“В тъжните дни не говорим за птици”. Съвременна португалска поезия. Превод Мария Георгиева и Цочо Бояджиев. София: издателство за поезия “ДА”, 2018. Цена 14 лв.
Представянето на сборника, включващ 16 автори – от Педро Тамен (1934) до Филипа Леал (1979), се състоя на 16 януари т.г. в, меко казано, препълнения клуб “Перото”. Защо тази книга е феномен? Оглави продажбите в една от най-важните книжарници у нас, “Български книжици” през ноември, влезе сред 50-те най-продавани там м.г. книги; на Коледния панаир беше между най-желаните издания… А, струва ми се, само Педро Тамен досега има самостоятелна книга у нас; повечето автори на “В тъжните дни…” са родени в края на 60-те… Тогава причината? Дали не става дума за голямото завръщане на проф. Цочо Бояджиев в поезията (пак чрез издателство “ДА”), от което спечели и съвременната португалска поезия. И защо Цочо да се завръща? Години наред българският поетически елит беше скептичен към чувствата – там, където има постмодернизъм, чувства, разбира се, не никнат… Чувството и сълзливостта бяха цинично уравнени. Иронията се превърна в основен лирически инструмент. Секси беше да се подрива, разколебава, разслабва… Който не проявяваше стръв или чисто човешка нагласа да го прави, нямаше място на историческия тепих. Беше напъден като “антентик”. Демоде. (Неотдавна споменах пред млади филолози, че ценя искреността в поезията – изгледаха ме, заради свои преподаватели, като домодерно създание)… Да, Цочо Бояджиев с притомата си, с меката си субтилна патетика, като отчитаме и кротката му ирония, години наред представляваше интерес за бомонда най-вече с влиянието си на университетски философ и преводач на велики автори. Постепенно пазарът, за чиято доминация далеч не всички се борихме, започна да променя ситуацията – и най-изтъкнатите “постмодернисти” започнаха да дават назад и да твърдят, че били иронични към самата ирония… Да, бе. А интелектуалните конструкции (и претенции) далеч не винаги впоследствие се оказаха поезия. Нещо започна да липсва. Тук си спомням стиховете на Екатерина Йосифова, че “разумът на разума са чувствата”, но… но нека продължа. Обяснението на успеха, който има антологията “В тъжните дни не говорим за птици”, е именно способността на Цочо Бояджиев като поет да участва в завръщането на чувствата в литературата – а трябва окончателно да си се самозабравил и да сметнеш сам себе си за мярка на всички неща, за да обявиш точно него за антиинтелектуален… И затова читателският интерес към книгата изобщо не закъсня – в избраните от Цочо Бояджиев и Мария Георгиева стихотворения няма страховити интелектуални спекулации, няма никакво нафукано умозрение – в тях няма експертно психологическо осмисляне на чувства, не, не, те направо фиксират чувства. Излъчват чувства. Излъчват неизразимата, трудна и подвижна пропорция между чувствителност и чувственост. Излъчват тъга, без много-много да говорят за нея. Разбира се, има я леката одосаденост от възможностите на словото. Има го и отдръпването от някогашната близост. Някаква интимна чоглавост. Дали греша в тези предположения – разговор с преводачите в този брой.
