Йордан Радичков. Интервюта. София: Нике, 2019. Цена 12 лв.
Това е третият том с интервюта на Радичков: той съдържа, пресява и надгражда „Литературната орница“ (1999) и „Скитащи думи“ (2003). Феномен като Йордан Радичков ни подтиква да видим в интервютата му произведения, равни по значимост на неговите разкази, романи и пиеси. И интервютата му, като всичко останало, не са просто интервюта. Прочее, в своя генезис самият жанр на интервюто е ужасно презрян – смятало се е, че който не може да пише, пита. Днес не е така: интервюто изисква колосална концентрация от журналиста, благодарение на която и да слуша, и да чува… И вместо да кара по предварително установените въпроси, да изтегля въпрос от всеки нов отговор. Друг е въпросът, че некомпетентността и дори немукаетът на журналистиката днес води до количествена ескалация на този жанр, докато проблемните статии, коментарите изчезват. И интервюираният ти върши работата. Днес Радичков може да е смятан за световния ни писател – и безспорно е такъв, но той също е почнал от журналистиката – в „Народна младеж“ и „Вечерни новини“. И знае всички номера на колегията. Води, както си ще, журналистите за носа. Майсторски се изплъзва от въпросите и превръща интервютата, взети от началото на 60-те до средата на 90-те, във върховен жанр в ничията земя между журналистиката и литературата. В събития, ако още помним базисното значение на думата събитие – нещо, което разчупва непоправимо досегашните ни когнитивни рамки. Защото повикът на Радичков към човека „Бъди невероятен“ е следван без никакви трудности от самия него – той беше по рождение невероятен. И не му пука да нарече тоталната ригидност на системата суматоха. Постоянно да твори от нищото всичко. Непредсказуем във всеки отговор, Радичков те оставя да се чудиш дали е говорил буквално или иносказателно, но винаги усещаш истината – и поуката. И затова за тези интервюта се говореше. И още се говори – и сега ги излъчват по шведското обществено радио. Или в Чехия, където постановката на „Суматоха“ е била озвучавана с грохота на танкове – и публиката е ликувала. През 1967 г. на въпроса обичате ли да ви интервюират, 38-годишният Йордан Радичков казва: „Разбира се, защото това е най-удобната форма да излъжеш някого. Още навремето жена ми ме интервюира дали я обичам и аз отговорих, след това ме интервюира дали искам да се оженим и аз пак отговорих утвърдително. Оттогава досега тя ме интервюира непрекъснато, защото тая форма на общуване много й хареса. Ако човек иска да запази семейството си, трябва да се опре на интервюто, като предостави пълна възможност на жена си да го пита непрекъснато. И колкото повече жената интервюира мъжа си, толкова по-крепко става семейството. Също като в печата.“ Тази сладко-смъртоносна критика на жанра откъм самия интервюиран е валидна и тогава, и сега. И е абсолютно виртуозна. Как да не обичаш такъв човек? Изобщо, разменям кралство за Радичков, за безподобния Радичков. И макар да избягвам да мечтая, мечтая абсолютно всички интервюта на Радичков да бъдат публикувани и като последен том в образцовото му „Събрано“, също дело на „Нике“.
