Архитектурната 2018
Югославяни в МоМА
За мен архитектурното събитие на 2018 е едно.
И това не е връчването през март на най-престижната международна награда за архитектура “Прицкер” на скромния 90-годишен индийски архитект Балкришна Доши, който вече близо 50 години живее и работи в Ахмедабад, през целия си живот се опитва да пречупи идеологията на модернизма през местния контекст, почти винаги успява и едновременно с това докрай вярва в обществената мисия на същия този модернизъм.
Изборът на Доши съвсем не е случаен и с него фондацията зад наградите “Прицкер” отправя ясно послание към целия свят:
– Ерата на стархитектите приключи;
– Архитектурата трябва да служи на хората, а социалната й функция трябва да бъде реабилитирана;
– Архитектите трябва да имат морален кодекс и ценности и да ги следват през целия си живот.
Но въпреки това, изборът на Доши не е събитието на 2018.
Не е и 16-ото Архитектурно биенале във Венеция, което, както всяка четна година, събра най-доброто от световната архитектурна мисъл. За 2018 кураторите Ивон Фарел и Шели Макнамара от ирландското студио “Графтън архитектс” измислиха темата “Свободно пространство” (“Freespace”), тема безконфликтна и обтекаема, която връща обратно архитектурата в безопасното поле на форма и естетика.
Разбира се, някои от националните павилиони не се сдържаха и отправиха политически и социални послания, а британският музей за декоративно-приложни изкуства “Виктория и Албърт” дори успя да предизвика скандал, като експонира 3-етажен отрязък от фасадата на разрушения през август 2017 емблематичен лондонски жилищен комплекс “Робин Худ гардънс”[1].
Но въпреки това, Венецианското архитектурно биенале не е събитието на 2018.
Не е и новата сграда на споменатия по-горе музей “Виктория и Албърт” с архитект японеца Кенго Кума, която шумно отвори врати в Дънди, Шотландия, през септември. Нито е фактът, че #metoo движението забърса и кьошетата в архитектурния свят и доведе до оттеглянето на архитект като Ричард Майер през октомври след обвинения в сексуален тормоз.
Събитието на 2018 е една изложба. И по-точно изложбата “Toward a Concrete Utopia: Архитектурата в Югославия, 1948–1980”, която се откри на 15 юли в Музея на модерното изкуство (МоМА) в Ню Йорк.
МоМА е ключово място за историята на съвременната архитектура. Минимум две изложби там са формулирали поне две от най-значимите стилови течения в архитектурата на ХХ век – “Модерната архитектура” от 1932, която дефинира интернационалния стил[2], и “Деконструктивистка архитектура” от 1988, която легитимира архитектурния деконструктивизъм. И това са само най-известните учебникарски примери, има още много.
И изведнъж през лятото на 2018 именно в МоМА се открива първата изложба, която показва архитектурата на бивша европейска социалистическа държава като част от световното архитектурно наследство на модернизма. Вярно, държавата е бивша Югославия, която не е точно част от Източния блок, чийто социализъм не е точно “онзи” социализъм; и която беше бомбардирана от НАТО през 1990-те, а американците обичат да компенсират политически действия с културни жестове. Но все пак, събитието е историческо. Защото няма какво да се лъжем: веднъж в МоМА – цял живот в учебниците. Това е положението.
Изложбата е с двама главни куратори – швейцарецът Мартино Стиерли от Архитектурния департамент на МоМА и сръбският архитектурен историк Владимир Кулич. Разделена е на 4 части – “Модернизация” (градоустройствени и инфраструктурни проекти), “Глобални мрежи” (курорти и експортна югославска архитектура за страни от Третия свят), “Всекидневие” (модерен интериорен и промишлен дизайн) и “Идентичности” (тук са както антифашистките монументи, така и всички примери за масова и умишлена регионализация на югославския модернизъм с цел изтъкване спецификите на всяка от републиките в рамките на федерацията).
Изложбата обхваща строго ограничен времеви отрязък – периода между 1948, когато Югославия напуска Коминформбюро и започва своя самостоятелен път на пазарен социализъм при работническо самоуправление, и 1980, когато умира Тито. Това, освен всичко друго, е и периодът на югославска културна еманципация, през който югославската архитектура се развива бурно, самоуверено и създава сигурно едни от най-добрите сгради, ансамбли и дизайн обекти на следвоенния модернизъм в света въобще. Тито е в конфликт със Сталин, съответно в Югославия сталинистки соцреализъм не се строи, прегръща се западния интернационален стил, а югославските архитекти учат в Харвард и Йейл, за да бъдат конкурентоспособни и да докажат, че титовият пазарен социализъм е най-добрата възможна форма на управление.
Точно затова заглавието на изложбата умишлено е оставено многозначно. На пръв поглед, “Toward a Concrete Utopia” значи “Към една бетонна утопия” и така отдава дължимото на носталгичното възраждане в световен план на интереса към брутализма и към архитектурата на видимия бетон от 1960-те и 1970-те въобще – години, в които бетонът е бил основно изразно средство и за югославските архитекти. Всъщност обаче, както става ясно и от няколко интервюта с кураторите, идеята по-скоро е била да направят игра на думи, привличайки публиката с бетона (“concrete”), но имайки предвид другото значение на думата – “конкретен, реален”. Защото това е истинското послание на изложбата – в продължение на над 30 години югославските архитекти действително строят една утопия. Утопията, че е възможна алтернативна политическа система (която не е нито социализъм, нито капитализъм), че е възможно тя да модернизира ударно и успешно и да произвежда забележителна материална среда.
Павилионът на Югославия за Експо’58 в Брюксел, проектиран от хърватския архитект Вячеслав Рихтер
Както всяка утопия, и тази се проваля, при това кърваво. Тук обаче изложбата спира. Западният зрител остава смаян и запленен, а ние, скептичните жители на Балканите, ръкопляскаме на Владимир Кулич, Маройе Мрдуляс, Йелица Йованович, Владимир Десков, Ана Ивановска, Саня Хорвантичич, Дубравка Секулич и останалите от кураторския Борд на съветниците, както и на всички онези десетки архитекти, изследователи и учени от Сърбия, Хърватска, Словения, Босна и Херцеговина, Косово, Македония и Черна гора, които се сдружиха по безпрецедентен начин и не само събраха архиви, знания и аналитичен капацитет за това супер успешно архитектурно шоу, но и отлично избраха битката си. В момента югославската социалистическа архитектура е световен хит, а американските либерални медии възхитено рециклират основните постановки на титовия “Трети път”. В очите на целия свят Югославия вече не е страната на войните от 1990-те. Тя е страната на велика модерна архитектура, на дръзки дизайнерски експерименти и смели мечти.
И ето как неусетно архитектурата става мощен инструмент за успешна мека дипломация.
P.S. “Toward a Concrete Utopia: Architecture in Yugoslavia, 1948–1980” продължава до 13 януари 2019 в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк.
–-
[1]Повече и по-подробно за 16-ото Архитектурно биенале във Венеция може да се прочете в статиите “Make Architecture great again!”, публикувана в брой 24 от 22 юни 2018 на вестник “Култура” и “Свободата е пространство. Венецианското Архитектурно биенале 2018”, публикувана в брой 2 от 12 октомври 2018 на вестник “К”.
[2] “Първият фундаментално оригинален и широкоразпространен стил след готиката”, по самоуверените думи на Филип Джонсън, който, заедно с Хенри Ръсел Хичкок, е куратор на тази изложба.
