„Чудото на задните дворове. Книга за Атанас Далчев.” Съставител Божидар Кунчев. Редактор Борис Христов. София: Рива, 2018. Цена 16 лв.
Приличал е на обикновен работник. И “не принадлежеше към никое литературно течение. Лошото е, че се “търсеха жертви на социализма”, докато баща ми никога не се беше поставял в ролята на жертва. Той само не пишеше. Никой не го спираше да пише. Нещо повече, ако предложеше готови произведения, веднага биха го издали. Той беше репресиран преди всичко икономически. Отказът му от изява не беше разбран като протест” – заявява пред Еди Бурауи от университета в Торонто Мария Далчева, една от дъщерите на големия поет. Добре е да го имаме предвид: Атанас Далчев никога не е бил жертва. Напротив. И трябва да развием нови сетива какво точно означава съпротива. Ето друго скъпоценно свидетелство, този път от Виктория Далчева: “Сутрин баща ми ставаше много рано и палеше печката. Запретне ръкави, сложи един шал и цепи дърва. Много хубаво подреждаше цепениците. И тъй като вечер печката угасваше, той ставаше много пъти да я пали. Няма никога да забравя двете му грамадни ръце, които непрекъснато проверяваха завити ли сме”. Атанас Далчев си отива на 17 януари 1978 г. на едва 73 години. Питал съм се дали не съм го срещал на пл. “Славейков”, запътен с пазарската торба по поръчка на Анастасия, любима съпруга и съветник – или пък на разходка до Орлов мост и нататък… Заглавието на този том идва от стихотворението “Задните дворове”, което започва така: “Строгите фасади не обичам:/ те са лицемерни и сурови,/ но затуй как силно ме привлича/ чудото на задните дворове!”. В същия цикъл е и “Грешният квартал” – и ето, в книгата Сретен Йованович пише, че въпросният квартал всъщност е “Западен парк”, но за да може стихотворението да бъде публикувано, излиза в Парижкия цикъл… Защо ли: „Жените скитат нахални,/ остават с дни къщите празни, и забръмчават перални/ тъкмо в неделя и празник.// Без майчинска ласка раснат/ децата бледи и мръсни/ и се губят сами до късно/ из пусти места опасни”. Годината е 1970. Прочее, има ли по-чувствителен към психическата архитектура български поет: да си припомним “Балконът”, за който стопаните дори не подозират – и да го прочетем в контекста на скришната стаичка от Евангелието на Матей („Ти кога се молиш, влез в скришната си стаичка и, като затвориш вратата, помоли се Отцу твоему, Който е в тайно. И Отец ти, Който види в тайно, ще ти въздаде наяве.”)… Колко много строги фасади и балкони Атанас Далчев превърна в скришни стаички, в които се молим на поезията. (Книгата съдържа есета от Георги Марков, Радой Ралин, Димитър Аврамов, Розалия Ликова, Жана Николова-Гълъбова, Иван Теофилов, Йордан Палежев, Федя Филкова. Стихотворни посвещения от Александър Геров, Радой Ралин, Георги Мицков, Николай Кънчев, Йордан Палежев, Иван Цанев, Вътьо Раковски и Владимир Попов. Спомени и разговори: Кирил Кръстев, Сретен Йованович, Никола Младенов, Еди Бурауи, Райна, Мария и Виктория Далчеви… И, събитието!, неотпечатвани досега в книга Далчеви преводи на Киркегор, Кроче, Леонардо, Валери, Суифт, Бодлер и др.)
М.Б.
