Виолета Кунева. „Почти всичко е наред”. Редактор Надежда Радулова. Пловдив: Жанет 45, 2019. Цена 12 лв.
„Всичко почти“ от Владислав Икономов, „Лентата е почти изснимана“ от Надежда Тричкова, „Малки смърти. Почти любовна лирика“ от Камелия Кондова, „Почти без изход“ от Петко Братинов, „Почти живот“ от Рада Москова, „Почти пълно“ от Миряна Башева, „Почти сбогом“ от Цанко Серафимов – това са заглавия на български автори, които в този момент могат да се намерят в книжарница „Български книжици“; заглавия, чието сърце е наречието почти. Това е приблизително сърцето, но не цялото сърце. Това е сърцето, на което малко не му достига.Това е горе-долу сърцето. „Почти всичко е наред“, ни съобщава от корицата и Виолета Кунева. И веднага се сдобиваме с усещането за неудобство и неприятност, с усещането за чоглавост. Но онази трезва чоглавост, която е опакована в самоокуражаваща бодрост: ей, ще се справим, кога не сме се справяли… В смотолевянето на въпросното „почти“. В поставянето на знака за равенство между съвършен и свършен. В приемане на несъвършенството по един сдържан, много внимателен и затова още по-достоен начин. Тоест, в самото заглавие на дебютната книга виждам прехапана надежда, но надежда – онази горчива надежда, която надраства играта между „чашата е наполовина пълна“ и „чашата е наполовина празна“. Защото в „Почти всичко е наред“ натрапчиво често се споменава сърцето, но зад книгата стои изправена една умна глава, главата на Виолета. Глава, приятно подозрителна, но и която свиква с хаоса. И знае, че и хаосът, като всичко друго, минава. По-скоро някога е било наред, но вече не е – тогава, когато най-после сме се научили да приемаме, че това е било всичко. Нещо се е счупило, нещо се е разлипсвало, нещо се е разглобило, нещо продължава… На фона на толкова имитации на месии, Месията се разпознава не по друго, а по способността да потъва. Репетират ангелите хранители, не самите летящи артисти. Почти е станало синоним на замяна, на размяна. Почти е ничия зона, място на трансфер, на отлитане. За мен основният въпрос, който ми задава тази книга, е кои са моите собствени несъвършенства. Кои са моите собствени любими несъвършенства в свят, който се смразява в търсенето на, както неизбежно ще разберем в даден момент, вече никому ненужни съвършенства. И в свят, в който има твърде много разголеност. А лирическият аз може да бъде пределно честен, без да бъде разгащен. Да бъде трагичен оптимист, без да флиртува с никого. Това е книга, готова за мамещия студ между хората. „Лъжата е достатъчно дебела/ за да ни пази от студа”, пише Виолета Кунева. „Какъв ли апокалипсис ще настане/ ако барби роди обикновено дете/ наследило формите на нечия/ различна мечта// ще играят ли заедно/ ще излизат ли двете/ как ще изглеждат на снимки/ как ще го о б и ч а/ нещо извънмерно вътре/ в съвършеното й сърце” Но тук ненормалното е в началото. То не знае, че е ненормално. И ражда нормалност. И ражда много повече въпроси, отколкото отговори. Въпросът обаче подсказва, че Виолета знае тайната, но не може да бъде жестока. Това е първа книга.
