Жоел Дикер. „Изчезването на Стефани Мейлър”. Превод от френски Красимир Петров. Колибри, С., 2019
Жоел Дикер смело може да бъде наречен феномен. На 27-годишна възраст той публикува романа Истината за случая „Хари Куебърт“, с който спечелва номинации за Гонкур и Фемина, Голямата награда на Френската академия, Гонкур на гимназистите и Блюстейн-Бланше „за призвание“. Половин година, след като е излязла книгата, издателят е продал два милиона копия плюс правата за превод в трийсет и две страни. „Феноменалното“ в тази вълна от награди е големият спектър, широката ножица на положителната оценка: от академици до гимназисти и от интуитивно „призвание“ до национални заслуги. Когато излиза следващият роман на Дикер, Книга за Балтиморови (2015), швейцарецът вече е изместил Дан Браун от върха на класациите за популярност в цяла Европа. Първите два романа бяха преведени и в България, но с несравнимо по-слаб отзвук и почти нулево внимание от страна на професионалната критика, затова ще тръгна към третия от самото начало. Кой е Жоел Дикер и какво представляват неговите творби? Първият въпрос има не само лесен, но и приятен отговор. Достатъчно е да хвърлите поглед към снимките на писателя: млад, красив и приветлив мъж; можеше да бъде артист или футболна звезда. (Впрочем Дикер в момента е вторият по популярност в света швейцарец след Роджър Федерер.) Роден е през 1985 г. в Женева, завършил е право, работил е като адвокат… По-интересно е да се вгледаме в жанра, с който постигна успех: класически криминален роман от типа полицейско разследване. Това вече е явление, симптоматично за спецификата на съвременната култура. Голямата награда на Френската академия отива при… криминален роман? Жорж Сименон не би могъл да мечтае за тази награда. Трябва да се е случило нещо с жанра, някаква промяна, която заслужава да се говори за нея; едва ли случайно Джоан Роулинг улегна така трайно в него, след като стана добър писател. Най-кратко бих казала, че добрите криминални романи днес изобщо не са „кримките“ на Жорж Сименон. Освен че са несравнимо по-сложно разказани, те са погълнали няколко традиционни жанра, например някогашния роман на нравите и по-късния социален роман. Изчезването на Стефани Мейлър е добър повод да се вгледаме в тези промени.
Интригата е класически криминална: внезапно убийство на млада жена отвежда назад към друго, четворно убийство отпреди двайсет години и дава началото на нова вълна от престъпления в един малък и кротък американски град. Разследването се движи от обичайното добро ченге, чийто характер е усложнен в психологическа ретроспектива. В крак с политическата коректност се намесва умна и хубава полицайка, амбицирана да стане началник на местното управление. В криминалната интрига няма нищо революционно, затова пък традиционното е изплетено в свръхсложен, многопластов наратив с неизчерпаеми перипетии, които се разгръщат, преплитат и пресичат една с друга. Този похват се наложи с епическата фантастика откъм края на ХХ век: роман-лабиринт, роман-нов свят; влязъл вътре, читателят омагьосан отваря врата след врата, за да отиде все по-далече от всекидневието, преживявайки един алтернативен живот. Това, което никой не може да отрече на Дикер, е изключителната способност да изплита повествование чрез сложно наслагване на събития и герои.
Сюжетът обаче е само една от страните на неговия успех. Не по-малко важна е дарбата му да портретира разнообразни, психологически живи характери. Интригата става сюжетна действителност чрез поведението на цяла галерия от „типове и нрави“ на съвременния американски живот. (Защо американската действителност се е оказала подходяща обстановка за криминалните романи на един швейцарски писател, това е отделен въпрос.) От проститутка в крайпътен мотел до шеф на голям телевизионен канал; от неуспял полицай-писател до известен критик; от кмет до гимназистка в плен на дрогата… трудно е да бъде затворен в един сюжет толкова многоброен и разнообразен персонаж. Все пак има нещо, което свързва всички герои и кара читателя да следи с неотслабващо напрежение техните приключения: зад всяка външност на социален тип се крие драматичната вътрешност на един раним и ранен от живота човек. Тук е магията на Жоел Дикер, тук е тайната на новия криминален роман. Той не пази някаква „своя“ публика, а непрекъснато съблазнява и привлича публики отвън, от други жанрове, от други видове четиво. На всички тях предлага епическата възможност, толкова ценна днес, да ги пренесе (при това за дълго време, тъй като тези романи са най-често с голям обем) в един затворен, завършен и увлекателен свят.
