Рене Карабаш. „Остайница“. Роман. Редактор Христо Карастоянов. Пловдив: Жанет 45, 2018. Цена 15 лв.
Знаково е, че два от романите, номинирани за наградата НДФ „13 века България“ „Роман на годината“, са фокусирани върху социалния пол. В „Тяло под роклята“ на Галин Никифоров има близнаци – Борис и Бориса. И Борис ще смени оперативно в чужбина своя пол, за да може да продължи да се грижи, без сътресения за нея, за племенницата си аутистка (Бориса е в кома след катастрофа, а и Борис ще я убие – и това ще е поредното му убийство, за да поеме задачите на сестра си). Прочее, той не е гей. И в „Остайница има близнаци – но женският още в утробата е погълнал мъжкия. И тук има превращение – Бекиа от жена, за да спази Кануна, се превръща в мъжа Матя. Тя не може да се омъжи за Неманя, защото трябва да е девствена – а е загубила невинността си с българката Дана, която гостува при баба си в Албания… Кръвното отмъщение е неизбежно. Баща й, който се държи с нея винаги като със син, разбира се, е убит. Брат й, женственият Сале, избягва междувременно в София. Пред Бекиа има единствен изход: да стане остайница – ще подстриже косите си, ще се облече като мъж… Тази традиция още съществува в някои изолирани райони на Албания – докоснахме се до нея чрез фотографската изложба на Пепа Христова „Клетвени девици“ в Националната галерия през 2016 г. Жената не притежава особена ценност. Бекия от малка се държи като мъж, за да удовлетвори желанието на баща си Мураш. Тя дори ще убие зайче и ще посочи Сале като убиец, за да може бащата някак да приеме своя чувствителен син. Слава Богу, всичко свършва добре. Дана, вече писателка, и Бекиа/Матя се събират: „Това, което искам да кажа, е, че любовта не е подвластна на пола, законите и времето. Ако човек върви срещу себе си, и животът ще върви срещу него.“ Така пише Дана в прослава на пълнотата да бъдеш човек. „Остайница“ е неудобна книга за всички, които сведоха Истанбулската конвенция до защита на джендъра, по-добре казано – на социалния пол. Разбира се, преразказах я евтино – но Карабаш пише в стила на Дюрас, чиято книга „Очи сини, коси черни“ тя неотдавна постави на сцена. Текстът е много поетичен – и категоричен. В него я няма сензационността, която, не знам защо, обигран и чувствителен разказвач като Галин Никифоров е допуснал да внесе в книгата си, която – в противовес – на места наподобява едва ли не преразказ на учебник по психология или хирургия. Мога да го оправдая с търсенето и образоването на нови и нови читатели. (Поезията в) проза работи далеч по-смело и убедително за нормализацията на тема като социалния пол. При това с „Остайница“ достигаме до онези „моменти, в които краката ни потъват в пода, но ние се чувстваме леки, в безгранична радост усещаме пълнотата на това да бъдеш човек. Това е моментът, в който Бог те държи за ръката, и това, което трябва да направиш, е нищо друго, освен да се усмихнеш и да го последваш”. Предполагам, че противниците на Истанбулска конвенция бая са учудени от непринудената поява на Бог в точно тази тема.
