Стефан Цвайг, Максим Горки. „Писма”. Превод от немски Венцеслав Константинов. Серия „Епистола”. София: Ерго, 2019. Цена 15 лв.
Кой съвременен писател ще се обърне безкористно в не едно и две писма към друг съвременен писател със “Скъпи, велики…”? Цвайг към Горки! Писма, не предназначени за публикация. И ще изразява възхищението си от трети голям писател, в случая Ромен Ролан, който трябва да бъде почетен подобаващо за самотен писател хуманист от неговия ранг. Кой голям съвременен писател фино ще укори по-младия си колега, че не бива да се обнародват в книга ненужни биографични подробности за трети, също велик автор? Горки към Цвайг. Австрийският евреин надживява руснака с шест години – и се самоубива със съпругата си в деня, след като е изпратил на издателя “Светът от вчера”. Фашизмът тогава за пръв път завладява настоящето. По-големият с 13 години Горки, бащата на социалистическия реализъм, най-вероятно е убит от самата социалистическа реалност – или по поръчка на своя иначе приятел Ягода. Кореспонденцията между Цвайг и Горки, иначе много изискана, е белязана от наивните копнежи и крушения на една жестока, отвратителна епоха. Но епоха, в която приятелството стои по-високо от любовта. И изтънченият Цвайг се прекланя пред простата и колосална сила на Горки – и Русия. Като изобщо не губи представа за трагизма на събитията – и двамата се борят срещу омразата, която се харчи все по-добре. И след като нашето време воюва с разума така, както според Горки е правил Толстой, за да бъде най-накрая обезобразен от него, дали не трябва да заложим на сърцето, на грамотността на сърцето. На уплашеното възхищение (изразът е на Цвайг) пред тази кореспонденция. Днес не може да се пише така. Няма такива елити. Прочее, преписката между Горки и Цвайг е втората книга в серия “Епистола” – след писмата до един млад поет на Рилке. Така бих искал третата да е кореспонденцията между Пол Целан и Ингеборг Бахман.
Владислав Христов. “Комореби”. Редактор Силвия Чолева. София: Ерго, 2019.Цена 8 лв.
На корицата няма препоръка от авторитет. Няма снимка на автора. Няма нужда. Вътре обаче има стихотворения като това: „понякога преспивам/ със златния пръстен на татко/ вече е точно по-мярка/ сутрин/ впит в плътта ми/ не иска да си тръгне”. И си мисля: колко битки с реални и символични бащи водихме – и как почти нищо не спечелихме, освен тъгата, срастването с тях. А те вече са далеч. Това не е типичното стихотворение от тази книга. Тя е Изток, Далечен изток: Комореби е японското понятие за светлината, когато тя прониква през листата на дърветата. Затова в стихотворенията на Влади, които нямат и не се нуждаят от заглавия, древната тяга към обред и урбанизирания свят съжителстват мирно и самопонятно. Святото е ненатрапчиво. Вниманието и спонтанността са спят дует – и не можеш да различиш кой кой е. Хората и животните са равни; дори животните са някак по-симпатични, особено птиците. “студ скова малката гара/ понякога така й се иска/ да се качи на влака/ заедно с пътниците/ но къде ще чака кучето/ мъртвия си стопанин”. Стихотворението е за Хачико.
