Катерина Стойкова. Втора кожа. Изд. ICU, С., 2018
Новата стихосбирка на Катерина Стойкова разцепи критическите мнения на два непримирими лагера. От едната страна са тези, които ценят естетическото като самоцел на добрата поезия. В лириката всичко трябва да бъде красиво, а красивото означава да балансираш добре върху тънката граница между художествено изящество на внушението и необузданата стихия на личния опит. А Катерина Стойкова – съзнателно, последователно и направо драстично – е зачеркнала съществуването на тази граница. Тя ни предлага, вече чух да се казва, одраната вътрешност на своя интимен свят. Лирическата ситуация изглежда като психоаналитичен сеанс, в който героинята съблича всички пластове/кожи на срама и приличието. За мен обаче Втора кожа е смел експеримент, истински пробив в непознатото, неусвоеното, почти недръзнатото от българската поезия. (Подобен жест си спомням сякаш единствено в последните книги на Николай Атанасов.) Може би наистина прилича на психоаналитичен сеанс, в който героинята е пациент и в същото време лекар на себе си, но заедно със себе си тя лекува и множество други хора. Всъщност защо да отказваме на поезията онзи терапевтичен ефект, онова умение да разтърсва, да обръща наопаки клишираното самопознание? В Древна Гърция тъкмо катарзисът се е смятал за висше умение да се прави литература.
Втора кожа съдържа шейсет и четири стихотворения, но това не я прави стихосбирка. Тя представлява поетическа книга – цялостен, последователен, обмислено структуриран разказ за страшното, което лежи заровено в детските спомени, за болката, която изкривява обичайните пътища на порастване, за травмата, която не спира да генерира ефекти. Отделните стихотворения – ту в поезия, ту в лирическа проза – не са фрагменти, запечатали различни моменти на душевното преживяване. Травмата не е сбор от провалени моменти, внушава книгата, настоявайки върху последователността и повторителността на болката, върху ужаса като процес, а не като еднократен кошмар. В нея текат едновременно три поредици от стихотворения, обединени от общата структура на заглавията във всяка от тях. Първата поредица е белязана с мрачния хумор на опита да се преодолее травмата с интелектуални усилия; героинята пожелава „Добре дошли“ на: Ужаса, Депресията, Разочарованието, Агресията, Обсесията и, съвсем естествено в тази група от ведри радости, на Желанието да умреш. Втората поредица допълва горчивия опит на болката, преобръщайки смислите на човешкото преживяване; това е редът на парадоксалната (не)любов – „Обичам те“: Самота, Отказ да чувстваш, Страх от баща ми… В трета посока и като контрапункт на първите две се разгръща наивната сантименталност на лайтмотива „Как се чувстваш, Дете?“. Разговорният характер на заглавията внася момента на лечебен сеанс. Разказвателният аспект, от друга страна, пренася страшното сред обикновеното, изключителното сред ежедневното и така безгласно задава въпроса колко хора и колко често са преживели същия опит? Втора кожа е дълбоко интимен, но заедно с това и широк социален жест. Като разкъсва прашните воали на патриархалната срамежливост, измъквайки на светло вмирисаните скелети от домашния гардероб, тя оголва грозната природа на домашното насилие, травматизма на потиснатите реакции, перверзната ефективност на сгрешената семейна любов. Единственото, което ми липсва в тази книга, е (хипотетичното) посвещение: „На тези, които говориха и писаха срещу Истанбулската конвенция, без да я прочетат“.
