Книга за Иван Методиев. Проекти за свят. Съставители Александра Антонова, Маринели Димитрова. София: Институт за литература – БАН/ издателски център “Боян Пенев”, 2018. Цена 10 лв.
Брутално социален. И същевременно – дълбинен съзерцател. Самобитен. Неприспособим. След всяка капка на дъжда самият Иван Методиев беше различна тишина. Беше повече тишина. От интервютата му пред Палми Ранчев, възпроизведени в книгата, си припомних, че Методиев се занимаваше с физикохимия и синтез, че сред основните му теми на учен беше “Хипотези за произхода на живота”. Всъщност, в “Книга за Иван Методиев” изследователи като Михаил Неделчев, Людмила Балабанова, Николай Димитров, Антоанета Николова, Антоанета Алипиева, Магдалена Костова-Панайотова, Дечка Чавдарова… се занимават с хипотезите на Иван Методиев върху безсмъртието на поезията. За него пишат приятели, като Палми Ранчев, Деян Енев, Кристин Димитрова, Силвия Чолева, Бойко Ламбовски, Мария Донева, Виктор Самуилов, Даря Хараланова… За мен “ударът” на “Книга за Иван Методиев” е факсимилето на ръкописа му “Първична мисъл”, който съдържа стари и нови стихотворения. “Защо когато остарее/ мъжът все сам си разговаря”, пита Иван в “Огнище”. Защо Иван замина за Пиринска Македония, за да не се върне никога? Защо не остаря никога – и той, и поезията му. Защо ще продължим да разговаряме с него? “Книга за Иван Методиев” ни приближава към отговорите.
Венета Сиракова. “Поезия и превод. Любовната лирика на Пабло Неруда”. София: Издателство на НБУ, 2019. Цена 12 лв.
Сиракова доказва с примери, че повечето алитерации, асонанси, анафори, размери, рими…се губят при превод. “Непосилно е да се пресъздаде на друг език неповторимото съчетание между звучене, стихов размер и рима отвъд неговото послание и образност”, казва авторката. И дава своя принос в спора трябва ли поезия да се превежда само от поети. Не, разбира се.
Хорхе Луис Борхес. Тетрадки за аржентинска литература. Второ допълнено издание. Съставител и редактор Лиляна Табакова. София: УИ “Св. Климент Охридски”, 2018. Цена 16 лв.
Румен Стоянов разказва, че в своя малък апартамент в столичния ж.к. “Люлин” Жак Битев е съхранявал, “затиснато между многото книги, вестници и списания”, писмо до себе си от… Хорхе Луис Борхес. “Ще ти го дам, ти пиши каквото искаш”, казал Битев. Но след като се връща от Бразилия през 2004 г., Румен Стоянов научава, че Жак Битев е починал в катастрофа пред дома си, а всичките му книги са продадени и стените са опразнени. Дали това е мистификация на Стоянов в стила на латиноамериканския Омир? Не вярвам. Дали въпросното писмо се е озовало на битпазара зад Централни гробища? (Там ли са и писмата, които нобелистката Нели Закс праща на преводача си Димитър Дублев; кой знае…) В сборника има чудесни статии на Теодора Цанкова, Клео Протохристова, Надежда Стоянова, Амелия Личева, Георги Арнаудов, разговор с Господинов… Бих сложил ударение върху трите статии на Лиляна Табакова – и особено на текста, в който описва заниманията на Борхес със староскандинавските саги. Да припомня, Борхес – човекът-интертекст – започва да учи исландски, когато вече е на 80…
