Кристин Димитрова. „Уважаеми пътници”. Издателство за поезия ДА, С., 2018
След единайсет стихосбирки през последния четвърт век, вече изглежда трудно да се каже нещо ново, изненадващо, неочаквано за поезията на Кристин Димитрова. Различни рецензенти по различни поводи са отбелязвали най-характерните й черти: интелектуална рефлексия; ироничен план, който проблясва в поантата; преобръщане на смисъла във финала; нотки на абсурд и игра с противоположни интерпретации на едно явление… И все пак „Уважаеми пътници“ има свой облик, по-скоро характер, който я прави различна от всички дотук. Не бих казала, че изброените особености напълно липсват или поне че никъде няма да ги срещнем и тук. Както се случва обикновено, стихотворенията са писани в продължение на месеци и дори години. Не е трудно да различим две групи стихотворения, макар че те никъде не се срещат „на групи“, а са размесени, за да оформят последователност, която можем да наречем и сюжет на една поетическа книга. Творбите от първата група са останали, както признава самата Кристин, от предходни години, но не са били публикувани досега. В тях лесно откриваме предишната поетеса, макар че иронията, играта и абсурдът тук също са очевидно улегнали и някак „омекотени“. По-интересна, неочаквана и малко стряскаща е втората група. Стряскаща, защото ни изправя пред задачата да срещнем една различна Кристин и заедно с нея да се замислим върху превратностите на битието, в което сме потопени. Животът е престанал да бъде уютно привичен и подреден така, че да поражда иронична игра с поетическата рефлексия; животът внезапно е станал много, дори болезнено сериозен. Оттук и поезията е изгубила потребността да играе със значенията, да деконструира събитията в няколко плана, възможни едновременно. Има неща, които човек възприема само в един план; травмата и страданието например не могат да бъдат разпаднати в няколко възможни значения. Те могат да имат различни степени, но преживяването им става по начин, който те свързва с всички останали хора, кара те да се чувстваш „обикновен“, т.е. безсилен пред онова, което не знаем как иначе да наречем освен съдба. Ето, това е мъдростта на книгата: някои неща те правят сериозен, някои неща убиват детското в теб. Може би затова има толкова много стихотворения, обърнати назад към детството: обикновено софийско детство, „по джапанки“, изплувало със спомена за старото радио, „тежко като галеон за далечно плаване“, с картината на мъже, събрани привечер пред кварталното магазинче. Какво ли търси в детството Кристин Димитрова? Не е обичайната българска носталгия „да се завърнеш в бащината къща“, нито някакъв скрит смисъл, който ще ти обясни настоящето. Миналото тук е опорна точка, естествено начало на житейския път; без връщане към него не може да бъде изтеглена чертата на равносметката, която показва докъде си стигнал, защо си тук и колко дълго би могъл да вървиш. Метафората на пътя доминира в цялата стихосбирка: снимки на посетени места, нощно пътуване с автобус през заспала Европа, общо внушение за живота като път, който е най-добре да изминеш с някого друг: животът е път за двама. В някакъв смисъл това е единствената любовна стихосбирка на Кристин Димитрова. Също така, най-личната, най-откровената и най-смелата сред всички нейни книги. И точно защото е много лична, събужда най-силно съ-участието, съ-преживяването на своя читател, кара го да мисли за себе си в контекста на споделения опит. Всъщност това е и смисълът на иначе неразбираемото заглавие. Всички сме пътници в този свят, всички вървим от точката на детството към точката на някакво неизвестно бъдеще. И може би ще ни бъде по-леко, ако споделим пътя си с някого, с нещо – например с една поетическа книга, която се обръща към нас с „Уважаеми пътници…“.
