Рупи Каур. Мляко и мед. Превод от английски Мария Найденова. Редактор Илиян Любомиров. Илюстрации и дизайн на корицата Рупи Каур. София: Сиела, 2018. Цена 14 лв.
Твоето изкуство/ не намира своя смисъл в това/ колко хора го харесват/ за твоето изкуство/ е важно/ дали сърцето ти харесва работата ти/ дали душата ти харесва работата ти/ важното е колко откровен/ си ти със себе си/ и никога/ не бива/ да разменяш откровеността/ срещу това да станеш по-достъпен./ – на всички млади поети. Изобщо не ти вярвам, Рупи Каур, лъжеш на поразия.
Тази рубрика няма традиция да вади нож на умряло куче. Но умряло куче ли е 26-годишната сикхско-канадска поетеса, след като дебютната й стихосбирка “Мляко и мед” (2014) – според англоезичната Уикипедия – е преведена на 25 езика и продадена в над 2,5 милиона екземпляра, 77 седмици е водач на класацията на бестселърите на “Ню Йорк Таймс”? (Според българските й издатели числата са по-драстични.) Каур е литературен феномен в инстаграм, където има милион последователи. И какво от това? – книгата е тотална катастрофа… Фактът, че според бележката за авторката в изданието на “Сиела”, Каур е списъка на сп. “Форбс” “30 под 30” и в списъка на стоте жени на Би Би Си, ме кара да се питам не накъде отива литературата, яздена от медиите, а накъде отива този свят… Защото Рупи Каур може да бъде харесвана от хора с напълно пренебрежима читателска история, ако изобщо имат такава. Нейната поетика е триумф на баналността, маскирана като откровение. Евтина чувственост. Споделянето на ранни психически травми (вместо пред терапевта – пред читателя), за съжаление, не се превръща в поезия – не и с този оскъден речник, не и с тези познания по синтаксис, които очевидно стигат само за декларация. За перчене с прямота, с еманципация, но не и за поезия. Не и за тайна и споделяне на тайната. Не за истина. “Мляко и мед” е нахален примитив, примитив без свежест. Политкоректна сексуална провокация. Мъдрост, взета назаем, от Джубран Халил Джубран, да речем, и подходящо обезкостена за хора, които принципно не четат, но искат да минат за културни. С трън да въртиш, няма образ, в който да се закачиш. Стихосбирката на Рупи Каур, разбира се, е умряло куче, но големият проблем за мен е какви читатели я харесват – какви са психологическите характеристики на тези, които разпознават своите травми в нейните – проблемите с опипващите по-възрастни мъже (а темата за сексуалния тормоз не заслужава да се подмята само заради ефекта), проблемите с липсващия баща, проблемите с текущия любим. Рупи Каур и преданите й читатели се срещат в страха си от задълбочаване. Те остават на повърхността на литературата – и на живота си. А и големият страх изисква голяма дарба, за да не остане единствено страх за продан на по-наивнички читатели. И ако животът си е техен личен въпрос, то приписването на литературно качество чрез броя на кликовете, последвани от продажбите, е наш проблем – проблем не на трансформацията на литературата, а направо нейния публичен упадък. Колкото и принципно да се утешавам, че дигитално куче, което много лае, не хапе…
