„Животът иде не от истината, а от чародейството“ – най-важното според мен изречение от новия роман на Николай Терзийски. А ако трябва книгата му да бъде обобщена в една-единствена дума, то тя е „безтегловност“ – при това, с щастлива конотация. Прочее, „Хроники на неведомото“ е втората книга на автора. За дебюта си „Отлъчване“, отново издание на „Жанет 45“, той стана лауреат на наградата „Южна пролет“ миналата година. Нямаше да се ангажирам с „Хроники…“-те, ако техен редактор не беше доц. Борис Минков – човек с рядък естетически и нравствен гръбнак, чиято проза продължава незаслужено да седи в сянката на не един услужлив към публиката роман.
Признавам, че и за мен беше сложно – въпреки легендата, предложена от Минков; легенда в двойния смисъл на тази дума – не смогвах да следя генеалогията на персонажите в „Хроники на неведомото“. Не бих го третирал обаче в ущърб на романа, напротив – през сложната родословна плетка, от XVIII век до края на този век, усещам непреодолима биологическа сила, тържествуваща през времето. Една „сляпа воля“ на спермата, ако щете. Защото в 450-те страници виждам зачеването и (редната или нередна) бременност много повече, отколкото някакви съзнати движещи сили на историята, идеологията, философията… Ето, макар и да се появява във фикционален текст, писан от един от персонажите на романа, през 2088 г. „Регламентът“ унищожава човечеството, което иска да регулира генетиката – защото е позволено да раждат жени, току-що навършили 25 г., а семенната течност на мъжете се съхранява в банки. За мен важно е и друго: всички тези повтарящи се шарки, които Сведенборг би назовал аналогии, Юнг – синхронизъм, и които се появяват в различните истории. Шарки, които в някакъв смисъл осигуряват eдинството на социалната тъкан, необяснимостта на десена, закономерността, която се преживява като случайност. Тоест, ние живеем в генетична каша, личното/родовото са размесени като в купа спагети, на които не можеш да хванеш началото и края; като кипяща супа, от която се храни Времето изобщо. Затова виждам как неведомото саботира идеята за хроника, дори това да са хроники. И ми се струва, че целият роман всъщност е панорама на различните възможности за разказване на времето – от легендарното, магически-реално дори (село Всевидино е почти Макондо), през класическия буржоазен реализъм, през дистопията, през драматургичния текст, та до хиперфрагментаризираното от настоящето. И всичко се свързва с всичко, всеки от нас е свързан с всеки от нас в генетична гмеж – без идеологии, без минало, без бъдеще, без настояще… Не знам дали съм прав – затова и зададох няколко въпроса на автора.
Разговор с Николай Терзийски
– Как бихте коментирали призива на Вера Мутафчиева да четем историята като литература и литературата – като история?
– За да се чете историята като литература, човек трябва да я пречупва през личното. Да има онази чувствителност, която може да му позволи да прогледне отвъд статистиките. Защото, както знаем всички, зад едно изречение в историческа книга може да има стотици хиляди човешки съдби. Ако историята като наука прилича на една студена чаша вода, ние трябва да я поемем в ръцете си и да я затоплим, преди да я погълнем.
От друга страна, за да четем литературата като история, трябва да притежаваме най-вече широта за големия контекст. Тук чашата е пълна всеки път с различна течност, защото това е художествена литература. Има книги, които са чаша чай, подсладен с мед. Други са чаша студена лимонада, а трети – чаша къпиново вино. Една от моите героини в „Хроники на неведомото“ нарича къпиновото вино кръв, а детето й, изплашено, се чуди откъде идва тази кръв и докъде може да стигне… Но ако се върнем на читателя, той пие тези чаши литература и колкото повече формира своя вкус – дали ще харесва подсладен чай, лимонада или къпиново вино, толкова повече успява да вижда големия контекст. Така литературата наистина може да се чете като история.
Ако трябва да определя своите книги като някое от споменатите питиета, бих казал, че те предлагат съчетание от много различни вкусове. И може би затова двете ми книги обхващат масивни периоди от време, защото на мен ми е интересно да гледам на личните истории от мащаба на големия контекст. Да ги навързвам – в „Отлъчване“ посредством спиралите на ДНК и дирите на любовта, а в „Хроники на неведомото“ – чрез пътищата на кръвта, чудото на зачатието и магията на изкуството, което пътува през вековете.
– Кой исторически период представляваше за вас най-голямо предизвикателство като разказвач?
– Може би най-близо до логиката е да кажа, че най-отдалечените в миналото истории са най-голямото предизвикателство. И донякъде е така – защото се налага да навлезеш в бита и съзнанието на едни герои, които са живели преди два века, а тогава светът е бил доста по-млад от днес. Но аз обичам да разказвам точно тези далечни истории, защото те дават много повече храна за въображението ми. Например – ако разказваш за София на 11 април 2019 г., ти трябва да спазиш очевидните факти – дали времето е дъждовно, дали плочките на тротоара пред дома ти са подредени или още са разровени… Но когато един автор разказва за въображаемо родопско село отпреди два века, той има много по-голяма свобода да предаде идеите си. Да, трябва да пресъздаде „духа на времето“, „характера на епохата“, да използва различни думи в диалозите, да разказва как се е живяло в една стара къща през студените зими в Родопите, но има много повече пространство за фантазия, защото пише и върху белите петна в историята.
Затова, специално в „Хроники на неведомото“, за мен най-голямо предизвикателство беше историята от времето на Балканските войни. Налагаше се да работя с източниците много детайлно, да изчислявам датите по стар стил, да следя коя дружина и коя рота къде са в определен момент, сражават ли се или се подготвят, какво ядат доброволците, как са облечени… За частта, в която разказвам за София през първата половина на ХХ век, също съм правил детайлни проучвания, чел съм и съм обикалял Музея на история на София. Кога е прокарана канализацията, какви марки грамофони и хармониуми са се продавали – проучвал съм всички детайли много внимателно, защото за мен винаги е било важно да съм точен и конкретен във фактите. Защото моите книги са съчетание от факти и магия – и за да повярва читателят в магията, той трябва да е убеден, че фактите са точни.
– Как се променя човекът от първата до последната страница на вашия роман?
– „Хроники на неведомото“ започва с описание на вътрешния свят на твореца. Един прочут композитор слуша тишината и я описва в ноти. И именно създадената от него симфония, която пътува във времето, е едната половинка от движещата сила, която променя героите на книгата. Втората движеща сила е зачеването на децата. Зачеването, закономерно и търсено или случайно и греховно, зачеването като чудо на пресътворяването, което спуска и оплита тези неведоми нишки на кръвта във времето.
Пътищата на кръвта и пътищата на изкуството се пресичат, някои „случайности“ се повтарят закономерно, някои „закономерности“ се нарушават случайно, но основната промяна в човека на страниците на тази книга е, че той успява да надскочи границите и да преодолее проклятията, които са му наложени от това, което наричаме съдба. Убийството на едно дете, станало погрешка в Родопите в първата част на книгата, не води до мъст и прокоба, а до спасяването на друго дете в следващите хроники. Нещо повече – накрая всички тези неведоми пътища стигат от убитото дете през спасеното дете до детето-спасител. Детето, родено едновременно от семето човешко и от непреходното изкуство. Детето, което притежава силата да спаси целия свят.
