– Май човек лежи на двора?
– ПАДНАЛО ХВЪРЧИЛО…
– И къде хвърчилото ще скрият?
– Под земята…
– Но защо тогава сме родени?
– Трябва да попитаме…
Това са думи от книга на Борис Христов, в работа с когото тръгва професионалната пътека на Яна Левиева. Откъсът е по-дълъг и Яна го нарече „Кой буди ранобудното петле?“, когато, дни преди да прекрачи тихо в Друг свят, копнееше да го нарисува в най-сетне измислената „книга на живота ми“. Време не достигна.
Нека се оправдая как пиша тези думи по покана на вестник „К“: професионално, те са в контекста на над сто корици и други визуални проекти около книгите на Издателска къща Критика и Хуманизъм, създадени от художника Яна Левиева; лично, те са в контекста на дълги години скъпо за сърцето приятелство – с човек всячески щедър, многоизмерно и всъщност неизмеримо талантлив (в рисуване, в езиково изобретяване, за музика, за писане, за лекота на битието…), човек светъл подобно на ирония от обич. Пред самата Яна нищо не би ме оправдало да пиша за нея: тя би го сметнала за суета, а присмехът й към суетата бе непресторен. И заразителен. Прости ми, Яно.
Ще стегна чувството чрез изреждане на няколко щрихи от портрета на художницата:
– Яна Левиева, публично художник на книги (частно – и на безброй рисунки) умее да рисува чувства. Кориците – „корите“, както ги нарича тя, нелюбител на умалителните – трябва да въплъщават чувство. Често – чувството на някой, който е страстно въвлечен в правенето на книгата. Затова корите на Яна вълнуват – те са направени от метаморфозирано чувство. Или източени от сплавта на засрещнали се чувства. А за това се иска усет за Другото и Другия, специално сетиво, не е общо присъщ.
– Най-неподражаемото в почерка на Яна е подправянето на всичко с ирония, винаги наличното намигване някъде по „дрехата“ на книгата, някъде покрай текста – то понякога е доловимо само за острия професионален поглед или за също като Яна игрово настроения читател: ту по ръбчетата на допрените страници на книгата ще се появи „отражение“ на човешка фигура от кората, ту думите на заглавието ще нарисуват лицето на автора, ту строг термин от заглавието ще се огледа в разсмиващ образен детайл наблизо, ту през страниците ще пропълзи (нарисувана) буболечка…
– Художникът Яна изпитва патос относно малко неща, но със сигурност – против ученото, твърде учено рисуване на книжни кори. За твърде многото отработване тя вярва, че умъртвява автентичното създаване и наслаждаване.
– Много са талантливите художници на книги покрай нас, които носят радост, стига да им бъде дадена свобода от напъна на комерса. Яна обаче е не просто талантлива редом с другите, тя е тих и неразвълнуван от ореоли революционер в полето изкуство на книгата и изкуство около книгата. (И не само в това поле.) Да обоснова думите си, би значело да изпиша страници (не бих се побояла).
– „Себераздаване“ е сред верните думи за художника Яна, готова да окуражи, без помен от надменност, едва посягащия към молива за рисуване или текста. Тя не би се разтревожила, че „губи време“, за да… учи дете да рисува – с потапяне в някакъв сладостен свят на свръхспокойна свръхвдъхновеност (какво противоречие в понятието, нали?). Всъщност, бихте ли искрено отдавали внимание на творец, който не е и голям човек?
– Яна умее да подкрепя – неподражаемо въздигащо – всяка идея, която припознава като опит за микрореволюционизиране на полето около книгата. Подхваща като сътворец и двигател едва пристъпващи и съмняващи се в себе си експериментални проекти – способна да замисля, подстрекава, но и с ръцете си да крои, шие, лепи, рисува, държи високо и просто дарява (понякога анонимно) уникални книжни неща, неназовими артефакти. За да пренесе още по-надалеч усетена у другия автентика. Извън общия поток, понякога дори извън наличните етикети работи, а и живее художникът Яна.
– Дори неспециалистът би могъл, ако поиска, да види колко различни са произведените от Яна кори на книги за различни издателства – каква способност за трансфигурация! Както би казал Дельоз, тя умее не да рисува себе си върху света (уморени сме от мнозината, които го правят), а да рисува света върху себе си. Рядка дарба. Опитите да й бъде подражавано са доказателство за силата на тихото й, но мощно като всичко тихо, влияние в малката ни културна среда.
Неизбежно непълно е това изреждане на белези на създаването при Яна Левиева.
А професионалната й пътека? Май се е превърнала в широка, светла горска просека – мнозина биха могли да минават по нея, докато проправят собствения си път. Скъпи студенти в Художествената академия, не знаете, че загубихте щедър приятел, който щеше да ви показва как зад привидния хоризонт-предел всъщност се крият други светове, стига да имате смелост да го раздерете. Но можете да изследвате майсторството на иронията, вслушването в чувството и олекотяването на дори най-тежкото в корите на Яна Левиева („колкото по-чисто и просто е всичко, толкова по-добре“). Скъпи читатели, които никога няма да погледнете името на художника, който и да е той, разтваряйки някоя книга: през ръцете ви още дълго ще минава създаденото от Яна, която каза веднъж: „Нали този [отишъл си] човек те е радвал, значи това е същността му, а тя остава“.
Ще завърша по начин, безсмислен за човек като Яна, ала по който се утешаваме: Уважаеми журита на всички и всякакви предстоящи конкурси, присъдете на художника Яна Левиева своите най-големи, извънредни награди. За да им придадете достойнство.
