоследственост. Сякаш единият искаше да прави музикално шоу, другият музикален авангард; и в резултат се получаваше едно авангардно шоу без излишък на музика в него.
И все пак, ако нещо се случи на Пловдив Джазфест 2018, това беше празникът, който ни подариха Дейв Холанд и Крис Потър. Този концерт дотолкова надмина всички очаквания и беше дотам свръхмерен в цялостното си съвършенство, че се яви като образец за това какво означава джазът да бъде осъществена мечта: не просто проект, сътрудничество, взаимодействие, сработеност и спойка между четирима различни музиканти, а събитие, в чиято единичност единосъщно участваха като субекти и четиримата свирачи, водени от едничката цел да постигнат ефекта на безсмъртно човешкото в изкуството посредством единяващата мощ на любовта. Ако Елиас дърпаше конците като една желязна лейди, Де Роуз се разпореждаше като даскалица, Стефанофски и Теодосий вървяха заедно, без да могат да се срещнат, а Гарбарек и Гурту сякаш бяха заедно като във “Войната на семейство Роуз”, тук не просто нямаше явен и скрит лидер. Тук всички имаха съзнанието, че правят нещо, което е много по-голямо от всеки един от тях поотделно и затова, вместо да си сгънат и приберат егото за после, всеки го влагаше и функционализираше в сингуларността на това събитие. Затова, ако при първите един (една) командваше парада, а другите се съобразяваха, при вторите всеки си правеше своето с надеждата чудото на цялото да прищрака от само себе си, а при третите нямаше дори идея за общ проект и всеки си показваше новите дрехи, тук всичко изглеждаше като внимателна концептуална избистреност и бавна техническа отработеност. Истината е, че е ставало дума за сцепление, получено едва ли не опипом с един съвсем нов и не изпробван от квартета китарист, заменил доскорошния Лайънъл Луеке. Просто тези хора се бяха събрали да правят музика, а не шоу, пърформанс или купон, и знаеха как става това. Те не топяха дайрета в кофи, не блъскаха по стоманени серпентини, не къдреха китари, не продухваха цеви, не красивееха и не куфееха, а свиреха. При това, никой не намираше за нужно да прави каквито и да е компромиси със собствения си стил. Китаристът Кевин Юбанкс не спираше да експонира със смразяващо за новак самочувствие един безкрайно алиениран стил на звукоизвличане, чиято цел беше една почти грацилна крехкост, една нестабилност на тона в модус на перманентно приплъзване към нещо друго по силата на неумолимо глисандо и легато, в резултат на което се получаваше капризно софистицирана, чуплива и търсено женствена звучност. От своя страна, Крис Потър господаруваше в своята част на терена с образцово, сякаш задаващо парадигма музициране. В него като да се редуваха не дъхоспираща виртуозност с безукорен тембър, а размисъл с тъга, красноречие със съмнение, остроумие с хумор. И пак: усещането за неправдоподобност при владеенето на толкова много джаз идиоми и регистри нито за миг не оставяше впечатлението за самоцел и суета. Музиката като интегралност между субекти, музиката като сингуларно събитие, в чийто състав различията между тях любовно съучастват – ето на това служеха всички. Или по-скоро участваха в това, защото тук, в мистерията на Дейв Холанд квартет, липсваше служене някому или на нещо: отсъстваше каквато и да е субординация и вертикалност и точно по тази причина сюблимността на музикалния резултат – нека се поправя! – всъщност, не можеше да бъде повече от съставките си, защото всеки от съучастниците беше равен на това цяло.
Само този гигантски концерт да беше доставил на почитателите си фестивалът на Мирослава Кацарова, пак щеше да е свръхмерен спрямо очакванията. Но фестивалът беше много повече от това величаво събитие. Той беше в невидимо ефективната организация, в многочислените и, вярвам, доволни спонсори, в безплатното рекламно кафе и вино в антрактите… Но беше и в отказа звездоманията да замае организаторите, които вече трета година показват грижа към онези първопроходци на българския и пловдивския джаз, като Веселин Николов (Весо Червения), Огнян Видев и “Бели, зелени, червени”, които бавничко и може би за последен път се добираха до авансцената, на която със смирение и кротка благодарност получаваха своите награди за цялостно творчество. Фестивалът е и във все по-добрата програмна брошура, която тази година представляваше доста субстанциално четиво, от което човек можеше да се научи не само кои са тези, дето ще му свирят, но и как се пише за джаз, какво означава джазова компетентност в смисъла на чисто критически идиом.
Няма как да твърдя, че това е най-силният годишен джаз форум в България (макар да съм вътрешно убеден в това), тъй като нямам поглед върху останалите. Ала чутото и видяното през тези три години ме убеди, че става дума за изключително музикално и общокултурно събитие, което променя духовния ландшафт на българското и изисква респект, удивление и благодарност спрямо организаторите му в лицето на Мирослава Кацарова и нейния екип от предани на каузата съмишленици. Фестивалът расте от година на година, става едновременно и по-ненатрапчив, и по-ефективен като мениджмънт, обслужване, логистика и модериране. И вече четвърта година той ни се явява като предчувствие и обещание за 2019-та – годината на Пловдив Европейска столица на културата. Когато човек посети фестивал като Пловдив Джазфест, той изведнъж престава да се учудва защо любимата ни столица загуби съревнованието от Града на тепетата. Там някак умеят да мислят мащабно и уютно. Да мислят глобално и да действат локално.
–-
[1] Ненадеен, защото за мен от трийсетина години джазът беше минало: един слабо носталгичен спомен от времето на всеядно тийнейджърство и промискуална (естетически!) младост, когато на него му се налагаше да дели мегдан с разни видове рок (добре, и поп), но и с т. нар. класика, с която съм проходил и която ми се възвърна като животоспасителна диета и след възрастите на ненаситност и злоупотреба. Все пак, за разлика от прогресив рока, от който днес ме хваща срам – все едно, полъган от претенция, замах и мигли, съм замръкнал на място, чието утро ме сгащва гузно да се изнизвам на пръсти – джаз миналото ми не буди у мен подобно неудобство: Уедър Рипорт по празници, Колтрейн и Паркър в колата или с по-отбрани гости… Ала преди десетина години открих съвременната музика, най-вече наследството и разклоненията на минимализма, предлагани от радиото WNYC2, прекръстено на Q2, а отскоро и на New Sounds върху платформата WQXR. В резултат, Стийв Райх и Bang On A Can, Джон Адамс и Джон Лутър Адамс ми заместиха джаза като алтернатива на големите симфонични оркестри. От години давам лепта на WQXR, на digitalconcerthal.com и на medici.tv, но още не ми е хрумвало да плащам за джаз. Вече трета година го слушам инкогнито на Spotify, след като Пловдивският JazzFest възкреси интереса ми към тази музика. Все пак, наблюденията ми неминуемо ще носят следите на това късно завръщане, като ще гледам оптиката им да не бъде зацапвана от носталгична тъга по разпътна младостта.
[2] И чак сега, в Пловдив, ми се проясни откъде идва скепсисът на Америка към Гарбарек – титанът си е зазидан в ECM студиото и даже Трилок Гурту с характерния си барабанен картеч не може да го качи на сцената; а успее ли, изневиделица се оказваме неловко курдисани в ресторант да припяваме и да се чудим дали на Кени Джи ни докарва повече, или на един Гато Барбиери, за когото инак отнюд не бихме се сетили.
[3] На фестивал като Пловдив Джазфест суперзвездите неминуемо узурпират терена, тъй че останалите участници, ако и крайно читави, грамотни и можещи, се оказват поизтласкани, дори когато са надминали себе си на сцената. Проектът Джаз Катс на Христо Йоцов, изнесен на голямата сцена миналата година, беше перфектен; и все пак се оказа пометен и отмит от Дони Маккаслин. Тази година в клубчето за паралелни прояви бее-боп проектът Джаз Катс 2 намери своето място и, между другото, ми оправи вкуса след двусмислената вечер с Дина Дероуз и дуото Стефанофски-Теодосий.
[4] Впрочем, и аз, подобно на мнозина, вярвах, че New Age шарлатанията със серийните северни сияния все пак не може да отмени неподражаемия стил и тон на майстора. Но чуйте Onomatopoeia на Nigel Westlake. Найджъл ще да е замислил и осъществил това парче като сбита енциклопедия на това колко податлив на имитация е гуруто. Но тогава дали запазената магия Гарбарек не е менте? Дали не е време да преразгледаме десетилетната си вярност? Дали алхимията Гарбарек не се дължи на все така живия спомен за продуктивната химия между него и Джарет от 70-те?
