Христо Карастоянов. „Животът няма втора половина”. Пловдив: Жанет 45, 2018
Защо Христо Карастоянов е голям писател?
Като вестникар, неотдавна участвах в интервю с Никола Георгиев, най-големия български литературовед и вероятно хуманист на последния половин век. Професорът сподели, че деидеологизирането на българската литература след 1989 година беше смятано за път към свободата, а на практика се оказа път към дупката. Дълго време човек не можеше твърди, че един роман се противопоставя на друг роман. Днес обаче Карастоянов се превръща в голям писател буквално пред очите ни. Писател, за който говорят всички или почти всички, защото той взема страна. Взема страна идеологически и исторически. Взема страна и като строеж на своите две произведения. Никола Георгиев продължи: вземането на страна е нужно на литературата, иначе тя не притежава обществена тежест.
Затова пред очите ни се случва обрат. У Вазов историята е употребявана за възвеличаване на добрите и смазване на лошите. С “Една и съща нощ” и “Животът няма втора половина” се връща вътрешната война в литературата. Това става и с “Чамкория”, и с “Възвишение” на Милен Русков, продължи професорът, макар и по друг начин.
С други думи, с “Животът няма втора половина” съвременната българска литература става по-малко скучна. И по-малко лъжлива. Защото Гео продължава да бъде сложен. Шейтанов продължава да бъде сложен. Гешев продължава да бъде сложен – сложен, какъвто всеки един параноичен сценарий по неизбежност го произвежда. Антон Страшимиров е такъв, какъвто никога не е бил в българската литература. И сянката му надвисва на живот и смърт. И колкото и да е банално, романът връща сложността на историята.
Борис Минков пише на корицата на романа: Магията на този сюжет на Карастоянов се основава не на дълбоките познания и проучвания, а на деликатното, но мощно взаимно просмукване между документалното и фантасмагоричното. И двамата смятаме, че това е роман, който трябва да се чете и напълно самостоятелно, а не в стилистиката на “Когато Една и съща нощ удари, както ехото заглъхва”. За мен лично “Животът няма втора половина” е по-жестокият текст. Защото той се занимава с трагедията след трагедията. С жестокостта на микроравнище.
Наскоро с “Животът няма втора половина” в раницата като гид, обхождах къщата на Гео Милев в Стара Загора. Видях къде Гео е нарисувал с едва ли не един замах Фердинанд от вътрешната страна на долапа. Къде е била първата вътрешна баня в града. Къде малкият Гео е режисирал своите връстници да играят сценки върху сцената на големия железен креват, на който иначе бабите от махалата са си приказвали с бабите му. Видях магическия фенер, благодарение на който малкият Гео е прожектирал съвременността върху стената и я е коментирал пред близките си… Романът на Христо Карастоянов действително е като магически фенер. Магически фенер, който по неизбежност става кървав. Няма как да не стане кървав – волята за модернизъм е тотално смазана, волята за безвластие е тотално смазана, тайният ум на държавата е смазал и без друго разтерзания дух на държавата. Ако се заровим, всеки в своята българска история, ще се окаже, че всеки един от нас е по своему свързан и с бесния траур, и с епохалния цинизъм, и с величието, намерили израз в новия роман на Христо. Не можем да започнем на чисто. Не можем да променим българското минало. Животът наистина няма втора половина. Но пък Христо Карастоянов застава на страната на всеки един от нас. И като всеки голям писател, не се явява застъпник единствено на самия себе си.
